аз♡ остава

Ааааа.♡ 
Няма такова чувство. Няма, казвам ви. 
Да си се върнеш в своя си град.
Да си се разхождаш по своите си улици.
Със своите си хора.
Запътили се съм нашите си места.
Да си се смеем на нашите майтапи.
Да си слушаме нашата музика.
Аааа ♡ Остава. Аааа, тези прекрасни мъже с красивите им гласове и красивите им мелодии, и красивите им текстове. Поезия. Цялото им същество. Симфония. Обичам ги. Определено много ги обичам тази вечер. Защото тази вечер ме отвеждат вкъщи. Ама вкъщи от преди точно 2 години. Малката 17-годишна аз, обикаляща същите барове, по същите улици, със същите хора, пееща същите песни. Колко много ми липва, няма как да ви кажа, да ви опиша, да ви разкажа. Защото и да го направя няма да е същото. Защото трябваше да сте там. Да ни видите колко бяхме щастливи. И волни. И шоколадови. И rock’n’roll song designer-ски. И остава-щи. 
Защото въздухът онази нощ също бе студен. 
И мъгла пак имаше.
И светлинки пак в мрака проблясваха.
И хора по Александровска нямаше.
И Альошата - и тя бе празна.
И барът - пак пълен.
И песните - все същите.
А сега… сега е някак друго.
Двегодишно по-различно.
И ние не сме същите хора.
Е. Майната му.
Нали пак сме щастливи.
Дори и 2 години по-стари.
Дори и 2 години по-обеменени.
Дори и 2 години по-променени.
Нали… нали пак остава-ме…

♡

Просяците в "Саундтракът на един подлез"

9:45. Замръзвам. Секундите отмервам с тракане на зъби. И чакам. Рано сутрин през декември подлезите са най-ужасните места. Ветровити са и пълни с хора. Всеки бърза. Закъснява. Или му е студено. Липсва му топлата ласка на лятното слънце. Липсва му домашния уют. Липсва му някой и той липсва някому. Загубени измежду себичните си мисли често ги подминаваме. Не обръщаме внимание на нежните им слова или мелодия. Те не седят по цял ден на картонена постелка. Не са дрипави. Не миришат. Не са отблъскващи. А ние все така безпардонно ги подминаваме. Нежните текстове и мелодиите са се превърнали само в част от миксираното ехо на подлезния саундтрак. Уличните музиканти. Те са най-чистият вид просяци. Защото предлагат нещо в замяна за парите, които бихте хвърлили в шапката или калъфа на китарата им.

10:00. Неформалният им договор с улицата разпорежда и те да имат работно време.

„Извинете! По колко часа на ден стоите тук?“

„Ами, зависи. Час-два, понякога повече, понякога по-малко. Декември не е най-любимият месец на уличния музикант. Пръстите ти измръзват и трудно свириш. Гърлото ти пресъхва по-лесно. След час вече става непосилно.“

Усмихнат. Чаровен. Лъчезарен. Цялото му същество е Бахова симфония. Правилно са казали хората, че който пее, зло не мисли. Тъмнокос, тъмноок. Поне 6-7 години по-голям от мен, но пък с такова детско излъчване!

„Занимавате ли се с музика професионално?“

„Е, не. Само хоби ми е. Но пък ми е любимото хоби, най-голяма страст. За т‘ва искам да я споделя с хората. Пък и нали знаете какво казват „Музикант къща не храни“. Освен ако не си част от антуража на Митко Пайнера или не пробиеш в някое реалити. Ама това не е музика.“

„Не бихте ли участвали в някой телевизионен музикален формат?“

„Когато бях малък, това ми беше идеята за успеха. Никога не съм учил пеене и на уроци по китара не съм ходил. Самоук съм, а другото е божи дар. Смятах още на 16-17 години да се явя я на X-Factor, я на Music Idol и тем подобните. Да ги спечеля с чар, усмивка и талант и от небето да започнат да падат предложения за договори и пари. Много пари. Изтече много вода от тогава. Заедно с нея и мечтите ми за лесен, бърз успех. Родителите ми както всички други рационалисти навремето ми казаха, че музикант мога да стана и без това да съм учил. Добре ще е и друг вариант да имам. Сега много информатици се търсят, икономисти. Всичките ей такива глупости, които хранят децата преди да им отрежат крилцата. Послушах ги, де. Какво друго да правя. Бях малък и наивен. Но докато учих висша математика, аз си мислих за акорди, а щом учихме програмиране аз си пеех The Beatles. Завърших някак. Не стана много добър програмист от мен, ама и аз не исках да стане. И започнах да си мисля как да се опитам да пробия в музикалния бранш. Работих къде ли не, на какви ли не отвратителни места, само и само да събера парите нужни за записа. Пращай демо тук, пращай демо там. Все някой ще го хареса, ще се обади. Няма братче. Гледах смълчания телефон със седмици. С месеци. Вече 4 години го гледам все така тих и кротък. Мръсно нещо е бизнесът. Връзки ти трябват. А аз какви връзки имам?! Баща ми – монтьор, майка ми – учителка. Читави хора, но от музика не разбират грам. Не ме подкрепяха в моите идеи за слава. А музиката, ако ти е страст, като всяко друго изкуство напира в теб. Стиска те за сърцето да я пуснеш дива и свободна да обладае цялото ти същество. Искаш да го споделиш. Искаш да покажеш на хората своята страст, да намериш съмишленици и тя да продължава да се разраства.“

„Кога решихте, че ще оставите шапката пред себе си и ще споделяте страстта си с непознати минувачи?“

„Това остана последната ми възможност. Дрънках в пусти барове от време на време, ама и това не носеше много. За момент повярвах, че музиката не храни. Един ден обаче с разни приятелчета се бяхме събрали в градинката пред народния – попяхме, посвирихме. Па, добре ни се получи. Хората се радваха, пееха с нас и почнаха да оставят и пари. Този ден събрахме около 150 лева. Поделихме ги измежду нас петимата и се черпихме на по бира. Набързо издадох едно разрешително и сега половината ден работя като общ работник, другата половина обикалям улиците и… споделям страстта си. Това е засега, по-нататък ще го мисля, като дойде. Осъзнах, че музиката може да не те изхранва толкова колкото професията на един счетоводител или пък програмист, нито пък е толкова сигурна. Но ти храни душата, човече. Изпълва те. Зарежда те с живот. Повече живот, отколкото един човек, седнал зад бюро от 9 до 5, някога ще почувства. Не бих го заменил за нищо друго, казвам ти.“

Смее се. Смее се с глас. Плътен, топъл смях. Разлива се по целия подлез. Размрази цялата зима и изведнъж вече е лято, някъде по средата на юли – жежка нощ някъде из бургаската морска градина, огласяна от песни и акустични китари. Почти усещам вкусът на бира в устата си.

