SLASH 04.02.2013

Трудно би могло да се обясни какво точно означава перфектния концерт. Може да се разглежда в два главни аспекта: От страна на музиканта и от страната на публиката.

Перфектният концерт от страна на музиканта е благополучният такъв. Лишено от произшествия шоу с видимо добър завършек, а именно когато музикантът е свирил с желание и публиката се е забавлявала истински, а това неизбежно си проличава с българската публика. Ако всички тези критерии са изпълнени, това за един музикант означава, че един концерт е бил успешен или това, което аз се опитвам да обясня – перфектен.
А като дълбоко пристрастен фен на качествената музика ще ви разясня какво е за нас – заклетите фенове – да видим любима група на живо.
За нас перфектният концерт не се изразява само в самия концерт, а целия интервал между обявяването му и последвалата пост-концертна еуфория.
Перфектният концерт датира няколко месеца преди заветната дата. Изразява се в изненадата от новината, в еуфорията, в напиращите сълзи, в главозамайващата радост, в оглушителните писъци и крясъци. От този ден до самия концерт това е едната идея, която ти оправя настроението, едното събитие, което осмисля скучното ежедневие и което чакаш с нетърпение.
Няколко месеца… няколко седмици… Аааааа, само няколко дена.
Чантата, билета и 6 часа в миризлив, разпадащ се влак, пълен със съмнителни пътници, но нищо от това има смисъл. Пристигаш в мръсната София, но дори и тя трудно би помрачила щастието от предстоящото събитие.
И ето четири часа остават и нито студа, нито прехвърчащия сняг спират 9 хилядната тълпа от фенове, която приижда, зъзнеща, пееща, крещяща, погряваща с хитове, който всеки се моли да чуе. Час, два и ето започват да пускат. Стъпало след стъпало и ето я залата със сцената в единия край и огромния плакат на Apocalyptic Love в дъното й. Едвам успяваш да се добереш възможно най-отпред, като внимаваш някой да не те измести случайно.
Светлините угасват и подгряващата група осветява сцената. Момчетата дадоха всичко от себе си и наистина подготвиха публиката за headliner-ите. Няколко песни, ръкопляскания, благодарности, поклон и сцената се изпразва за легендата, която предстоеше да излезе.
Всички взеха да стават нетърпеливи и да умалят, когато всичко наоколо притъмня. Силует, два, три се забелязаха и публиката полудя. Първите акорди озвучиха залата и светлините се включиха.
А… Ето го и него. Онова митично създание с отличителен стил. Онзи мъж от всички снимки, от всички видеа, които си гледал. Идолът на всеки втори китарист и мечтата на всяко момиче в интервал от 12 до 42 години. Онзи, не, Този, защото е на 5 метра от мен. Този с шапката, косата, Les Paul-а и бохемската визия. Хващаш се за главата, защото ти е трудно да осъзнаеш, че това е той и стои в цялата си прелест точно пред теб.Толкова е сюрреалистично. Рок легендата от постера в стаята ми, от книгата на рафта ми, чиито сола са оглушавали съседите ми стотици пъти.
SLASH.
You know the time has come to put your halo down.
We may never live forever so you better live for now.
Усещаш ритъма в кръвта си, докато басът отчита пулса ти, който от своя страна се усилва с всеки последвал подскок. Знаейки по-голямата час от текста на песните, не щадиш гласа си, въпреки че знаеш какъв ще е резултата след това.
Ghost, Carolina, Not for me, You are a Lie, Doctor Alibi, No more Heroes. Само част от песните, чиито live-ове си слушал в Youtube, мечтаейки, че някой ден ще бъдеш част от тази тълпа, част от това изживяване.
Соло след соло, всяко поредно по-познато от предишното. Сълзите напират, под звуците на Starlight или Anastasia. Но нищо не може да се сравни с емоцията да чуеш вечни хитове като Nighttrain, Mr. Brownstone, Rocketqueen, Sweet Child O’Mine или Welcome to the Jungle, изпяти и изсвирени в двата им оригинални вокал и китарист, въпреки разделени на два отделни концерта.
Финалът ме върна 4 месеца назад на стадион с прехвърчащи конфети, когато за първи път чух Paradise City в оригинално изпълнение. Когато тълпата е в своя апогей, когато вече вокалът не се чува от крясъците на тълпата, когато чуеш солото, когато даваш последните си сили преди да грохнеш претрепан от умора, когато достигнеш кулминацията на своя „Перфектен Концерт“.
Защото това е за нас, феновете, Перфектният Концерт. Болката в краката и кръста, блъскането в непознати, за да си прокараш място напред, болката в гърлото и загубата на глас, мускулната треска, борбата за перце от групата, масата пари за таксите из София, липсата на сън, разпалените разговори по пътя към вкъщи и спомена. Спомена, че една от малките ти мечти, да видиш любим изпълните на живо се е сбъднала.
ПП. Много ме караха да сравня концерта на G’n’R с този на Slash. Ето го моя отговор: G’n’R беше до самото шоу, до пиротехниката, до огромния екран – не толкова до самата музика, колкото до нейното представяне (имайки предвид, че това беше и първия ми концерт). А Slash беше просто петима безсрамно талантливи музиканти, една скромна зала, няколко прожектора и 9000 отдадени фена. Беше до качеството на музиката –така както трябва да бъде, без излишни ефекти за заблуда на окото, а само един космически глас и звука на една легендарна китара.
Надявам се съм отговорила на въпроса.

