Няма как да прекарам две седмици в чужбина и да нямам особени
впечатления от страната, от хората, от атмосферата, от стандарта на живот. Но
сега искам да спомена само някои неща, които много ме ядосват, а съм си вкъщи
само от два дни.
Едното от нещата е отношението на хората в Англия и отношението на
хората в България. Не говоря за отношенията между приятели, роднини, учител –
ученик, работник – работодател, които не се различават особено между двете
страни. Говоря за общото отношение между хората и най-вече отношенията между
клиент и служител където и да е – било то в магазин, заведение, кафене,
бензиностанция и т.н. Позната съм на хората като нервен и избухлив характер,
но две седмици в една напълно непозната страна и аз не си спомням веднъж да съм
вдигнала мерника си към някого, да съм се изнервила, камо ли ядосала. Та аз се
загубих сама само с карта и колело в град, който ми е напълно непознат и не се
ядосах толкова, колкото се ядосах първия ми ден в България в една
бензиностанция. Предполагам дължа това мое необичайно спокойствие на хората в
Англия. Аз просто не бях свикнала с такова отношение спрямо мен – като
обикновен човек и като турист. Не си спомням последния път, когато бях някъде в
България и хората да се държали и наполовина толкова добре, колкото тези 15 дни
в Англия. Независимо къде си, ако бъдеш побутнат, закачен, спънат, няма
значение, виновникът ще се обърне, ще се извини и ще се увери, че си здрав и
читав, че ти няма нищо. Да вземем за пример хората, работещи в музеи, магазини
за дрехи или хранителни стоки и книжарници, чиято единствена работа е да
помагат на клиента да намери това, което търси. Понякога дори не е нужно да
ходиш при тях за помощ, моментът, в който те усетят, че ти трябва нещо или че
се чувстваш объркан, те идват при теб и те питат дали имаш нужда от помощ. А
ако ти ги попиташ с усмивка ще направят всичко възможно и най-голямата ти
претенция да бъда задоволена подобаващо. Знаеш ли, може би денят им е
отвратителен, може би да са се скарали със съпрузите си, може би са на прага на
уволнението, може би някой близък е починал, но работата е там, че независимо
къде си и какво работиш – от продавач в супермаркет до адвокат в кантора - ти имаш
задължението да обслужваш клиентите, така че те да не се чувстват ощетени ни
най-малко.
Когато бях на летището и си чаках самолета, минах през Starbucks и си купих два мъфина.
Момчето на касата се усмихна, когато плащах и ме изпрати с “Enjoy your drink!”, а аз отвърнах „Or in my case, the muffins” и тогава той каза „Oh, yeah, I’m sorry, it’s in my script. Enjoy your muffins and have a lovely day.” Досега не бях осъзнавала, че хората,
работещи на такива публични места имат (а би трябвало да имат, ако нямат)
кратък сценарий, съставен от няколко реплики, който чисто и просто служителите
трябва да казват на клиентите.
Друг случай, когато отношението на обслужващ ме ми направи голямо
впечатление беше в една малка закусвалня в Бристол на име Zazo’s kitchen и в една пицария в Bath, където бях питана на няколко пъти
дали всичко е ‚ок‘, дали имам нужда от нещо, дали всичко е достатъчно вкусно и
пр. Нали разбирате, онези малки, но основни фактори, заради които с кеф ще
дадете заслужения бакшиш.
И моментът, когато се прибрах у дома и бях отвратена и потресена,
защото дори само за 15 дни аз свикнах да влизам в магазин с усмивка и да
очаквам същото от човека зад касата, но, не, още първият ден в Бургас Бус,
трябваше да ми се развикат, защото попитах два пъти, колко ще ми струва
картата, да се издават какви ли не нечленоразделни звуци от касиерката на
бензиностанцията, защото помолих за мляко и просто нямам и намерение да
навлизам в темата за болниците и отношението там, защото това ще се обърне в
роман.