„Ако не възразявате, смятам да започвам с работния си ден.“ Прекъсва меланхоличните ми вопли той.

“Can’t buy me love, love *
Everybody tells me so…”

Е, това е то. Реалността ни. Музикантите. Изкуството. Посредниците на най-нежното изкуство… принизени до статута на просяци. Писателите и те вече само във фейсбук успяват да публикуват. Културата ни живее не в мащабните продукции или в реалити програмите. Живее, диша и твори по улиците на родните ни градове, ако ни пука достатъчно да ги забележим. Без тях културата ни ще беднее, а с нея и душите ни, ограбени от парите, които пращахме за смс-и в Х-фактор.

11:15. Пускам монети в калъфа на китарата му. Махвам за сбогом. Все още е студено, но песните огласящи претъпкания подлез топлят.

*текст от песента „Can’t buy me love” на The Beatles.

„Майките“ – Теодора Димова

Как да разкажа за книга, която не се чете, а изживява? Не мога да дам просто резюме. Не мога просто да ви я разкажа. Главно защото проблемите, засегнати в книгата „Майките“ на Теодора Димова, са всичко но не и прости. Това е комплексна дисекция на съвремието ни. Гротесково описание на най-грозното у човека. Изведен до крайност от недоимък. Не само от паричния недоимък. Недоимък от любов. От грижа. От радости. От щастие. От смях. От късмет. От усмивки.

„Едва ли Теодора Димова би могла да пожелае на читателите си приятно четене: нейният роман е вик и гротески упрек от името на всичко онова, което се опитваме да загърбим и да забравим. В този смисъл насладата от четенето звучи неуместно – „Майките“ е написан не за четене, а за изстрадване.“

Тази книга е точно вик. Вик, но не за помощ. А вик за събуждане. С всяка следваща страница книгата се материализира. Хваща те за раменете и яростно те разтърсва. „Събуди се!“ Вика ти. Удря ти шамар подир шамар. „Осъзнай се!“. За да те приравни към реалността, която ние ежедневно сякаш нарочно избягваме. Книгата е игла, много тънка и много остра, която пука балона на мащабния егоцентризъм, който е обладал умовете ни. Измъква ни от ежедневните, маловажни проблеми, които ни се струват като края на света. 187 страници на грозната социална действителност. Лишена от литературен кич и натруфеност. Дори лишена от пунктуация. Тя само би обременило историята. Защото в истинския живот запетайките не са важни. Тиренцата не определят кога мисълта е приключила. Точките… и тях ги няма, защото вече всичко е едно дълго, мисловно излеяние. Тотална липса на синопсис, на синтез. Точно както съдбите на Андрея, Лия, Дана, Александър, Никола, Деян, Калина и участта на тяхната любима Явора.

Седем деца. Някои богати, други не толкова, трети в ежедневна битка с бедността. Създадени различно. Отгледани различно. Но с едно общо нещо помежду им. Липсва им нещото, без което нито едно дете не бива да расте и живее. Липсва ми любов. Чистата. Искрената. Нежната. Родителската. Любов. Жертви на най-често срещаната участ. Разбитото семейство. Нездравите връзки. Липсата на контакт. Тоталната пропаст между децата и родителите. Идеята за не функциониращото, не здравото, несемейство. А липсата на любов разваля човека. Оставя го да гние вътрешно. Изродява го. Прави го безсилен, слаб, омаломощен, нещастен и кух. Празен. Единственият изкуствен източник на родителска, приятелска любов седемте деца търсят в учителката си Явора. Техният кумир, техният ангел пазител, покровител и най-най-близък човек. Те не само я обичат. Те я боготворят. Издигат я на пиедестал и кичат с цветя нейния образ. Единственото същество, което ги кара да се чувствам почти-хора. Почти обичани. Което им дава почти надежда за едно по-добро почти-съществуване.

И сега трябва да си зададем следния въпрос:

Какво правиш, ако и едничкото нещо на света, което ти носи радост, е изтръгнато от теб?

Как реагираш?

Какво казваш?

Как преодоляваш?

Преодоляваш ли изобщо?

Същия ли си след това?

Как продължаваш?

Има ли смисъл да продължаваш?

„някой първи изплака

изкрещя вътрешностите, червата си

и закри очите си, лицето си, за да не глада Явора

и другите го последваха,

за да не ослепеят от съдбата си

от годините, които им предстояха

от пустините си

от пиянските си нощи

от леговищата и любовите си

от змиите си

от нажежените си камъни

закриваха лицата си,

за да се предпазят от солта в очите си

от зейналите стигми

яворите си

безсмъртията “

Когато бях дете предусещах точно кога идва есента. Е, не можех да ви кажа дата и час, не бях такова специално дете, но определено усещах прехода между лятото и есента. Усещах есента преди да заменя късите гащета с дълги панталони.

Краят на летата си винаги прекарвах на село. Август месец беше посветен на безкрайните дни в сърцето на Странджа, където сякаш времето спираше или даже вървеше назад. Там всички знаеха, кога ще вали. Сякаш всички бяха надарени със способността да предсказват метеорологична прогноза и наистина в повечето случаи познаваха. Бабичките се биеха през краката, когато мухите започваха да хапят по-настървено и въздухът ставаше тежък и по-труден за дишане. Тогава винаги казваха, че „мирише на дъжд“. И дъжд наистина валеше. С баба и сестра ми с криехме на верандата под дървения навес и гледахме как вали. Баба обикновено си отмаряше тогава, а аз броях колко страници ми остават до края на поредната скучна книга за училище (Да, аз бях точно от онези деца, чиито баби и майки редовно ги караха да четат всички книги в летния списък). Понякога валежите бяха приятни и разхлаждащи, а понякога неконтролируеми и свирепи. Баба винаги казваше, че ако дъждовните капки образуват балончета, щом ударят земята, дъждът ще е продължителен. А веднъж да вали цяла вечер, то това значи, че студенината на дъждовете ще пречупи лятната жега и есента ще подаде глава над планинските хълмове и ще се възцари. Като прехласната слушах приказките на баба и до сега помня и винаги гледам дали дъждовните капки правят балончета, щом ударят земята. И въпреки че може да е било средата на август и идеята за есен да е била далеч от все още обикалящите плажовете туристи, този един дъжд променяше изцяло странджанското сърце и от време на време и като на ухо му нашепваше, че есента е близо.

