Човекът до мен

Самота. Безбрежна, отчайваща, стихийна, сразяваща духа самота, в която всички ние в един или друг момент се давим. Потъваме без да искаме, но и без да се съпротивляваме и успяваме да задържим дъх само няколко секунди преди неистовото желание за въздух да надделее и не вдишаме. Отваряме уста и дробовете се разширяват. Започват да се пълнят с водата на самотата и преди да усетим, започваме да тежим. Все по-надолу и по-надолу. Почти ни няма вече. Ето ги и последните балончета въздух от дробовете ни. Край.

Самотата е най-примамлива, защото да я отблъснеш е по-трудно, отколкото да я приемеш. Чака те, моли те, ухажва те, докато не попаднеш в нейната безмилостна паст. После поглъща те цял и те изплюва. С човешките, самотни, търсещи компания души се храни водното чудовище. После те забравя. „Морето само живите обича/мъртвите изхвърля на брега.“ И те оставя да лежиш полужив, полумъртъв, там някъде между ада, чистилището и рая на Данте, сдъвкан и изплют от вълните. Без душа, без име, без желание за живот. Никому ненужен и непотребен. Захабен и омерзен, че си се подал на сладките думи на ненаситния ухажор, който ти обещаваше всичко, а те остави без нищо. Сега дори самотен не си. Защото до себе си и теб самия нямаш.

Ние хората живеем в лъжа и тотално отричане на действителността. Живеем с нереалистичните си болни очаквания, че винаги трябва да имаме някого до себе си, че някой е длъжен да ни държи ръката, да ни милва по главата и да ни повтаря в трудните дни как всичко ще е наред. „Човек се ражда и умира сам.“ От самото ни раждане първият човек, който ни поема не е мама, а някоя акушерка. Ако бяхме на принципа на птиците, този първи човек, чийто допир усетим трябва да е нашата „ма – ма“. Но не е, което означава, че всъщност се раждаме сами. И на смъртния си одър пак си отиваме сами дори и ако цялата рода е около нас. Защото преходът към живот и излизането от него го правим сами. Това е рамката на съществуването ни. Кръгът започва и завършва само с нас самите, затова човекът до мен никога не е бил и няма да бъде някой друг осен мен самата. Човекът до мен съм аз.

Изначално мислим, че мама е била тази, която винаги е била до нас. Тя е първата точица, която се появява точно в центъра на кръга на живота. Първата, която ни е повивала, първата, която ни е хранила и не ни е изпускала от орловото си полезрение. Мама винаги е била до нас. С годините обаче осъзнаваме малко по малко, че мама няма завинаги да бъде до нас. Невинаги тя ще ни храни, невинаги ще я има да ни целува по челото за лека нощ. Същото се отнася и до всички останали сантиментални идоли и герои от детството – татко, баба, дядо. Те в един момент престават да бъдат на върха на класацията „Човекът до мен завинаги“.

Тогава търсенето разширява своя диапазон, точката в кръга също се увеличава и кръгът започва да се запълва. Обръщаме се към приятелите, които съзнателно или не каним в своя кръг. Даваме им най-високопоставени позиции като „Най-добър приятел завинаги“, „Кръвни братя“, „Братя по съдба“ и очакваме, не, изискваме от тях завинаги да отговарят на тези високи критерии, защото отново споменът за морското чудовище Самота излиза на повърхността на нашето съзнание и ни плаши. Но нито нещо е вечно, нито кръвта, нито съдбата ни еднаква и след време някъде по дългата пътека те просто изостават или избързват много напред и ги губим.

В този последен етап, преди запълването на кръга на живота, нещата много се усложняват, защото след приятелството ние неимоверно започваме да търсим човека с главно „Ч“. Този, към който имаме най-много претенции, че трябва да бъде с нас завинаги. Този един принц или принцеса на бял кон, който ще подкоси краката ни и ще ни направи техни завинаги. Ключовата дума за този имагинерен образ е „за-ви-на-ги“. Той непременно трябва да отговарят на този императив, той направо трябва да е негов еквивалент. Това е нашият партньор в живота. Той не случайно е последната липсващата част от кръга, която го запълва напълно. Той е останалата част от нашия личен пъзел, за да сме накрая пълноценни. От този образ ние изискваме най-много. Той има най-особената и отговорна функция за нашето завършено съществуване. И не е случайно. Шегата на страна. Този един човек съчетава и понякога дори елиминира функцията на семейството и приятелите. Той ни обгрижва като майка и баща, разсмива ни и е до нас като приятел, ала главно ни обича и уважава както никой друг. Мултифункционалната му същност го прави толкова привлекателен и обаятелен. Той е един, а предлага всичко, от които нашето его се нуждае. Сега вече ви става ясно защо хората за любов са готови за пият отрови, да скачат пред влакове, да загърбват семействата си, да изоставят приятелите си…