Силата на парите

Здравей! Буден ли си? Отвори очи! Широко. Огледай  се! Погледни отражението си в огледалото. Нека ти задам един въпрос. Свободен ли си?
Мълчиш. Не знаеш или не искаш да си признаеш. Е? Виж си ръцете, погледни скъпия си марков часовник, тежката гривна, златния синджир около врата ти. Нека ти представя - твоите окови. Без значение колко здраво си работил, за да притежаваш всички тези, все пак безсмислени предмети, сега си стигнал до момента, когато ТЕ те притежават. Ти си техен роб, техен слуга. Не можеш да се откажеш от тях, нали? Не би могъл да оставиш колата, апартамента, компютъра и телефона, които струват повече от отколкото някои хора печелят за десет години. Е, би ли могъл да оцелееш без тях? Твоите нови „семейство“ и „приятели“. Пак мълчиш. Сега ли осъзнаваш това? Чак сега ли разбираш, че всичката пот, която се е ляла от гърба ти и всичко придобито ще е окаже по-вредно, от колкото полезно? Не?
Добре. Нека ти обясня. Казано с най-прости думи: Ти никога няма да бъдеш свободен! Вече е твърде късно за теб.
Всеки човек си мисли за едно нещо, щом се замисли за бъдещето: Добре работа, за да може благополучно да осигури бъдещото си семейство. И някои успяват. Можеш да отметнеш ‚намирането на добра работа‘ от своя списък. И сега какво? Работиш ли, работиш и банковата ти сметка се пълни ли пълни и ти купуваш все по-къпи и по-скъпи неща – дрехи, коли, къщи. След време нещата, които купуваш стават все по-безсмислени и по-безсмислени – телефони, компютри, неща, с които кичиш дома си и прочие. Нулите на банковата ти сметка се увеличават и ти продължаваш да купуваш. Бавно, но сигурно всяко нова придобивка заема място, изземва от душата ти, краде от нея, докато не остане празна, за да могат те да се нанесат там. И сега си обсебен, пристрастен.
И ето го пак отражението ти, вдъхващо респект, че дори и страх, изтупано, облечено изискано. Не изглеждаш зле. А сега изпразни джобовете си! Подай ми портфейла си с всичките пари, кредитни карти и чекови книжки. Е, по-различно ли се чувстваш? Чак изражението ти се промени. Вече не си толкова сигурен, няма го вдъхващото уважение лице, изглеждаш помръкнал, даже малко тъжен. Приличаш на птичка, чиито крилца току що са били отрязани.  Кой да помисли? Силата на този, иначе страшно изглеждащ, човек се крие в този малък предмет, които той извади от джоба си. Кой да помисли, че същият този човек е контролиран от едни малки, тънки, шарени хартийки. Нима не са това? Шарени хартийки. Могат да бъдат скъсани, изгорени, смачкани и изхвърлени и все пак са по-силни от мен и теб. Те могат да бъдат най-големият ти приятел и най-страшния ти враг. Те променят хората. Като паразити са. Влизат под кожата ти, изсмукват мозъка ти. Ние сме зависими от тях. Като наркомани, чакащи следващата си доза.
А, ти все така мълчиш. Защо не говориш? Кажи нещо, защити се! Кажи ми, че греша. Не можеш? Ти сам знаеш, че така, нали? Дори те е страх, страх те е какво ти причиняват, страх те е за душата ти. Вече нищо не можеш да направиш. Колко жалко! Радвам се, че ме чу най-накрая. Аз се опитах да те предупредя, но ти все ме караше да мълча. Сега се върни при своите шарени хартийки, с тях вече ставаш някой. Но аз съм твоята съвест, мен не можеш да купиш. Аз съм твоята истина и спасение, мен не можеш да заблудиш. 