Дълго време бях загубила способността си да предсказвам идването на есента. Може би, защото отдавна вече не прекарвам края на лятото на село, може би, защото нямам веранда, от където да гледам дъждовните капки, а може би и защото есента в града настъпва по-бавно и неусетно и отнема повече от един дъжд. Дълги години пресечката на лятото с есента асоциирах само с училище. След 15 септември дните ми изглеждаха еднакви като падащите жълти листа. За миг, секунда или само грешно поета глътка въздух и лятото беше вече отминал спомен, меланхолия, сподавена не от един, а много дъждове.

Тази година беше различна. 15 септември вече не значеше много. Не значеше нищо. Дойде и отмина, а аз все още чаках своята есен. Моята красива, изящна, феерична есен, пропита с влагата на морския въздух. И вместо дъжд имаше само вятър. Все същият познат, влажен вятър, само една идея по-студент. Той ни разпиля подобно листата. Пръсна ни по терминали, по пероните, по дългите магистрали. Разхвърли ни, опустоши ни и ни остави сухи, ронливи и хрущящи под краката на големите градове, в които се пръснахме. И след нас градът онемя. Замлъкнаха виковете, смеховете и лятната жажда за живот. Празен, тих, но все така горещ. Дъжд не падаше.

2 куфара, 4 кашона и 3 чувала, натъпкани в 1 багажник, събрали 19 години живот, изсипани в един нов град, в един нов квартал, в една нова стая. Не моите. Тук жегата липсваше, ала вятър нямаше. Само облаци. Гъсти, тъмни и свъсени. И последното парченце от мен опразни багажника. Първата капка удари челото ми, втората се стовари върху голите ми рамене. Последва трета, четвърта, пета. После цялото небе се разтвори. Дъждът се изсипа със сила, със злоба, почти на инат. И щом капчиците удряха земята, образуваха балончета.

На следващия ден беше студено. Най-накрая беше есен. Само че различна, по-студена и много, много чужда. 

Нужна ли е рекламата за писателите?

Литературата не е средство за бързо потребление. Не е филм, пуснат в неделя вечер. Не е реалити шоу, излъчено в праиймтайма. Нито пък е баничка, купена от местния магазин и набързо изядена на път за работа. Литературата е ценност. Тя изисква уважение, време, пълна отдаденост. Качества и ценности, за които съвременният консуматор време няма. Сега на мода е мултитаскингът – да вършиш сто неща наведнъж. VIP Brother може да се гледа и докато вечеряме, и докато чистим къщите, и докато псевдокомуникираме с децата си. Все едни такива половинчати действия, които стават бързо, не изискват и половин процент мозъчен капацитет, за да бъдат извършвани. Така се сформира ежедневието, лишено от отдаденост не само на литературата, но и на каквото и да е.

В крайна сметка, кое е по-гледаемо? На кое се обръща повече внимание? На последната книга на Господинов или на напудрена дама, носеща пет литра „Первол“ в чантата си на гала вечеря. Стотинки за писателите няма. Затова са и единиците от тях, които стигат до печат. Или трябва да си преуспяващ, не особено привлекателен сценарист с изтъркано, дебелашко чувство за хумор, или чуждестранна сексоложка с развален български, или поет от ранга „фейсбук знаменитост“, за да си известен, за да се продаваш и за да публикуваш толкова бързо, сякаш цяла камара литературни роби, барабар с Александър Дюма стоят зад гърба ти. Препоръчително е лицето ти първо да се появи на телевизионния екран, за да може после по-лесно да се премести по витрините на книжарниците. Защото визуализацията на продукта носи славата, прави рекламата, комерсиализира.

Нужна ли е рекламата за писателите? Естествено, че е нужна. И без това печатът се е превърнал в най-хипстърската медия. Реклама, да. Но не само на избрани хора от най-комерсиализираната прослойка на писателската гилдия. Защото това не е литература, а превръщане на словото в бързо средство за консумация като праиймтайм филмчетата, шоутата и мазни банички с извара вместо сирене. 

За София никой не пише песни

За София никой не пише песни. Защото никой не я обича. И защото е мръсна, и ужасна, и хаотична, и разбита, и неподредена, и захабена, и плашеща, и прашна, и пълна с хора. Ужасни,
хаотични, разбити, неподредени, захабени, плашещи, прашни хора.
Не искам там. И не искам да се връщам там. Не принадлежа на столицата, заедно там с всички псевдостоличани, които нямат никаква привързаност към града си. Само бързат и работят, и се прибират после все така ужасни и разбити, захабени и прашни в задушното метро. Като зомбита, забили поглед в земята, търсещи отдавна изтеклия си мозък. Мирише на плесен и мърша. Не е живо. Не диша. Не тупти. Не мърда. Расте, старее и грознее. Застинало там във всичките си 1344кв. км. площ. Вегетира в неестествената, урбанизирана среда, погребано под очуканите пътища и занемарени строежи. 
А тук? Тук е красиво. И топло, и уютно, и мирише да сладки с джинджифил, на фъч с много шоколад и прясно кафе, просмукано с лек цигарен дим. 
Ах, Бургас - ръчно изплетен от тънка мъгла. Наднича зад магистралата с палавите си, слаби светлини и заслепява сърцето ти и пълни очите ти. И влагата, просмукана в асфалта, и празните улици в дъждовния ден. И безлюдната морска, пожълтяла от безмилостен листопад. А листата по земята - девствени и нежни, недокоснати и все пак умиращи. Есенни. Меланхолични. Вдишват последните си глътки. Дори умиращите пак са по-живи от нея. Онази уличница, която всички заглеждат и след време с погнуса извръщат поглед. София. Красивото име на грозния град. Умиращите листа и голите дървета на Бургас. Тях обичам повече. Защото умират, когато си заминавам и се раждат отново, когато се връщам.