Колкото и романтично, прелестно и приказно да звучи това описание, сега отново е моментът да взема една тъничка игла и да спукам балона с розов дим, който ни опиянява и замъглява нашата иначе трезва преценка. Времето е господар на всичко, което прави „завинаги“ много относително понятие. „Завинаги“ е изградено от хиляди, милиони сега-та и все пак спира, щом един път кръгът е запълнен и ние сме се ударили челно в очертанията му. А както вече казах окръжността започва и засвършва с нас. Още от съвсем малки с тебешир по сухия асфалт очертаваме един кръг около себе си, където достъпът за външния лица е ограничен. Ние самите стоим в неговия център, ние самите го очертаваме, ние самите каним избраните лице в него. Единствените хора, постоянни обитатели на кръга, сме ние. До нас няма никой друг.

Отново съм сама, но не ме е страх.

Настроение терминално

Събудих се от клаксоните на другите коли. Чувстваше се, че е още рано. Слънцето си проправяше път през големите сгради, които сякаш не искаха да го пуснат да изгрее. Предпочитаха те да са исполините на града, никой да не се извисява по-високо от тях, никой да не ги засенчва. Искаха да го уловят, ала не можеха. Преди да успея да се прозея и да разтъркам сънливи очи, слънцето блесна с първите си лъчи напук на всички сгради, но и милостиво ги накара да заблестят като диаманти, знаещи, че без него няма как да светят, защото нямат чия светлина да отразяват.

Усещах, че денят ще е доста дълъг и почти още толкова по-неприятен. Трусовете от дупките по пътя ме дразнеха повече от обичайното. Радиото и всичките десет „хита“, които въртеше също ми лазеха по нервите. Исках за секунда само да изключа всичките си сетива и да потъна в мрачната бездна на непонятното. Нито да чувам, нито да виждам, нито да усещам. Труп за секунди. С поздрав за добро утро ме изкопчи от тези депресиращи мисли майка ми. И аз май измрънках същото и пак се умълчах.

Пътувахме и четиримата – майка ми, баща ми, сестра ми и аз. Искаха всички да ме изпратят. А точно в този момент исках да съм сама. Техните жалки опити да ме разсеят от предстоящото, не да ме накарат да се почувствам по-добре и не толкова нервна, само ме притесняваха допълнително. А факта, че се избиваха почти кой да угоди на най-малкия ми и незначителен каприз, като например кой да отвори прозореца, кой да ми подаде водата, правеше ситуацията от страна до ужасяваща. Главно, защото иначе искам ли нещо, ми се отговаря с „Вземи си го сама“ или нещо от сорта. Да, този ден щеше да продължи завинаги.

Едва успяхме да затворим багажника на колата с последните десет куфара с дрехи и принадлежности, останалите сто вече ме чакаха там. „Там“. Дългогодишната мечта за „там“ вече беше на прага да стане реалност, а мен това не можеше да ме вълнува по-малко. „Там“, страната на неограничените възможности, там, където мечти (уж) се сбъдвали. Едно, такова, сублимно, нереално, почти извънземно „там“, където се предполагаше, че трябва да прекарам следващите пет години от живота си. Но най-вече „там“, където никога не съм била до сега. Побиха ме тръпки, коремът ме сви и аз исках собственоръчно да избутам баща ми от шофьорското място, да обърна колата и да подкарам по познатия ми път, към познатия ми, любим град, право в познатото, обичано легло, да се завия през глава и никой да не си позволява да ме занимава с налудничави идеи за чужбина. Исках всичко да свърши по-бързо.