Мързеливите в прогрес МВП

Днешното младо поколение отнася доста критика за това, че сме мързеливи провали, деградиращи индивиди без амбиция за просперитет, егоистични малки пиявици, които не мислят за нищо друго освен за това как да изврънкаме родителите си за повече пари за цигари, пиене и трева. Като цяло на нас се гледа не като на светлото бъдеще на света, а като на утайката на обществото, която според старите комунистически кучета е на този свят, за да го отнесе право към безвъзвратна гибел. Ние не ценим, не тачим, не уважаваме старите традиции, не поемаме отговорност, не четем, неграмотни сме, напълно сме изпушили от всичките наркотици, които взимаме. Не можем да бъдем вкарани в ред. Неконтролируеми сме. Оправяне нямаме.
И ето как се роди тази моя налудничава идея. Знам, че вече в съзнанието Ви се заформят безброй много опасения. „Как бихме могли цяла държава на тази разпасана пасмина скотове?“, „Ще развалят държавата!“.
Е, простете за наглостта ми, но точният брой пъти, когато държавата ни е била „развалена“ само след паметната 1878 г. вече се губи. Нима не са минали множество партии и режими, които къде са давали, къде са грабили от държавата? Нима народът не е избирал крадци и мошеници за управници преди? Та едни дечурлига ли ще сторят някому зло? Не мисля…
Няколко заблудени овчици от по-гореупоменатата  сбирщина животни, с преустановени и ясно изградени морални ценности се събраха с едната идея да управляват цяла държава. Защо питате се Вие? Защо им е да се залавят с цяла държава, с такава отговорност? Защо не си седят в кафенетата или пред компютъра – във фейсбук? Е… нали точно от това се оплакват всички? Нашето бездействие. Че сме безотговорни, че пилеем пари, че сме неграмотни. Тогава какъв по-добър начин да се научим на тези качества, които според всички ни липсват? Как по-добре бихме се научили на отговорност, ако животът на 7 млн. човека е в наши ръце? Как по-добре бихме се научили да разполагаме с пари, ако не с държавния бюджет? Идеалният начин. И сега след като разясних идеята си, мога да престъпя към вярванията, зад които стоим и позициите, които защитаваме.
Първоначално идеята ни беше да сме или лява, или дясна партия, но след наблюдателно разглеждане на двете опции решихме да комбинираме това, което според нас, е най-доброто от двете течения.
Ние, МВП, стоим зад:
- социалното равенство – дискриминация въз основа на каквото и да е, е напълно неоснователно и наказуемо. Било то на основа пол, сексуалност, религия, националност и тн.
- безплатно образование и здравеопазване. 
- солидарност
- индивидуализъм – в наше време общите знаменатели за любимо описателно средство. Индивидуалистите са потискани, за да можем всички да бъдем един дол дренки, за да можем да бъдем лесно контролируеми, за да може да се сложи една голяма скоба около думата ‚човек‘ и всеки един от нас да се превърне в ‚още една тухла в стената‘. Затова нашата партия силно насърчава индивидуалността на всеки решил да ни подкрепи.
- свобода на личността – всеки има пълната свобода да изразява себе си, начина си на живот и възгледите си както пожелае, стига това да не пречи и влияе по никакъв начин на останалите хора в обществото.
- равенство и толерантност
- конституционализъм – често душевната свобода, която се изразява в свободата на личността се асоциира с хаос и анархизъм. Нещо, което ние ще се опитаме да предотвратим, спазвайки стриктно към конституцията.
Надявам се съм успяла да повлияя на Вас, скъпи ми слушатели и съученици, и началното Ви предубедено мнение. Ако нашите ценности да Ви грабнали, дори и без евтин манипулация – вашият вот ще бъде оценен. Ако ли не – позволете ми да цитирам една моя любима ботева творба:

„Ще да пия напук врагу,
напук и вам, патриоти.
Аз вече нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти.“

А сега посрещнете следващата порция кебабчета в тарелка, докато Преслава ви зарадва с новия си хит.
Благодаря!

Танц

В Танц бавен се две тела люлеят
и желания горещи в душите им тлеят.
В едно се сливат, в едно се разделят
И нито момент от вечността не пилят.

А нощта е тъмна, безкрайна почти
и душата в екстаз отново крещи,
не чувства умора, да спре не желае,
с пореден допир сетивата тежко да омае.

Танцът продължава със сила нова,
любов инжектира сладострастна отрова.
Ала вместо болка, има само обаяние,
тъй нежно, безспирно, нестихващо желание.

А тъмна е нощта, прекрасна дори
и те двама прегърнати, а стаята мълчи.
Ще помни вечно прелестното им влечение,
а сънят внася блажено, заслужено упоение.

Слънчеви, студени дни.

Грее слънце и с лъчите си мами, 

а леден вятър в кожата рани прави.

Заслепява очите, лъже сетивата, 

а въздухът злобен събаря листата.

Сблъскват се в контраст 2 стихии

и моля се болката и тъгата да отмий.

Защото навяват ми спомени жестоки

и отварят рани едвам зараснали – дълбоки.

Промяната виждаш и със затворени очи,

а въпроси безброй, пред отговорите мълчи.

Спокойствие намираш само във съня,

а сълзите отмива само дъжда.

А сега дъжд има много, но уви

не и в слънчеви, 

студени дни. 

Sofia Rocks Festival 2012

Ден 1:

Като цяло първия ден беше леко разочароващ. Болшинството от групите бяха ревящи, дерящи се, викащи, стържещи индивиди, които чувах за първи път.