За София никой не пише песни. Защото поетите умират заедно с нея.

Eurotrip 2014: Ден 4: Замъците по Лоара - Шамбор + Блоа. ПАРИЖ!

По поречието на река Лоара във Франция има над тридесет запазени (и/или реставрирани)замъци още от времето на Ренесанса. Четвъртият ден от нашата екскурзия вещаеше обиколка на два от тези тридесет – този в областта Шамбор и този в градчето Блоа.

Първата ни спирка беше Шамбор. Малка местност, която е известна с големия си Замък в ренесансов стил, огромните тип версайски градини и множеството кулинарни изкушения, които се произвеждат там. Замъкът сега прилича повече само на крепост, отколкото на някога обитаван дворец. Вътре не са направени почти никакви възстановки и реставрации. Сега празните, каменни зали се дават под наем на различни художници и фотографи, за да излагат 

произведенията си там. 

Най-интересното нещо в този замък беше „паралелната стълба“ проектирана от Леонардо Да Винчи. Била е тотална сензация за архитектурата тогава. Съоръжението представлява спираловидна стълба с два входа и когато двама човека влязат през двата различни входа, до върха да не се засекат. Абе, сензация си е и за архитектурата днес. :D 

Преди да напуснем Шамбор разгледахме сувенирния магазин, от който си купихме разни сладки и натурален шоколад, поръсен с лешници.

Втората дестинация за деня беше Блоа. Ние обаче решихме, че не ние до повече дворци, понеже този не беше особено по-различен от първия и се отдадохме на мокра разходка из дъждовен Блоа. Изключително сладко и кипро малко градче, което разполагаше с множество сладки, кипри, малки кафенца и заведения, както и интересни магазини, които държаха вниманието ни, докато не стана време да си ходим.

Денят приключи в Париж. Най-накрая. Черешката на тортата на цялото пътуване. Париж. Чудя се как да ви разкажа за Париж, като толкова хора са го правили преди мен, без да звуча изключително клиширано. Ако сте чели „Ден 1: Бергамо и Италия“ и си спомняте как описах Италия като чернокоса красавица, не мисля, че бих могла да сравня Париж с това. Той е толкова различен, многолик и разнообразен, че да го затворя само границите на един пол, би било обидно. Париж е всичко. Моментът, щом влезеш в Париж изведнъж всичко ти става ясно. Разбираш защо този град е обект на толкова много любов, но също и на толкова много омраза. Разбираш защо всеки световно известен писател, художник и човек на изкуството като цяло, все някога през живота си е живял и творил в Париж. Париж ти говори. Нашепва ти приказки за отминалите времена – за пищните кралски дворове, за революциите, за мизерията, за болестите, за бохема. Париж танцува кан-кан, пие вино, смее се в опиянено умопомрачение, прегръща те и те целува страстно. Париж те обича, приветствате с отворени обятия и те пленява, показва ти най-сладострастните си страни, защото знае, че може да предложи всичко на всеки. Париж иска да ти се хареса, иска да те остави безмълвен, иска да те накара да се влюбиш в него и да се върнеш. Той ще ти предложи изкуство, архитектура, мода, кафенета, ресторанти, барове, ще те засмуче в центъра си и после ще те остави на Монмартър. Добре дошли в Париж! Тук ще намерите всичко, ще обикнете всичко и ще се върнете, „защото в Париж е безкраен празник“.

Прекарахме първия си следобед в Париж в разходки из градините Тюйлери и по „Шанз Елизе“. В Париж е много лесно да се ориентираш, просто защото всичко е толкова перфектно конструирано и подредено, че наистина няма как да се изгубиш. А ако дори все пак успееш да се изгубиш, това ще е най-изумителното приключение, защото всеки ъгъл крие своя чар, обаяние и история и само чака да се обърнеш. Едни от най-големите забележителности на Париж удобно са разположени на една голяма ивица от около 4 километра. От върха започва „Триумфалната арка“, която дава началото на всеизвестната „Шанз Елизе“, дълга към 2 км, пресичате една улица и сте на площад „Конкорд“, веднага след него започват градините „Тюйлери“ и завършваме с музея на музеите „Лувъра. В този следобед успяхме само да обходим градините „Тюйлери“ и да стигнем до легендарната стъклена пирамида, входът към Лувъра и за първи път да му се насладя. Ах, Лувъра, истинска сбъдната мечта. Мога да говоря с часове за него, но предстоят  посещения там, затова няма да избързвам. Като за първи ден стигнахме само до средата на „Шанз Елизе“, което се води парковата част, нагоре вече става търговска улица.

Денят беше изпълнен с повече емоции, отколкото слабото ми сърце можеше да понесе, затова сигурно не е изненада, че заспах още в метрото. 

Ден 3: Женева + Орлеан

Познатият ни вече график – 7:00ч. ставане, 7:30ч. закуска, 8:15ч. тръгване – днес вещаеше Швейцария и дълъг път до Франция и градчето Орлеан, последната спирка преди Париж.Женева не е далеч от нашия хотел в Анемас и в 8:30ч. вече сме на път.

Женева. Ах, красива, изящна, елегантна, скъпа Женева. Думите не ми стигат да опиша колко прекрасна е Женева. Въпреки че на теория е в Швейцария, Женева мирише на френска култура. От градите, през заведенията, до хората – всичко крещи вкус, класа и естетика. Влюбих се в Женева – в красивите малки улички, в оживените булеварди, в красивите женевианци, в скъпите магазини, в женевското езеро и кафенетата по него, и вкусното капучино. Толкова изумително прелестен град. А най-хубавото е, че е далеч от най-големите туристически зрелища и на воля можеш да се порадваш на женевианци, на атмосферата, на неподправената красота на самия град. Сериозно се замислям за следващата ми екскурзия – щателна обиколка из Швейцария. За тази цел обаче ще се наложи да спестявам няколко години, за да мога да си позволя ежедневно от кафето за 7€ и скрежината от 12€, да не говорим за едно прилично хапване в ресторант.

В Женева успяхме да видим цветния часовник, чиято цветна украса се сменя на сезон и огромният женевски фонтан, бълващ алпийска вода и раздира с невероятната си мощ иначе спокойното езеро.

