За София никой не пише песни. Защото
никой не я обича. И защото е мръсна, и ужасна, и
хаотична, и разбита, и неподредена, и захабена, и
плашеща, и прашна, и пълна с хора. Ужасни,
хаотични, разбити, неподредени, захабени, плашещи, прашни хора.
Не искам там. И не искам да се връщам там. Не принадлежа на столицата, заедно там с всички псевдостоличани, които нямат никаква привързаност към града си. Само бързат и работят, и се прибират после все така ужасни и разбити, захабени и прашни в задушното метро. Като зомбита, забили поглед в земята, търсещи отдавна изтеклия си мозък. Мирише на плесен и мърша. Не е живо. Не диша. Не тупти. Не мърда. Расте, старее и грознее. Застинало там във всичките си 1344кв. км. площ. Вегетира в неестествената, урбанизирана среда, погребано под очуканите пътища и занемарени строежи.
А тук? Тук е красиво. И топло, и уютно, и мирише да сладки с джинджифил, на фъч с много шоколад и прясно кафе, просмукано с лек цигарен дим.
Ах, Бургас - ръчно изплетен от тънка мъгла. Наднича зад магистралата с палавите си, слаби светлини и заслепява сърцето ти и пълни очите ти. И влагата, просмукана в асфалта, и празните улици в дъждовния ден. И безлюдната морска, пожълтяла от безмилостен листопад. А листата по земята - девствени и нежни, недокоснати и все пак умиращи. Есенни. Меланхолични. Вдишват последните си глътки. Дори умиращите пак са по-живи от нея. Онази уличница, която всички заглеждат и след време с погнуса извръщат поглед. София. Красивото име на грозния град. Умиращите листа и голите дървета на Бургас. Тях обичам повече. Защото умират, когато си заминавам и се раждат отново, когато се връщам.
хаотични, разбити, неподредени, захабени, плашещи, прашни хора.
Не искам там. И не искам да се връщам там. Не принадлежа на столицата, заедно там с всички псевдостоличани, които нямат никаква привързаност към града си. Само бързат и работят, и се прибират после все така ужасни и разбити, захабени и прашни в задушното метро. Като зомбита, забили поглед в земята, търсещи отдавна изтеклия си мозък. Мирише на плесен и мърша. Не е живо. Не диша. Не тупти. Не мърда. Расте, старее и грознее. Застинало там във всичките си 1344кв. км. площ. Вегетира в неестествената, урбанизирана среда, погребано под очуканите пътища и занемарени строежи.
А тук? Тук е красиво. И топло, и уютно, и мирише да сладки с джинджифил, на фъч с много шоколад и прясно кафе, просмукано с лек цигарен дим.
Ах, Бургас - ръчно изплетен от тънка мъгла. Наднича зад магистралата с палавите си, слаби светлини и заслепява сърцето ти и пълни очите ти. И влагата, просмукана в асфалта, и празните улици в дъждовния ден. И безлюдната морска, пожълтяла от безмилостен листопад. А листата по земята - девствени и нежни, недокоснати и все пак умиращи. Есенни. Меланхолични. Вдишват последните си глътки. Дори умиращите пак са по-живи от нея. Онази уличница, която всички заглеждат и след време с погнуса извръщат поглед. София. Красивото име на грозния град. Умиращите листа и голите дървета на Бургас. Тях обичам повече. Защото умират, когато си заминавам и се раждат отново, когато се връщам.
За София никой не пише песни. Защото поетите
умират заедно с нея.