Haven Shall Burn – те ми бяха напълно достатъчни, за да си направя извод за предишните 2 групи, който (слава богу) изтървах. Комбинацията на ревящи, дерящи се, викащи, стържещи индивиди, които чувам за първи път и безмилостното парещо слънце, нямаше да ми е приятна!

Clawfinger  бяха следващите. Те бяха (лично за мен) най-добрите за вечерта. Може да разбереш, че една група е наистина добра, когато успеят да те вдигнат на крака, да те накарат да подскачаш без да знаеш и една тяхна песен.

Trivium – тях очаквах най-много. Не ги бях чувала, но отзивите бяха добри и бях в настроение за адската разбивация. Е да, ама не…  Харесаха ми толкова, че си тръгна на втората песен.

И с това завърши първата вечер.

Ден 2:

За Ден 2 бях твърдо решена да отида от началото и, естествено, да остана до края. Почти спазих обещанието си, пропускайки само D2.

Ugly Kid Joe – слушайки част от старите им песни, бях останала с впечатлението, че са доста мелодични, тип хард рок, средата на 80-те. Но се оказаха с един доста по-различен стил, вероятно изменен с годините. И въпреки това ми харесаха  ^^да не говорим и за момичето н барабаните, която беше същински звяр, отвя ни! Не съм сигурна, че и половината мъже барабанисти от другите групи бяха и наполовина толкова добри, колкото нея. 

Whithin Temptation – те бяха наистина много силни. Вокалистката имаше космически глас. Единственият недостатък беше, че свириха по светло и чувството и емоцията бяха съвсем на ниво. Щеше да се получи доста по-добре, ако бандата беше излязла по-късно. За жалост обаче, аз дори не спях да им се насладя качествено, защото бяха прекалено заета да попивам пропитата си с бира коса и тениска, защото, видиш ли, едно много симпатично семейство реши, че ще се залива с бира и аз и моят късмет отнесохме единия удар.

След поредната половинчасова почивка между всяка група, аз, вече вмирисана на пот (моя и чужда) и бира, за жалост, разбирам, че дългоочакваните от мен Iggy Pop and the Stooges няма да участват. Затова времето за свирене на всяка група беше удължено с по 15 минути.

Kaiser Chiefs определено са едни от моите фаворити за фестивала. Не само, че бяха разбиващи, но и песните им бяха напълно подходящи за концерт. Успяха да вдигнат хората от седалките на крака, а правостоящите да пеят и подскачат на песни, които не бяха чували. Фронт-менът беше истински звяр. Тълпата полудяваше само от неговото присъствие на сцената. Те бяха перфектната подгряваща група за Headliner-ите. Зареди всички ни с невероятната си позитивна енергия, като слизаше от сцената, катерейки се по металните подпори, обикаляйки трибуните, за да поздрави феновете и да се снима с тях. Без съмнение посетилите фестивала ще ги запомнят и биха се върнали за втори концерт. Е, поне аз бих. 

Guns N’Roses at Sofia Rocks 2012.

За Гънс си има отделен коментар, поради очеИЗВАДНИ причини. ;д 

Поглеждайки назад до онзи януарски ден, в който разбрах, че Guns’n’Roses ще идват в България, струва ми се е минала цяла вечност. Но си спомням все така ясно еуфорията, крясъците и виковете, докато подскачах из къщата, стреснатия поглед на сестра ми и напиращите сълзи (честно! Аз наистина се разревах ;д). Пет месеца до София Рокс, 3 месеца до София Рокс, месец до София Рокс, седмица до София Рокс, О, Боже, само няколко часа до София Рокс! 

Група след група се редят, някои добри, други не чак толкова. И ето ги най-накрая. Това са те. Или по-скоро това е той! Да, той е. Мъжът, чийто плакат стои, закачен в стаята ми, мъжът, чийто нечовешки глас е огласял кооперацията, събуждал съседите, чиито текстове са ме спасявали толкова пъти. Да, това наистина е той. Може би с двадесетина килограма отгоре и още толкова години, вече не пее по боксери и не скача от тонколоните, но О, Боже Мой, Това наистина е той! Не усещаш как краката ти вече рядко докосват земята, не ти пречи жената, чиято цигара дими в очите ти, не забелязваш потния чичка до теб, не усещаш миризмата на бира и пот. Сега важна е само групата. 

YOU KNOW WHERE YOU ARE!? YOU’RE IN THE JUNGLE BABY! YOU’RE GONNA DIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIE!!!! 

Звучи ти толкова познато. Този дрезгав глас. Но разликата е, че нито една лайф версия не може да се сравни и наполовина с това го чуеш на по-малко от 200 метра от теб. 

It’s so easy, easy
When everybody’s tryin’ to please me baby
Yeah it’s so easy, easy
When everybody’s tryin’ to please me
So easy
But nothin’ seems to please me
It all fits so right
When I fade into the night 
See me hit you
You fall down

Знаеш точно коя дума след коя следва, след като си го слушал безброй много пъти. 

