„Майките“ – Теодора Димова

Как да разкажа за книга, която не се чете, а изживява? Не мога да дам просто резюме. Не мога просто да ви я разкажа. Главно защото проблемите, засегнати в книгата „Майките“ на Теодора Димова, са всичко но не и прости. Това е комплексна дисекция на съвремието ни. Гротесково описание на най-грозното у човека. Изведен до крайност от недоимък. Не само от паричния недоимък. Недоимък от любов. От грижа. От радости. От щастие. От смях. От късмет. От усмивки.

„Едва ли Теодора Димова би могла да пожелае на читателите си приятно четене: нейният роман е вик и гротески упрек от името на всичко онова, което се опитваме да загърбим и да забравим. В този смисъл насладата от четенето звучи неуместно – „Майките“ е написан не за четене, а за изстрадване.“

Тази книга е точно вик. Вик, но не за помощ. А вик за събуждане. С всяка следваща страница книгата се материализира. Хваща те за раменете и яростно те разтърсва. „Събуди се!“ Вика ти. Удря ти шамар подир шамар. „Осъзнай се!“. За да те приравни към реалността, която ние ежедневно сякаш нарочно избягваме. Книгата е игла, много тънка и много остра, която пука балона на мащабния егоцентризъм, който е обладал умовете ни. Измъква ни от ежедневните, маловажни проблеми, които ни се струват като края на света. 187 страници на грозната социална действителност. Лишена от литературен кич и натруфеност. Дори лишена от пунктуация. Тя само би обременило историята. Защото в истинския живот запетайките не са важни. Тиренцата не определят кога мисълта е приключила. Точките… и тях ги няма, защото вече всичко е едно дълго, мисловно излеяние. Тотална липса на синопсис, на синтез. Точно както съдбите на Андрея, Лия, Дана, Александър, Никола, Деян, Калина и участта на тяхната любима Явора.

Седем деца. Някои богати, други не толкова, трети в ежедневна битка с бедността. Създадени различно. Отгледани различно. Но с едно общо нещо помежду им. Липсва им нещото, без което нито едно дете не бива да расте и живее. Липсва ми любов. Чистата. Искрената. Нежната. Родителската. Любов. Жертви на най-често срещаната участ. Разбитото семейство. Нездравите връзки. Липсата на контакт. Тоталната пропаст между децата и родителите. Идеята за не функциониращото, не здравото, несемейство. А липсата на любов разваля човека. Оставя го да гние вътрешно. Изродява го. Прави го безсилен, слаб, омаломощен, нещастен и кух. Празен. Единственият изкуствен източник на родителска, приятелска любов седемте деца търсят в учителката си Явора. Техният кумир, техният ангел пазител, покровител и най-най-близък човек. Те не само я обичат. Те я боготворят. Издигат я на пиедестал и кичат с цветя нейния образ. Единственото същество, което ги кара да се чувствам почти-хора. Почти обичани. Което им дава почти надежда за едно по-добро почти-съществуване.

И сега трябва да си зададем следния въпрос:

Какво правиш, ако и едничкото нещо на света, което ти носи радост, е изтръгнато от теб?

Как реагираш?

Какво казваш?

Как преодоляваш?

Преодоляваш ли изобщо?

Същия ли си след това?

Как продължаваш?

Има ли смисъл да продължаваш?

„някой първи изплака

изкрещя вътрешностите, червата си

и закри очите си, лицето си, за да не глада Явора

и другите го последваха,

за да не ослепеят от съдбата си

от годините, които им предстояха

от пустините си

от пиянските си нощи

от леговищата и любовите си

от змиите си

от нажежените си камъни

закриваха лицата си,

за да се предпазят от солта в очите си

от зейналите стигми

яворите си

безсмъртията “

Когато бях дете предусещах точно кога идва есента. Е, не можех да ви кажа дата и час, не бях такова специално дете, но определено усещах прехода между лятото и есента. Усещах есента преди да заменя късите гащета с дълги панталони.

Краят на летата си винаги прекарвах на село. Август месец беше посветен на безкрайните дни в сърцето на Странджа, където сякаш времето спираше или даже вървеше назад. Там всички знаеха, кога ще вали. Сякаш всички бяха надарени със способността да предсказват метеорологична прогноза и наистина в повечето случаи познаваха. Бабичките се биеха през краката, когато мухите започваха да хапят по-настървено и въздухът ставаше тежък и по-труден за дишане. Тогава винаги казваха, че „мирише на дъжд“. И дъжд наистина валеше. С баба и сестра ми с криехме на верандата под дървения навес и гледахме как вали. Баба обикновено си отмаряше тогава, а аз броях колко страници ми остават до края на поредната скучна книга за училище (Да, аз бях точно от онези деца, чиито баби и майки редовно ги караха да четат всички книги в летния списък). Понякога валежите бяха приятни и разхлаждащи, а понякога неконтролируеми и свирепи. Баба винаги казваше, че ако дъждовните капки образуват балончета, щом ударят земята, дъждът ще е продължителен. А веднъж да вали цяла вечер, то това значи, че студенината на дъждовете ще пречупи лятната жега и есента ще подаде глава над планинските хълмове и ще се възцари. Като прехласната слушах приказките на баба и до сега помня и винаги гледам дали дъждовните капки правят балончета, щом ударят земята. И въпреки че може да е било средата на август и идеята за есен да е била далеч от все още обикалящите плажовете туристи, този един дъжд променяше изцяло странджанското сърце и от време на време и като на ухо му нашепваше, че есента е близо.