Интересен факт е, че катедралите, църквите, както и всякакви други религиозни храмове ме потискат изключително много. Винаги ми изглеждат студени, неприветливи, даже плашещи. Дори италианските храмове със златния си обков и детайлна изработка не ме трогват особено – по-скоро ме карат да се чувствам малка, незначителна и жалка. Катедралата „Св. Петър“ в Женева обаче е единственият религиозен храм, в който някога съм влизала и не ме е карал да се чувствам по този начин. Даже напротив, за първи път църква всъщност ми подейства успокояващо, за първи път седнах на онази пейки, наредени в колони едни зад други, и се наслаждавах на мястото. Не, не защото е впечатляваща като тези във Ватикана. С нищо друго не се различаваше от повечето катедрали, в които съм била. Но нещо в огромния орган зад нас или пък в изящния, цветен стъклопис, който пречупваше слънчевата светлина в ивици от цветна феерия, ме замайваше и ме успокояваше повече от обикновено. Някак си правеше „престоя“ ми в Божия дом не толкова хммм догматичен (ако ме разбирате).

Продължихме из парка на женевския университет, който ни отведе от Паметника на реформаторите – дълга, поне 100 м. стена, изобразяваща със статуи и бюстове най-известните лица на хората, проповядващи идеите на Просвещението. След което се върнахме отново в зоната, близо до фонтана, където се отдадохме на кратка почивка преди тръгване. Видяхме и паметника на Жан Жак Русо (един от Реформаторите) – градската гордост на Женева.

Дългочасовото ни пътуване до Орлеан беше разкрасено от изумителната гледка, разкрила се пред нас от величествените Алпи, докато се издигахме с лилавия автобус на 2000м. надморска височина. Рядко оставам без думи, а пред заснежените върхове и стръмните скали онемях. Пътувахме в проход, вграден в самите скали (простете бедният ми географски речник, не знам точните терминологии). Всичко, което погледът ти побира, гледайки през прозореца, са исполинските скали нагоре и бездънната паст в пропастта надолу. Гледах разкрилата се прелест през сънените си очи, положила глава на най-удобното рамо, докато ушите ми пукаха от налягането, заглушавайки монотонното боботене на двигателя, което ме унасяше отново.

Пристигането ни в Орлеан се осъществи привечер. Един път съм дошла във Франция и не смятах да изпускам и миг от своята обиколка. Вместо да се отдам на заслужена почивка в удобните легла, реших да се присъединя към по-голямата част от групата ни и да обиколим малкото градче. Орлеан не е нищо особено наистина, но бях решена, че искам да видя възможно най-много от Франция. Защото въпреки че Париж е много, не е всичко. А градчетата като Анемас и Орлеан (както и Блуа на следващия ден) дават по-ясна и цялостна представа за цялостната картина, която е Франция. Катедралата в Орлеан, както и главният площад със статуята на Орлеанската дева Жана д‘Арк придаваха един отминал вкус на малкото градче. Определено не съжалих, че го разгледахме. 

Eurotrip 2014: Ден 2 - Лаго Маджоре и Боромеовите острови

Слънцето изгря над красива Италия и точно в 7:00ч. вече бяхме на крак за втория си ден от нашето малко европейско пътешествие. Очакваха ни езерото Маджоре и трите естествени острова, принадлежали някога на фамилията Боромео, а сега техните живи наследници и потомци.

През Ренесанса както Сфорца са управлявали Милано, а Медичите – Флоренция, така и Боромеите са притежавали цялата област Лаго Маджоре, заедно с трите острова – Изола Мадре, Изола Бела и Изол дей Пескатори. Сега техните косвени наследници не населяват областта или островите, но влагат много средства в това островите да са поддържани и в изряден вид като една от най-посещаваните туристически дестинации в Италия.

Първият остров е Изола Мадре (т.е. о. Майка, защото е най-големият от трите). Той е комбинация от огромен дворец в ренесансов стил – предимно обран и аскетичен, обграден от най-изумителната ботаническа градина, където се отглеждат множество редки растения, сред които се разхождат най-свободно пауни албиноси. Съдейки по градините, раят наистина е място на земята. В общи линии само сградата на замъка, въпреки реставрациите, е оригинална. Мебелировката и множеството картини са възстановка, събрана от къде ли не. Огромната галерия, завършваща с купол, стаята, където някога е отсядал Наполеон и библиотеката със стари книжа ми харесаха най-много, главно защото бяха най-автентично пресъздадени. След обиколката а замъка се изкачихме до най-високата точка на градините, където е кафенето и спокойно се порадвахме на секващата дъха гледка, като междувременно нахранихме и пауните, и врабчетата, и всякакви други птици, които бяха повече от дружелюбни, след като едвам си спасих мъфина от тях.

След час и половина на Изола Мадре, корабчето ни отведе до Изола Бела. Името на острова „Бела“ отговаря буквално на действителността. Докато Изола Мадре е по-автентичен и неподправен, Изола Бела е чисто призведение на изкуството. Целият остров е във формата на гигантски кораб, бароковият дворец впечатлява със своята пищност и детайлност, а градините, които си бяха просто перлата в короната на острова, са изградени с идеята да приличат на едно от старите чудеса на света – Висящите градини на Семирамида във Вавилон. И действително наподобяваха една тяхна съвременна реставрация – огромна десететажна, тревиста пирамида.

Островите бяха най-прекрасното място. Въпреки че са изкуствено поддържани, за да привличат туристи, от тях струи духа на едно отминало, досущ като излязло от приказка, време.

Останалата част от деня прекарахме в Изола дей Пескатори, който остров е най-малък и се пълен само с магазини за сувенири и заведения. Хапнахме по едни спагети и се отправихме към Швейцария. Въпреки че дестинацията ни за ден трети беше Женева, нощувахме във Франция. На 10км от границата се намира едно малко френско градче – Анемас, където приключи денят ни.

Eurotrip 2014: Ден 1 - Бергамо, Милано

7:00 часа тукашно време и ние кацаме в Бергамо. Летището в България беше тотален кошмар. Имам чувството, че само моята почивка може да започне по такъв начин. Чекираме си ние багажа, за който бях предварително инструктирана, че мога да нося един куфар, до 32кг. и един друг ръчен багаж с размери 25х32х42. Прилежно бях изпълнила дадените указания, като си купих мъничък куфар в посочените размери (не си го измислям, наистина го мерих с линия). Гафът в цялата ситуация беше, че не трябвало да е куфар, а сак или чанта. Т.е. без значение, че размерите ми са точни – не трябва да е куфар, а чанта. Благодаря в момента на не винаги любезната турооператорка както и на цялата и рода, че ме предупреди измежду всичките телефонни разговори и имейли, които разменихме. Пия студена водя за нея. Наложи се накрая просто да зарежа чисто новия си 25х32х42 куфар по средата на терминал 1, защото, видиш ли, ангажиментът да го запазят седна седмица някъде, докато се върна, им се стори непосилен. Още една студена вода за Летище София.