I see standin’ there
You think you’re so cool
Why don’t you just
FUCK OFF

Последвана от знамения среден пръст. Оглеждаш се и виждаш как не само ти и Аксел сочите със средния пръст над главите си, а така и многохилядната публика сочи с вас.

Не можеше да минем и без епиките като Sweet Child O’mine, когато гласът на знаменития фронт-мен дори не се чува от единодушното пеене на тълпата. 

WHERE DO WE GO?! WHERE DO WE GO NOW?! WHERE DO WE GO?! 

Всички крещят заедно. А неговият глас сякаш е съшия, същият, който помня от всичките записи, от всичките концерти. Вярно, малко състарен от времето, но все така мелодичен и все така дрезгав. Рррр. 

Бързите парчета определено взимат дъха на публиката, но баладите са тези, които обединяват всички фенове. И ето го той стои зад рояла, където би трябвало да е. 

When I look into your eyes
I can see a love restrained
But darlin’ when I hold you
Don’t you know I feel the same.

Сълзите ти напират, понеже се сещаш всички онези малки сантиментални моменти и спомени, които ти навяват тези бавни песни. November Rain, Don’t Cry, Patience, Estranged. Докато тече солото осъзнаваш, че не си сам, оглеждаш си и виждаш стотици малки светлинки идващи от правостоящите и от седналите по седалките, озаряващи мрачното небе. 

Do you need some time…on your own
Do you need some time…all alone
Everybody needs some time…
On their own
Don’t you know you need some time…all alone

I know it’s hard to keep an open heart
When even friends seem out to harm you
But if you could heal a broken heart
Wouldn’t time be out to charm you

Естествено на всеки от членовете им е поверено соло. Чак тогава осъзнаваш всъщност колко с уморен. Колко те боли кръста, колко са ти умалели краката, колко ти е схванат врата, как ти е прегракнало гърлото. Но бързо пренебрегваш тези „малки” болежки, когато разпознаваш следващата песен и ръцете ти отново се озовават във въздуха. 

Mr. Brownstone, Used to love her, You could be mine, Nighttrain, Live and Let Die бяха само част от песните, които накара публиката да подивее. И естествено без да забравяме вечните кавъри като Knocking on Haven’t Door by Bob Dylan и (за моя голяма изненада) Another Brick in the Wall by Pink Floyd, които бяха изпълнени на ниво.

Всеки един вечен хит беше придружен, естествено, с подходящи пиротехнически трикове и фойерверки, които огряваха небето над стадиона. 

И след три часа неуморно подскачане, викане и незатихващи овации дойде и кулминационния момент на Paradise City, съчетан с My Way на Frank Sinatra. Малките червени листчета, които обливаха стадиона от многократно изригващите конфети и продължаващата заря само допринесоха за изумителния финал на тричасовото шоу. 

Накрая песента приключва и вокалът се обръща към публиката. В гласа му се чете чиста и искрена признателност.

И въпреки че лицата на Слаш, Дъф, Изи и Стивън не фигурираха тази нощ, не мисля, че някой е останал разочарован.

Ако трябва да обобщя София Рокс в една дума… не мисля, че бих могла. Не мисля, че всички епитети биха ми стигнали, за да опиша събитието, изживяването, емоцията, чувството. 

Не знам дали този това впечатлението ми е такова, понеже това е първият ми концерт или понеже виждам един от музикалните си идоли и съм дълбоко пристрастна, но това е вероятно най-великата вечер в живота ми (поне на 17 години живот). 