Пристигнах ме в София и съдейки по нервното хвърляне на злобни погледи към часовника, оставаха почти пет часа до полета ми. Първо щях да летя до Лондон, където правех прекачване за Ню Йорк. Всеки, ако ме слуша в момента ще ме помисли за луда. Та това не е само американската мечта, това е мечтата на всички. Как може да не ми се ходи?! Ами, на така. Усетих, че дори май тропнах с крак, мислейки си го.

Когато заветният дванадесети клас наближи и от мен се изискваше вече да взема решения, пряко „касаещи“ бъдещето ми, моите желания бяха скромни. Да си завърша с прилична диплома, да си ме приемат в Алма Матер (евентуално УНСС, защото винаги имаш УНСС), да се преместя в София и да си съжителствам с някоя приятелка, като се прибирам един път месечно, за да си припомням гозбите на мама и баба. Нямах някакви велики планове как да завладея света с уникалното си писане, издавайки по една книга всяка година. Иска да си завърша, да си намеря работа, която да ме прави щастлива, да продължавам да си пиша и да си живея така, докато не започна да мириша на пръст, евентуално в далечното бъдеще. Главно исках да си работя и да си се развивам тук.

Уви, това не беше планът на родителите ми. Те доста упорито не спряха да ме убеждават, че развитие в България няма да имам, че просперитет тук няма да намеря, че едва ли не е по-добре да си хващам багажа и да се махам, преди чумата и проказата да ме довършат в това забравено от Бога място. Не е ли прекрасно да си отгледан в позитивна среда?! Първоначално бях абсолютно категорична, че те от България няма да ме мръднат. Естествено, тяхната несъзнателна народопсихология разтълкува това като чист признак на страх и несигурност в моите възможности и какво ли още не. Очевидно е напълно нелогично сегашно време да си останеш в България, не защото те е страх, не защото не можеш, а защото най-чисто и просто искаш. Това някак си вече е демоде, напълно извън естетическите представи на модерния българин. Съвсем по-логично е да затънеш в дългове от студентски заеми, отколкото да оставиш детето си да учи в България. За нас чашата, винаги е наполовина празна, ако изобщо имаме дори и чаша, защото знае ли човек, може управниците и нея да са ни я взели вече. Знаете ли, от всичко най-малко исках да съм клишето от поредната статистика. Онази малка стотна след запетаята, определяща колко процента от младите българи заминават да учат навън. Абе, важното е вечер да прекадим малко с тамян и кажем по десет пъти „ние никога няма да се оправим“, за да си легнем сигурни, че сме отдали дозата си песимизъм на света за деня.

Три часа оставаха до полета ми. Два по-рано трябваше да съм на летището, затова направо отидохме там и седнахме на кафене. Майка ми не спираше да ми опява как е по-добре да хапна нещо сега, отколкото в самолета, защото там било много скъпо. Жена, смяташ да ме издържаш в чужбина пет години, сега ли се сети да ти се свидят две лири за сандвич?! След това не спряха да повтарят колко много ще им липсвам. Сякаш не ми беше достатъчно зле, сега искаха да ме и разплачат. Чудесно. Очите ми пламнаха, бързо премигах, за да ги охладя. Не ми се плачеше сега. Знаех, започнех ли, нямаше да спра. Естествено, че и те щяха да ми липсват. Всичко щеше да ми липсва – и мрънкането им, и досадните екскурзии, на които ме мъкнеха, и наказанията им дори, и ограниченията, и забраните, и глупавите ни караници. Казах им, че и те ще ми липсват. Много. Очите ми пак започнаха да сълзят.

Всички пътници за Лондон, трябваше да се явят на терминал пет за проверка на багажа. Това беше. От тук нататък вече не можеха да продължават с мен. Прегърнах ги всички заедно и по отделно. Отново онази вълна нереална сублимност ме заля, очите ми поддадоха и реки от сълзи и сополи се изсипаха с нечовешка сила върху едва балансираното ми смирение. Естествено и сестра ми и майка ми не издържаха и седяхме така с минути, ревящи. След вече третото повикване за всички пътници за Лондон, успях да се съвзема. Погледнах ги за последно и преминах през врата на терминала, ала настроението ми не беше никак терминално.