До този момент вече ми се ревеше, а беше само 4:30 сутринта. След това, слава Богу, нещата потръгнаха. Чакането не беше дълго и досадно, докато се усетя вече бяхме излетели. Налягането се покачваше, ушите ми пукаха, инцидентът с куфара вече беше забравен, а ние се издигахме все по-високо и по-високо.

Не си спомням да съм наблюдавала по-невероятен изгрев. Поради бързото ни изкачване, вместо изгрева да се проточи с минути, слънцето проби студената тъмнина на умиращата нощ и изгря за секунди. Издигнахме се над облаците, налягането заглуши слуха ми, главата ми натежа и следващото, което помня, е как кацаме в Бергамо. Малко летище, много туристи, алчни таксиметрови шофьори и нашият лилав автобус и втори дом през цялата екскурзия. Уморени, недоспали и схванати от полета потегляме към центъра на Бергамо. Толкова ми се спи, че изобщо не ми е до обикаляне. И тогава хилядолетна Италия изплува пред очите ти. В цялата си прелест ти се усмихва дори и в облачния бергамовски ден.

Ах, Италия. Чернокосата красавица с прелъстителен поглед и естествен загар. Тази, която е стара, колкото света и млада като разцъфналите летни цветя. Тази, която живее в миналото и диша историята си. Бълва история, залива те, дави те в историята си и те оставя жаден за още. Италия. Стиска те за джоба, изцежда ти портфейла, а ти стоиш ухилен до уши, целуваш нозете й и си доволен. Точно тази Италия видях и обикнах момента, който слязох от автобуса.

Първата ни спирка в Бергамо беше площад Пиаца Векия с Градската кула от ХII в. На един площад бяха разположени Пиаца дел Дуомо с параклиса Колеони, Баптистерията и базиликата Санта Мария Маджоре. Всички в ренесансов стил – аскетични, но и детайлни и адски впечатляващи. Престоят ни в Бергамо беше полят не с вино, за жалост, а от масивен порой, който беше достатъчно щедър да ни остави поне бельото сухо. За сметка на това обаче си суших обувките и панталоните три дни. Чудесен старт на пътуването. След потопа мокри и зъзнещи се насочихме към Милано. Ако трябва да съм честна очаквах повече от Милано. За съжаление духът на Италия беше заменен от блъсканицата на множество туристи, негри, които се опитват да ти продадат какво ли не или да изкопчат колкото се може повече пари от теб, грубото отношение на надути сервитьори. Естествено, не мога да отрека, че Кастело Сфорцеско беше интересно и красиво (пълно с туристи, които хал хабер си нямат къде са и какво разглеждат, но пък в селфитата пред оригинали на Да Винчи са богове)място. Фаворит ми е обаче площад Дуомо и Миланската катедрала. Те вече разкриваха Милано в цялата му красота и величие. Галерията Виктор Емануил, сега превърната в средище и дом на световноизвестни модни марки, беше впечатляващ сблъсък на старото с новото. Тъжно ми е обаче да кажа, че само центърът на Милано носи в себе си духът на Италия и миналото. Всичко останало е станало жертва на хаотично застрояване, което мога да видя и в Слънчев бряг. Пицата беше божествена – беше като рай за любител на италианската кухня, а обслужването не заслужаваше 3 евро задължителен бакшиш (това обаче е една друга тема, на която няма да обърна внимание точно сега, защото мога да напиша докторат на тема „Бакшишите не са даденост, а привилегия и ако си ги броиш пред мен, докато ме обслужваш, втори няма да получиш, с пица наяден дебелак такъв“.)

Преяли и леко раздразнени от малоумни сервитьори се отправихме с лилавия автобус към областта Лаго Маджоре, където получихме заслужения сън в малко, кипро, семейно хотелче, където останахме без вечеря, защото кухнята затваря в 9ч., а самият хотел – в 11ч. Европейска му работа.

Пп. Разбирам, че е малко трудно да си представяте всичките места без снимки и Бог ми е свитедел, ще ми се да имах снимки от Бергамо и Милано, но по-възможно най-малоумният начин ги заличих безвъзвратно, за което се линчувам и до сега. Следващите разкази обещавам, ще бъдат подплатени със снимков материал. 

Book Review: "Зовът на кукувицата" Робърт Галбрейт (Дж. К. Роулинг)

Реших да опитам нещо ново. Ревностен читател и ценител на качествената книга съм от доста време насам и винаги съм се ограничавала само в пределите на акунта ми в Goodreads  да правя коментари или каквито и да било рецензии по дадена книга. След като приключа дадена книга - добра или не - винаги ми доставя невероятно удоволствие да я рецензирам. Затова и реших да разчупя досегашните си навици и да отбелязвам и в тоз блог книгите, които ми направят особено впечатление.

Честта да бъде първа се пада на книгата "Зовът на кукувицата" на Робърт Галбрейт.

Вероятно най-интересният факт за тази книга е, че името на автора е само димна завеса, зад която, скрита под псевдонима Робърт Галрейт се крие не кой да е, а създателката на феноменалната поредица за Хари Потър Джоан К. Роулинг. Нейното име е тотален магнит за всеки Хари Потър фен и аз, любопитна както всички други, посегнах към книгата, за да видя как Дж. К. би се справила с нещо различно от фантастика, че и криминале на всичкото отгоре. Признавам си, че надали щях да посегна към иначе симпатичната корица, ако не знаех кой е авторът. Независимо от причината обаче се радвам, че го направих.

Ще се опитам да импровизирам и да съставя кратко резюме на романа без да се придържам към това, дадено на корицата.

