Средата на май е най-прекрасното
време за пътуване из планините – нито твърде горещо, нито твърде студено. Карам
аз по един очукан третокласен път, водещ до едно малко, китно селце в полите на
Родопите. Изкачвам се по един хълм и на слизане пред очите ми се разкри гледка,
която трудно би ти се намерила в мръсната, опушена, забързана София. Селце не
беше правилното название за това, което е откри пред мен, защото няколкото
къщурки и малкият и оскъдно зареден, магазин трудно биха се побрали в
определението за село. Подминавам къща след къща, коя по-изоставена на
по-разрушена от предишната и спирам пред една малка, схлупена постройка с
пропаднал покрив и димящ комин. Слизам от колата в пълно неведение какво за
бога може да ме очаква вътре. Между пътя и оградата на имота има голяма, с
размерите на автомобил, канавка, пълна с мръсна вода, оплетена в плевели и
треви и мътна струйка вода, бликаща от нея. Пристъпвам към оградата и бутам
вече ръждясалата, пред разграждане, врата и влизам. Градината, за разлика от
къщата, е кажи-речи добре поддържана – могат да се видят добре прекопаните
вади, засадени с чушки и лук, както и здраво забитите в земята колчета за
домати. Вървя бавно и предпазливо, подготвен за нападение, и достигам
порутената, построена преди повече от 100 години къща, чиято боя трудно би мога
да се определи, чийто прозорци, едва ли спираха суровия северняк през зимата,
плевели, обвити около основите й и врата, на която не й трябва повече от едно
леко сритване, за да се сгромоляса на земята, оставяйки след себе си шепа прах.
Кой злочестен човек е принуден да живее в такива условия?
Почуках на вратата съвсем леко,
за да не я разруша без да искам и почаках с вълнение да видя какво предстои.
След секунда-две врата скръцва и зад нея се появява старец , толкова съсухрен с
времето, че можеш да видиш как всяка бръчка по лицето му разказва собствената
си история. Той беше предизвестен за моето пристигане и се беше постарал да
изглежда представително – голото му теме, изпъстрено с множество бенки и
лунички светеше срещу светлината, а побелялата, вече почти липсваща коса, беше
пригладена назад. Очите му почти не се виждаха от веждите и висналите клепачи,
но щом се подаде на слънчева светлина – те май че бяха сиви. Носеше потури,
вкарани във почти разнищените вълнени чорапи и беше обут с гумени галоши, а на
гърба си имаше риза на райе, обагрена с какви ли не избелели петна и лекета.
Подава ръка да се здрависаме и аз сякаш се отърсвам от шока на видяното. С ръка
ме кани да вляза вътре, но едвам пристъпил прага натрапчива миризма на
развалено и урина ме връхлита и зашеметява за момент. Отказвам любезно,
предлагайки да седнем в градината на пейка, понеже времето и слънцето не бива
да се изпускат.
Осемдесет и осем годишния Димитър
Пътов е истински пример за човек от миналото. Вярвате или на във времена на
айфони, компютри, климатици, таблети и всякакви други технологични глезотийки,
този мъж живее отделен от цивилизация с 300 години – без електричество и без
течаща вода. В съзнанието веднага нахлуват хиляди и хиляди въпроси как би могъл
сам човек да оцелее в такива условия. Димитър Пътов – или както той обича да го
наричат – Дядо Митьо е роден през далечната 1925г. в това същото селце, живял е
в тази същата къща с майка си, баща си, двете си сестри и тримата си братя.
Били голямо семейство и още тогава нямали много пари, защото само баща му
работел като овчар, a селцето е толкова малко нямало много добитък за гледане. Още
тогава течащата вода и електричеството били лукс за тяхното семейство.
Преживявали с помощи от съседи, но никога не оставали длъжни, помагайки им в
работата, в къщата, в градината или където другаде работа се намери. А когато
баща му и майка му умират, той е на седемнадесет, всичките му братя и сестри се
разделят, за да си търсят късмета и никога повече не се виждат. И до ден днешен
той не знае къде си, как са, дали са живи изобщо, но в къщата си още пази
снимка, вече толкова избеляла с годините, на която обаче все още се
вижда цялото му семейство. Изумително и сърцераздирателно е да видиш човек, три
пъти на моите години, изживял повече от колкото повечето от нас бих могли да
понесат, да се разнежи така. Той изважда кърпичка от джоба си и попива
насълзените си очи, при вида на което едвам успявам да спра и моите. След като
се разделил с всички, който обича, той останал да живее в родната къща и
продължил поминъка на баща си. През 1948г. среща съпругата си Латинка и се
женят. Освен семейството си жена му е била другата най-светла част от живота
му. Деца нямат, защото и двамата едвам свързвали двата края, трето гърло за
хранене би било просто непосилно.
Димитър и Латинка живеят в пълна
изолация и мизерия до преди седмица, когато биват наградени от държава със сума
от петдесет хиляди лева, с които да си ремонтират скромния имот. Оправданието
на властите, защо чак сега се приемат някакви мерки е, че едва сега разбират за
положението в което се намират двамата ветерани. Те никога не са търсили
помощи, милостиня и никога не са претендирали, че искат нещо повече от даденото
им от съдбата, но съседи и познати на съседи решили, че такива условия са
нехуманни и решили да действа от тяхно име, пишейки писмо до общината. След
това нещата се развили доста бързо. Латинка и дядо Митьо не очаквали такъв
интерес от страна на властите, още по-малко мимолетната медийна слава и
внимание, което им е обърнато. Колкото и клиширано да звучи, а тази история е
всичко друго, но не и клиширана – двамата изглеждат толкова щастливи, сякаш и
най-чистата вода на света не би била достатъчно чиста, ако нямаха един друг да
споделят това щастие.
С новопридобитата сума те ще имат
и течаща вода, и електричество, и нова врата, и печка. А при въпроса
ми, защо направо не си вземат ново място или не използват парите, за да се
настанят в някой луксозен старчески дом, където да прекарат остатъка от живота
си, дядо Митьо ме хвана за ръка и ме поведе към задния двор. Къщата беше на
върха на един баир и от високо гледката беше зашеметителна.
-Виж, момче. – започна Дядо Митьо
като ми посочи открилата се пред нас прелест. –Виждаш ли колко на високо сме?
Гледаш ли как Родопа се разлива и прибира? Как онзи малък ручей преминава в
бърза река с опустошителна мощ, как птиците прелитат, как пят и чуруликат? И
таз зеленина, и как става меко кафяво и топло червено есен? Виждаш ли небето
колко синьо е сега? Аз съм го виждал всякакво. И синьо в дни като този, и
огнено червено по залез, и сиво, и смръщено, щом се завихри буря. Виждал съм
хиляди светкавици да разрязват това небе и още толкова гръмотевици да секват
птичите песни. А всичките звезди? Не съм бил никъде другаде и знам, че това е
най-звездното място на земята. С майка ми и баща ми и с братята и сестрите ми,
и с Латинка съм лежал на ей тази трева и съм ги броял. И вятъра? Него чуваш ли?
Той не само хули и брули дърветата, не само събаря листата им. Не. Ти може би
не ще разбереш. Но всеки полъх за мен е шепот, всеки негов звук за мен е
история, спомен. Толкова ми е свидно всичко това, а то не е нищо. Но тази
гледка, този вятър, тази планина, тези птици и това небе, те са моето
семейство. Гледам ги и те са ме отгледали, от както бях не по-висок от ей този
храст. Как бих оставил всичко това?