What can I say, Guns’n’Roses took my concert virginity. :D

Събличам второто си аз

Тъмно е и лампите на къщите не светят дори. Всички спят. Градът спи с тях. А моите мисли са далеч от съня. И ето ме, прибрах се. Спокойствие,уединеност, топлота, уют. Влизам в стаята. В горещата юлска вечер,вятърът е милостив, повявайки хладинка през отворения прозорец. Затварям врата зад себе си, врътвам ключа и оставам сама. Сега вече мога да бъда себе си. Пускам чантата на земята, събувам неудобните обувки, изтривам грима,породен от чистата ми суета, свалям дрехите и сядам на пода. В тъмнината си седя и си мисля. Нима това съм аз?! Това крехко, беззащитно, чисто, голо същество, седящо на пода в задушната вечер. Оглеждам белите ръце,гладките крака, дългата коса, свличаща се по рамената ми. Да, това съм аз.Без фалша, без ненужните гримаси, без камуфлажа, без лицемерието, без излишното натруфено оборудване, което ми е нужно да изглеждам„представително” пред хората. Съблякох, буквално и преносно, своето ‘аз’.Всяка ситуация изисква различно мое ‘аз’. Това съм ‘аз’ пред хората. Това съм‘аз’ пред семейството. Това съм ‘аз’ пред приятелите и враговете ми. Толкова много аз-ове имам, че вече се обърках. И сред всичките тези мои личности,който ме разкъсват, коя всъщност към аз? Тази с широката усмивка и гръмкия смях пред хората? Тази, която винаги знае какво да каже и как да се държи пред семейството? Тази с острия език и хапливите закачки пред приятелите и враговете ми? Или това крехко, беззащитно, чисто, голо същество, седящо на пода в задушната вечер? Те всички са част от мен, както и аз съм част от тях. Но коя е истинската мен? Какво имат предвид хората,когато казват „Бъди себе си!” ?! Кое от всичките „аз-ове” е моето „себе си”?Невъзможно е имаме само по една самоличност. Ние хората сме прикрити шизофреници. Всички трябва да ни затворят в една бяла сграда и да ни тъпчат с лекарства, за да може да избият всичките мини-личности от нас.Тогава и само тогава ще имаме по една самоличност –едната такава празна,безизразна,с нищо по-интересна черупка. Това ще остане от нас. Тогава имали смисъл да затваряме хората по болници и други болезнено плашещи,стерилизирани учреждения, само защото те са решили да покажат пред света обезумелия шизофреник, който се крие във всеки един от нас? Лудостта на един е реалност за друг.Нима всички не сме малко луди? Нима не си говорим сами, не се питаме, че дори си й отговаряме, вътрешните дебати, които водим със себе си? Когато се двоумим, не се заблуждавайте, не е от ситуацията, това са просто две или повече от вашите скрити личности, които спорят в съзнанието ни.Множество души, въплътили се в едно тяло. Те си говорят, карат се, смеят се, общуват си. Да не би вие да имате само един вид настроение? Нима сте само тъжни или щастливи?Няма как да разкриеш второто си аз, понеже то не съществува, а ако съществуваше то по-скоро би било повече от едно. Всеки има по много‘аз-ове’. Някои все още не са ги открили. Други пък те първа си опознават.Трети пък са в непрестанни конфликти с тях. А четвърти са ги приели като една от многобройните части от себе си, разбират се прекрасно и живеят в хармония.Личността и всеки ‘аз’ е индивидуален сам по себе си. Събрани на едно място те оформят един до някъде нормален, до някъде умопобъркан човечец, чиято едничка цел по пътя на личното себе опознаване е да ги отрие всичките, да ги изучи и опознае и да ги приеме като една неразделна част от себе си.  

Ах, мило мое момче!

Ах, мило мое момче!

Защо си толкова красиво?

Отношението ти към всички, тъй мило!

А в очите  пламъче игриво!

Ах, мило мое момче!

Твоят поглед те разкрива,

зад тъмните очи милостта замира

зад прекрасните черти милостта загива.

Ах, мило мое момче!

Да владееш всичко мислиш, че умееш,

а само смут и разруха след себе си сееш,

криейки се зад усмивка бяла, ах, как грееш.

Ах, мило мое момче!

Как успя всички да заблудиш?

Всеки чужд план да осуетиш?

И всички ненужни да заличиш?

Ах, мило мое момче!

Ще се опариш! С огъня само си играеш!

Знам, че всеки може да заблудиш, омаеш.

Ако колко мъка и болка причиняваш, не хаеш. Нали?

Ах, мило мое момче!

Ах, красивото лице, ах, милите черти!

Ами вкочененото сърце?

Кой леда ще разтопи?

Кой сълзите ще подсуши?

Ти няма вечно да си смел,

и силата, и волята ще видят крайния си предел!

А дали тогава някой ще е там,

да ти държи ръката, за да не останеш сам?

Ах, мило мое момче!

Замисли се ти,

колко мъка и болка причини!

Сега се спри и почини!

Време е за сън.

Затвори очи…

Пръстите й ритмуваха по масата, докато кракът й нервно се поклащаше. Очите й шареха наоколо. Нарочно беше седнала до прозореца, за да може да вижда кой минава и да се подготви, когато той дойде. Не искаше да я изненадва в гръб. Искаше да е готова с поздрава, с усмивката, с първите думи. Искаше да контролира ситуацията, до колкото бе възможно, знаейки колко е объркана в момента. Личеше си, че е нервна от километри. От главата до петите, беше й изписано на челото. Нали знаете всички онези нервни тикове, които хората несъзнателно придобиват, когато са в очакване. Прокарване пръсти през косата, барабанене с пръсти по масата, клатене на краката, оглеждане наоколо, честото поглеждане към часовника. Тя правеше всичко наведнъж. С устрема си да не закъснее, подрани с 15 минути, а и той не беше един от най-точните. Очакваше я едно не до там забавно половинчасово чакане. Въздишаше тежко. Пет без десет. „Само пет минути са минали” помисли си тя „Това не е възможно. Ох, колко още?!”.