Вечерта на трети януари, в малките часове на нощта улица "Мейфеър", Лондон става свидетел на грозния край на красивия модел Лула Ландри. Новоизгряващата звезда и таблоидна любимка е намерена със скършен врат, паднала от собствения си балкон. Свидетелите са малко, честните - почти николко. След незадълбочено разследване на случая се слага край, като причина за смъртта на красивата мулатка е посочено самоубийство. На пръв поглед очевидно стечение на обстоятелствата - Лула зад гърба си има няколко престоя в рехабилитационни центрове за душевно болни, защото страда от биполярно разстройство. 

Три месеца по-късно новосгодената Робил Елакот е пратена от Временни кадри на кратка службда при бивш боксьор, ветеран от войната, незаконен син на рок легенда, частен детектив Корморан Страйк. Току що изхвърлен от дома на годеницата си Корморан е разорен, принуден е да спи в офиса си и затънал в дългове. Това обаче не пречи ума му все още да сече като бръснач. Съдбата не може да е с по-точен часовник, когато още в първия ден като секретарка на детектива, Робин посреща и първия клиент - Джон Бристоул - доведеният брат на Лула Ландри. Той категорично отрича смъртта на любимата му сестра е в следствие от самоубийство. Обръща се именно към Страйк, защото той е отдавнашен приятел на вече починалия му брат Чарли. Така разследването около смъртта на Лула започва отново. 

Книгата е като сборник от интервюта на всички познавали пряко или косвено красивата Лула. Това е роман не само за съмнителните предпоставки около нечия смърт и пътят към разнищването на истината. Тук главни съучстници в действието са парите, завистта и сложните семейни взаимоотношения. Те държат ключа към разгадаването на истинската мистерия. 

До тук с моята своеволна инпровизация. Сега личното ми мнение ще разделя на две части като плюсове и минуси на книгата:

"+" 

• Интересна и увлекателна.
• Невероятно добре иградени и потплътени герои.
• Много красиво написана е.
• Пише за Лондон с големи детайли - имена на сгради и улици - напълно те препраща в мястото и времето.

"-"

• Не се чете много бързо - особено в началото. Не те грабва веднага, определено ти трябва малко време, за да свикнеш с нея.
• Множеството интервюта, въпреки че дават дълбочина на книгата, понякога досадяваха. 
• Ако сте заклет фен на криминалните романи не мисля, че краят ще ви изненада (т.е. сюжетът ми се стори Криминале 101), но за хора, които не са иначе крими-маниаци би се сторила увлекателна. 

В няколко кратки изречения бях доста впечатлена от книгата и горещо я препоръчвам. Не бих казала, че ми е от най-любимите, но бързоразпознаваемият почерк на Дж. К. върна спомени от доста години назад и направи четенето лесно и интересно. Мисля, че с тази книги и с "Ваканционен пост" (която предстои да прочета) Дж. К. опроверга всички критици, които казваха, че тя може да пише само детска фантастика. 

Освен това "Зовът на кукувицата" се води "Страйк 1", което може би намеква за поредица. Стискаме палци. 

Следдипломни раз(очарования)съждения

Един часът е и точно в този момент ми се ще да си гледам клипчетата в youtube, отколкото да се тормозя с екзистенциалните проблеми на достатъчното сбъркано ни общество. Но като един (мога ли да се нарека творец? Ами, предполагам, драскам тука от време на време и хората се случва да одобряват моите творения, ми що да не мога? Ще сложа и едни кавички, за да не изляза самонадеяна) „творец“, когато нещо ме тормози е по-добре да си го излея, отколкото да го остави да ме руши вътрешно.

В ръцете си държа „плода на петгодишния ми труд“. Ще ми да се да кажа книга, ама не. Говоря за дипломата си. Говоря за тази малка синя книжица, изписана със златисто и тази малка хартийка вътре, които символизира цялото ми преживяване „гимназия“. Не мисля, че някога съм била по-объркана в живота си, а аз се случва да схващам нещата бързо и никога не съм особено объркана за дълго. Та, гледам я тази също синичка, толкова ценна, изписана прилежно с черно мастило от принтер хартийка и тя ме зяпа обратно, с моята снимка, на която изглеждам екстраядосана, с големия ми подпис до нея, с името, ЕГН-то ми и всичките други важни данни, които ме определят като човек, с подписите на учителите и естествено всички оценки, заедно с всички предмети. Тази малка книжка, която мога да скъсам на парченца, да смачкам и изгоря, представлява мен пред света. Не, това не е текст-оплакване, в които ще разказвам, че съм можела повече и не съм доволна от резултата. О, не. Доволна съм, че и малко горда. Симпатичните осемнадесет стотни ме делят от чистото съвършенство. И все пак не мисля, че съм била по-тъжна и объркана.

Винаги съм била наясно, че не е важно какви оценки подписват мама и тате в бележника на края на всяка година. По-важно е колко от тези числа остават спомен в главата. Еми, ето ме тук, броени часове след официалното връчване на дипломите и гледайки тези оценки гордо мога да заявя, че не бих могла да възпроизведа като знания и практика повече от 80% от това, което тези числа символизират. В още по-буквален превод: „Здравейте, завърших с Отличен и нищичко не знам!“ Без да искам да генерализирам, ама ако го има този бистър ум, който може да възпроизведе като знания оценките си от дипломата, ще го черпя в най-тузарското заведение и ще му платя таксито до тях.
Ако трябва да станем още по-буквални, защото вече е почти два часа. Средният ми успех по билогия и химия също е отличен, а в общи линии знанията ми по биология и особено по химия се свеждат до това да си разтворя аналгин или ефералган, когато ме боли глава. Това е, горе-долу.

За какви знания говорим изобщо? От тук нататък аз съм моите оценки. Пред обществото и пред всеки ВУЗ аз съм някакви си числа. Те ме представляват и определят като знания, като капацитет, като интелект. И нека все пак помислим. След като установихме, че повечето от знанията ми, препечелени за последните пет години вече ги няма, нека все пак установим как ги и получаваме тези оценки. Отново отварям офертата за тузарското заведение и таксито за този, които никога не е преписвал, никога не е правил мили очи, на когото никога не са му подсказвали, учители не са му давали малко отгоре и не са го пускали да мине метър. Адски се надявам наистина да ги има такива хора, защото по-лесно би било аз да се окажа малоумникът, който го е мързяло в повече, отколкото да се уверя колко трагично е положението ни.