Дълго време бях загубила способността си да предсказвам идването на есента. Може би, защото отдавна вече не прекарвам края на лятото на село, може би, защото нямам веранда, от където да гледам дъждовните капки, а може би и защото есента в града настъпва по-бавно и неусетно и отнема повече от един дъжд. Дълги години пресечката на лятото с есента асоциирах само с училище. След 15 септември дните ми изглеждаха еднакви като падащите жълти листа. За миг, секунда или само грешно поета глътка въздух и лятото беше вече отминал спомен, меланхолия, сподавена не от един, а много дъждове.

Тази година беше различна. 15 септември вече не значеше много. Не значеше нищо. Дойде и отмина, а аз все още чаках своята есен. Моята красива, изящна, феерична есен, пропита с влагата на морския въздух. И вместо дъжд имаше само вятър. Все същият познат, влажен вятър, само една идея по-студент. Той ни разпиля подобно листата. Пръсна ни по терминали, по пероните, по дългите магистрали. Разхвърли ни, опустоши ни и ни остави сухи, ронливи и хрущящи под краката на големите градове, в които се пръснахме. И след нас градът онемя. Замлъкнаха виковете, смеховете и лятната жажда за живот. Празен, тих, но все така горещ. Дъжд не падаше.

2 куфара, 4 кашона и 3 чувала, натъпкани в 1 багажник, събрали 19 години живот, изсипани в един нов град, в един нов квартал, в една нова стая. Не моите. Тук жегата липсваше, ала вятър нямаше. Само облаци. Гъсти, тъмни и свъсени. И последното парченце от мен опразни багажника. Първата капка удари челото ми, втората се стовари върху голите ми рамене. Последва трета, четвърта, пета. После цялото небе се разтвори. Дъждът се изсипа със сила, със злоба, почти на инат. И щом капчиците удряха земята, образуваха балончета.

На следващия ден беше студено. Най-накрая беше есен. Само че различна, по-студена и много, много чужда. 

Нужна ли е рекламата за писателите?

Литературата не е средство за бързо потребление. Не е филм, пуснат в неделя вечер. Не е реалити шоу, излъчено в праиймтайма. Нито пък е баничка, купена от местния магазин и набързо изядена на път за работа. Литературата е ценност. Тя изисква уважение, време, пълна отдаденост. Качества и ценности, за които съвременният консуматор време няма. Сега на мода е мултитаскингът – да вършиш сто неща наведнъж. VIP Brother може да се гледа и докато вечеряме, и докато чистим къщите, и докато псевдокомуникираме с децата си. Все едни такива половинчати действия, които стават бързо, не изискват и половин процент мозъчен капацитет, за да бъдат извършвани. Така се сформира ежедневието, лишено от отдаденост не само на литературата, но и на каквото и да е.

В крайна сметка, кое е по-гледаемо? На кое се обръща повече внимание? На последната книга на Господинов или на напудрена дама, носеща пет литра „Первол“ в чантата си на гала вечеря. Стотинки за писателите няма. Затова са и единиците от тях, които стигат до печат. Или трябва да си преуспяващ, не особено привлекателен сценарист с изтъркано, дебелашко чувство за хумор, или чуждестранна сексоложка с развален български, или поет от ранга „фейсбук знаменитост“, за да си известен, за да се продаваш и за да публикуваш толкова бързо, сякаш цяла камара литературни роби, барабар с Александър Дюма стоят зад гърба ти. Препоръчително е лицето ти първо да се появи на телевизионния екран, за да може после по-лесно да се премести по витрините на книжарниците. Защото визуализацията на продукта носи славата, прави рекламата, комерсиализира.

Нужна ли е рекламата за писателите? Естествено, че е нужна. И без това печатът се е превърнал в най-хипстърската медия. Реклама, да. Но не само на избрани хора от най-комерсиализираната прослойка на писателската гилдия. Защото това не е литература, а превръщане на словото в бързо средство за консумация като праиймтайм филмчетата, шоутата и мазни банички с извара вместо сирене.