Поръча си чай. Реши, че ако си поръча кафе, това ще я изнерви още повече. Чай да бъде. Билков. Само с лимон в него. Тя само така го пиеше. Сложи си лимон. Разбърква, разбърква. Минаха едва само 2 минути. Реши, че ще добави и мед, просто защото имаше време за убиване и нямаше с какво да го запълни, въпреки, че носеше книга в чантата си, но шансът да се съсредоточи беше нищожен. Продължи да разбърква чая си. Миришеше прекрасно. Тук винаги правят чайовете колко добре. „Ух, опарих се” стресна се тя изведнъж и се заля с горещия чай. „Точно сега ли намерих да се залея.”. Остави чашата и отиде да се подсуши в тоалетната. Добре, че беше с тъмен панталон, че не се личеше толкова. Погледна към часовника, докато попиваше подгизналата си дреха със салфетки. Точно 5 часа. „Още малко…”. Усети как топката от нерви се сви в корема й още повече, че чак се разтрепери. Защо беше такова кълбо от нерви? Това направо я побъркваше. Ако не й пукаше толкова за различни лични и безлични работи, нещата щяха да са къде-къде по-прости. Но… Ок, време беше да се съвземе малко. Отиде до огледалото. Погледна се. Очите й бяха насълзени. „НЕ!” каза си. „Без ревове вече!”. Премига няколко пъти, за да може сълзите да изчезнат, моливът за очи не се беше разтекъл, спиралата си беше на мястото, косата беше добре пригладена и се спускаше по раменете, въпреки че не беше особено дълга. Прокара пръсти, за пореден, през нея и реши, че вече е готова. Пое дълбоко въздух и излезе от тоалетната. Уви, той още не се беше появил. Малко разочаровано, малко натъжено тя седна обратно на масата и забърка отново чая си.

„Какво ли ще стане? Какво ли ще каже? Не сме имали преди такъв момент, в който да не си говорим толкова дълго време. Чудя се как ли ще се държи… ?”. Съзнанието й заработи в друга посока. Спомни си всичко, но наблегна на добрите моменти. „Ах, колко ми липсва! Среднощните разговори до зори, когато вече всички спяха. Всичките съкровени мечти и тъмни тайни, всички страхове и опасения, и всички тревоги, всички проблеми и радости, всички шеги, усмивки, смехове, всичките тези обещания. Къде са те сега? Защо сега не ги виждам? Като далечен спомен са ми. Сякаш почти не са съществували. Или са били в един друг свят, едно друго измерение. Какво се случи? Защо нещата трябваше да се объркат така, да се променят?“ Струваше й се, че всички тези спомени са плод на болното й, но богато въображение. И след това си припомни всички онези моменти на отчаяние, тъга, сълзи и неволи, които приятелството им беше донесло и всичко стана някак си по-реално, някак си по-истинско.

Погледна към телефона. Да не би да е звънял, да не би да се пратил съобщение. Вече закъсняваше с петнадесет минути, винаги се обаждаше, когато закъсняваше. Но не, нито пропуснато обаждане, нито съобщение. Макар че нямаше как да не забележи, телефонът беше точно пред нея. „Дали да не му звънна.. ? Само да проверя дали е на път… Или не, по-добре не… той каза, че ще дойде, няма да му досаждам допълнително.Та той… той обеща.“

Онези досадни тикове се върнаха. Пръстите барабаняха по масата, кракът се клатушкаше по-силно, вече сякаш и масата тресеше. Пръстите през косата… неспокойният поглед… нервното поглеждане към часовника на всеки десет секунди…

-Имате ли нужда от нещо? – прекъсна мислите й сервитьора, карайки я почти да подскочи.

-Ъмм, моля… Какво? – объркана, смутена и недочула тя извърна глава към него.

- Извинете ме, стреснах Ви. Попитах дали имате нужда от нещо? – повтори той

-О, не, не, благодаря. – погледна го, усмихна се нервно и отново извърна глава към прозореца.

-Чакате ли някого? – настойчиво остана той при нея.

Тя отново го изгледа, но този път вече го видя, с почуда, че още не си е тръгнал. Той беше висок, рус, с тъмни очи. Което я изненада. Щом забеляза косата предположи,ч е очите ще са светли. Но беше приятно изненадана, че не е с клиширани характеристики. „Руса коса, сини очи“. Това описания винаги й е звучало глупаво и толкова комерсиализирано. Но пък беше симпатичен.

-Да, чакам един приятел. – отсече тя, почти с надеждата да му е дала знак, че би желала да бъде сама.

-О, това е прекрасно. Чудесно, наистина. Скъп приятел ли Ви е? – настойчиво той се опитваше да завърже някакъв диалог.

-Ами да, всъщност. Наистина близък приятел. – отново кратък отговор, но видя, че той все още стои там, усмихвайки се, чакащ продължение. – Но не сме се виждали отдавна. – не успя да скрие разочарованието си от последните думи и извъртя малко глава.

-О, това е толкова жалко! – каза той с чисто състрадание и се усмихна отново, показвайки своята съпричастност. – Но е хубаво, че сега ще възобновите взаимоотношенията си, нали?