Другото нещо, което привлече вниманието, нещо, което не чувам за
първи път, но нещо, което доста ме издразни, щом го чух сега. Доста солиден
набор от моите връстници не спират да говорят как до една-две години ще
завършат и ще отидат да учат в чужбина или най-малко „ще се разкарат“ от
Бургас. Естествено, това е напълно лично решение и не бих могла да го оспоря по
никакъв начин. Щом имаш средствата и идеята, че там ще се чувстваш по-добре и
ще получиш по-добро образование – иди. Но едно нещо не виждам как хората не
проумяват.
Осъзнавате, че отивате съвсем сами в една напълно непозната за вас
държава, нали? Напълно сами. В град, в държава, с чиято история не сте запознати,
с чиито хора не сте общували, чийто манталитет не познавате. Най-малкото може
дори климатът да не ви понася. Ако го гледаме от чисто сантиментална гледна
точка, заминаваме за 5 години някъде съвсем сами, приятелите ни ще са далече,
семейството ни няма да е близо до нас. Колкото и прекрасно да ви се струва
дадено място, не отивайте там без да се проучили едно или друго. И затова нека
разбия всичките ви досега съставени мнение за Англия, която така обичате без да
сте посетили, без да сте се позаинтересували. Отправям това най-вече към
хората, които харесват Англия, заради дадено ТВ шоу, заради филм, заради група
и пр., които просто са си навили на пръста, че искат да ходят и да учат там,
защото си мислят, че всичко е чай, Биг Бен и британски акцент.
Ок, първо, не си мислете, че времето е особено приятно. Не е.
Просто не е. Там температурите достигат максимум 25 градуса и то по обед,
няколко дни в годината. Такива разграничения между сезони няма. Както може да е
12 градуса декември и януари, така може да е и през юли и август. И не, това
никак не е забавно. Мисля, че трябва да си направят прогноза за времето на
всеки 5 минути, защото както може да е слънчево и приятно, така може и след 10
минути да вали сняг, не дъжд, сняг. Никак няма да сте classy and deep, затворени по цял ден вкъщи. И
никак няма да ви е приятно да стоите навън, когато е кучи студ и вятър ви брули
устните до кърваво червено. Не. Тогава ще си спомните как средата на март
дърветата в България са обагрени в розово и червено, докато си обувате зимното
палто, с 10 пуловера отдолу, шал, шапка и ръкавици, молейки се да стигнете до
дестинацията си чрез телепортиране, за да не ви се налага да излизате в такива
условия навън. Освен това независимо колко е студено, на сняг няма да се
радвате повече от ден и той на всичките 10 см покривка. А ако сте и късметлия
като мен, може да развиете и алергия спрямо климата, да искате да си избодете
очите от сърбеж, заради соления въздух, да си изкихате дроба или да си издухате
мозъка в поредната салфетка, която вече е разранила носа ви и той сега е също
толкова зачервен колкото са и очите ви от неспирното търкане и сърбене.
Това, което имам предвид е да не мислите в много големи мащаби,
планувате да прекарате 5 години на едно място, ами помислете за най-малките
неща – като климата или кухнята им, ако не искате да завършвате в Макдоналдс
всеки ден. Веднъж да ти сервират техните манджи с дреболии и ще си замечтаете
за мусаката на мама или баба.
Всичко, което имам предвид е, че това е решение, което не бива да
се взима с лека ръка. Ако ви се отдаде възможност най-добре е да се посети
държавата, в които мислите да направите свой дом за следващите 5 години, да
видите дали всички аспекти от нея ще ви понасят. Пък после отивайте където и да
е.
И преди хората да се нахвърлят срещу мен, искам само да обобщя
няколко неща. Това са лично мои наблюдения и мнения, които излагам и не знам колко
от вас биха се съгласили, но просто исках да ги пусна в пространството, за да
се знае. Лека вечер.