Най-тъжното е, че може би аз и ти, който ги четеш тези редове сме наясно, че това в главата е от по-голямо значение, отколкото онова на синия лист, но ги има и тези паднали от Марс пичове, които искрено вярват, че оценките са еквивалент на знанието. И може би, не дай си Боже, същите тези пичуе някой ден се окажат нашите бъдещи преподаватели и работодатели. За тях винаги ще ме хората с входящ номер и число от 2 до 6.

На Вас оставям изводите. 

Нека говорят...

Далеч, далеч в необятната тама на космическия безкрай, в галактика толкова непозната и незнайна съществува кралството „Жълтите павета“. Това кралство е прочуто през девет галактики в десета с невероятно си управление. Над цялата столица на „Жълтите павета“ се извисява като ангел пазител най-прекрасният дворец, строен някога. Няма постройка по-прекрасна от него, защото начинът, по който това прелестно здание отразява лазурната слънчева светлина, винаги е бил символ на светлото бъдеще, към което управниците водят кралството. Там са събрани от мъдрите най-мъдрите и по-умните от най-умните мъже и жени, избрани от народа да строят пътя на кралството само към пресветли дни. Сенсеите-управници заседават всеки ден в мълчание. Те много ценят силата на тишината и премислените слова. Никога не си позволяват да говорят празни приказки, защото знаят, че първо е било словото и то трябва да се пази от обезчестяването на свободния, необмислен поток на мисълта. Там да говориш, значи всъщност да казваш нещо…

Ах, това сигурно е бил най-прекрасният сън, който някога съм сънувала. Така че представете си тоталното ми разочарование, когато се събудих във все същата прекрасна България, която, за нещастие, вместо от мъдри сенсеи се управлява от символите на корупцията, олигархията и крайната - ни лява, ни дясна, ни средна - идеология на шуробаджанащината. Мястото, където за да успееш трябва да си майстор на многоговоренето и най-вече на нищоказването. Където премислената реч е заменена със словесни, от мъдри по-мъдри, излеяния и вербален бълвоч.

Не ме разбирайте погрешно, нека се говори. Нека всеки говори. Това му е плюса да живеем в свободен свят всеки може да говори какво си ще. Да, ама това, че можем не винаги значи, че трябва. Нека говорят, лошо няма, важното е обаче всяка дума, която излиза от устите да е богата на смисъл, да не е казана напразно. Постоянните словесни изригвания не допринася за нищо. Не ни градят, не ни надграждат. Те са просто шум на фона на важното, което вече не забелязваме. Обърнахме ценностите си и ходим по бетонирана от парадокси земя, защото се задоволяваме от нискокачествени обещания, изведени от контекста на поредната „пресконференция“. Не е важно да се говори, колкото да се упражняват мускулите на челюстта и езика, важно е какво и колко всъщност се казва.

Нищоказването е често срещано явление и в повечето случаи се тълкува като неосведоменост. Това са няколко реплики или размазани, неясни идеи, които служат като прах в очите на „врага“. Предварително наизустен сюжет, който да отегчи слушателя до степен на писване, за да не разбере той какво всъщност се има предвид. Наречете го както искате, но това в най-чистата си форма е начин за манипулация. Подобно на всички Мис-ки, чиито любим автор и кумир е Паулу Коелю, а книгата – „Алхимикът“ и чиято едничка мечта, след едно ферари цвят червен и банкомат в човешка форма, е световен мир, така и всички наши политици знаят точно пет неща: Че ще увеличат пенсиите, че ще намалят данъците, че някоя друга опозиционна партия е виновна, че „Президентът отговаря за това“, че кебапчетата и хората, които биха ги яли, никога няма да свършат. Те са авторите на нищоказването. Ако имаше такава дисциплина в кой да е университет, всеки, запътил се към политиката, човек трябва да е защитил поне докторат.

Хората са казали, че историята е циклична и рано или късно тя започва да се повтаря. Не, няма да говоря за ледниковия период нито пък ще си играя на „Открийте разликите и приликите между Бойко Борисов и Николай Бареков“. Говоря за едно есе, публикувано през далечната 1944 година от създателя на Биг Брадър Джордж Оруел, което точно седемдесет години по-късно плашещо отразява настоящата действителност. Есето се казва „Английският език и политиката“ и в дълбочина разглежда замърсяването на езика, точно породено от нищоказването. Идеята му е, че политическото писане или слово е лошо писане и че разлика в приказките на партиите няма. Политическите диалекти, които се откриват из памфлети, водещи статии, манифести, правителствени доклади и речи на заместник-министри, се различават, разбира се, от партия до партия – но всички те си приличат, доколкото човек почти никога не може да открие в тях някаква свежа, жива, домашно приготвена форма на реч.

„Когато наблюдаваме как някой уморен тип от платформата механично повтаря познатите фрази –животински, зверства, желязна пета, оплескана с кръв тирания, свободните хора по света, заставаме рамо до рамо – ние често изпитваме любопитното усещане, че наблюдаваме не живо човешко същество, а някакъв вид манекен (още една връзка между сферата на модата и политиката): едно усещане, което се засилва внезапно в моментите, в които светлината се отразява в очилата на оратора и ги превръща в празни дискове, зад които сякаш липсват човешки очи.“

Тоест една неуморима игла, подскачаща по грамофонната плоча, повтаряща едно и също нещо без грам искреност и вяра в изказаното и нулево състояние на съзнателност, което ясно подчертава политическия конформизъм.

При изготвянето на доктората за нищоказване винаги трябва да се взима в предвид и стилистичното оформление на изказа. Той разбира се трябва да е украсен с възможно най-много метафори („Време е за кафе.“), евфимизми („социално слаби“), цветущи, постоянни епитети, алегория от я притча, я басня, я новата книга на Паулу Коельо,  чувствена градация, драматична апосиопеза, някоя-друга литота или хипербола за цвят и прочее. На моменти дори могат да се породят проблеми в разбирането на иначе дълбокия смисъл от толкова натруфена реч.

Ако езиците ни бяха от стъкло, щяхме да внимаваме повече какво говорим или поне ако езиците ни лесно хващаха мускулна треска. Факт е, обаче че за седемдесет години политическият свят не е подобрил отношението си към езика, а по-скоро го влошава. Не е лошо да се говори. Призовавам всички да говорят, но да говорят с мярка и с умисъл. И да се слуша, за да се чува. Да се чува важното, скрито зад фалша. Да прозира истината, замаскирана зад празното мърдане на челюстта.