-Ами, да, надявам се, поне. – каза тя и отново погледна към часовника. – Закъснява с вече двадесет минути и не съм сигурна, че ще се появи изобщо.

-О, сигурен съм, че ще е тук всеки момент. Затова сте толкова нервна. – подкрепи я той и я потупа съвсем нежно по ръката.

Тя забеляза, че той обича да повтаря „О“ в началото на всяко изречение. В други случаи този негов малък навик би я издразнил, но не и сега. Сега сякаш беше точно на място. Действаше й успокояващо почти.

-Благодаря. Много мило от ваша страна, но… - тя внезапно замлъкна.

Нима.. нима беше възможно? Та, това наистина беше той. „Близкият“ приятел влезе през вратата, огледа се, срещна нейният стъписан поглед, махна, усмихна се само както той си знаеше и се запъти към нея.

-О, това е той, нали? – попита дружелюбния сервитьор.

-О, Да! – каза тя и постави едно „О“ на свой ред. Вече спокойна и най-накрая се усмихна истински. Тази нейна усмивка й липсваше повече от всичко. Пръстите вече не барабаняха по масата, кракът не тресеше масата.

-Съжалявам, че закъснях. – каза той с онзи негов кадифен и мек глас, който я е успокоявал и разсмивал. – Малко се успах. 

Опасна ли е глупостта?

Хората управляват света. Приема са, че хората са единствените същества на планетата, които са способни да мислят логично и не са водени от простия инстинкт за оцеляване и самосъхранение както при животните. Вярно или не факт е, че хората властват нас всичко днес. Покорили са както най-високата, така и най-ниската точка на планетата. Човекът е истинско чудо на природата. Сложна система, подчинена на чувствата и разума. Но колкото и невероятна машина да е това човекът, той не е перфектен. Даже напротив. Човекът е възможно най-отвратителното, егоистичното, алчно, превзето, нечестно, подмолно и противно същество, ходещо по земята. Независимо колко грубо звучи, това си е самата истина, колкото и болезнена да се окаже тя.

На хората са им познати седем смъртни грехове и съответстващите им седем добродетели: похотливост - целомъдрие, чревоугодничество - лишение, алчност - щедрост, гняв - търпение, леност – трудолюбие, горделивост – смиреност, завистничество – добродушие. Това са четиринадесет, добре познати на човека, качества. Те ни изграждат и до степен определят. За да „работи“ „машината“ човек добре, седемте грехове и седемте добродетели трябва да бъдат във равновесие. Вечната битка между доброто и злото е добре видима и в този случай. Има както добри, така и лоши хора. Те биват определяни в зависимост кои качества надделяват.

Седемте смъртни грехове са морална категория от християнската етика, експлоатирана от Римокатолическата църква. Не е точно как са се, но по мое мнение са изпуснали едно много важно качество – глупостта.

За мен глупостта е главната причина за упадъка и невероятната деградация на нашето общество. Това е възможно най-тежкия порок на нашето съвремие. На почит уж е рационалното и трезво мислене, но от това, което аз виждам никой нито мисли, нито разсъждава. Позволяваме на хората да ни лъжат, да ни манипулират, заслепяват. И след това всички обвиняваме някого другиго за случващото се по света. Всичко, което трябва да направим е да отворим широко очи, да махнем превръзката от очите си да се огледаме. Какво стана с теорията, че човекът е единственото разумно мислещо същество?! Нали всички хора контролират света? Така поне трябва да бъде. Но в действителност само някои контролират, а други само следват.

Толкова ли сме глупави? Сякаш сме оперирани от способността да мислим. С всеки изминат ден затъпяваме все повече и повече. Мозъците ни заленяват, разтапят се, стават на пихтия, течност, изпаряват се, няма ги. Сега вече не мислим, не можем, дори и да искаме. И какво остава да се водим от простоия инстинкт за оцеляване и самосъхранение. Е, сега не приличаме ли поне малко на диви животни?

Толкова е жалко, настина. Прекарване една трета от живота си в училище. Учим, четем, полагаме изпити, получаваме оценки, които се предполага, че измерват знанията. Измислена скала от две до шест, с която се борим всеки ден. Знания, знания, знания. И с каква цел? Да поумнеем. Но какво всъщност получаваме? Суха материя от книги и учебници. Информацията я имаме, паметта на мозъците ни се пълни и ние пак оставаме глупави, щом позволяваме целия ни живот да бъде насочван и манипулиран от някой друг. Марионетки на училищната система, марионетки на държавата, марионетки на света.

Виждаш ли колко опасна е глупостта? Тя те кара да ослепяваш, онемяваш и оглушава. Не функционираш правилно. Сякаш голяма и важна част от теб вече не работи. Превърнал си се в глупак. Независимо колко висок е коефициентът ти на интелигентност си оставаш простия наивник, чийто мозък вече го няма.