Пилигримите на словото (интервю с книжар) - Volume 1

Не мога да кажа, че беше най-прекрасният мартенски следобед. Птичките не чуруликаха, слънцето не печеше, знаци за скорошна пролет като цяло нямаше. Вместо това кална киша цапаше обувките, гаден вятър брулеше лицето и ту спираха, ту почваха да прехвърчат снежинки. Снежна приказка, друг път! А как бих искала да се завия през глава с някое одеяло и да не излизам до юни! „Не, не, стегни се, имаш работа за вършене!“, казвам си, докато жално напускам топлия уют на Макдоналд (щях да кажа нещо като „кварталното кафене“ или „местния локал“, та да звучи по-класно, но държа всяка дума, всеки факт в тази история да са напълно автентични). Отивам на лов. Предимството ми е, че знам къде се крият моите мишени. Знам малките им тесни, столични, хартиени леговища. Няма къде да ми избягат.

Дестинация № 1: подлез, Софийски университет, книжарница „Сиела“, малка стая в дъното с надпис „Антиквариат“. Малко помещение. Лавици и колони, отрупани с книги. Стари, нови, преиздавани или отдавна забравени. Още от входа те лъха миризмата на хартия. Знаете за какво говоря. Онази странна миризма на старите книги с пожълтели страници, които откривахме на прашните рафтове на село. Миризмата, която носи със себе си спомени, чужди светове, драми и истории. Действа почти като опиат. Скрит измежду океана от отдавна изсъхнало мастило и пожълтяла хартия стои първият ми участник. Тя пожела да остане анонимна, но надали има човек, които да не я е виждал. Всеки на лов за старо издание или забравено от печатниците заглавие отива при нея. Черна бухнала коса, хаплив език, пъстри очи, скрити зад дебели рамки очила. Няма да я кръстя „Анонимен“, не, работата й е прекалено лична за толкова безлично определение. Да я наречем Антикварката. Молбата ми да я интервюирам за домашната си първоначално я стъписа.
- Ето горе са колегите в книжарницата, питайте тях!
След като я убедих, че съвсем целенасочено съм избрала да посетя нея, тя сякаш е шокирана. Кара ме да мисля, че не е свикнала на вниманието, оглежда ме учудено и накрая склонява да й задам няколко въпроса.

От колко време работите тук?

Антикварката: В тази книжарница от близо 5 години. Иначе в бранша на старите книги – вече почти 25 години. Четвърт век, ама май беше вчера.

Как започнахте със събирането на стари книги?

Антикварката: Ами, изобщо не започнах с идеята, че ще разрасне така. Започна съвсем като за между другото. Като студенти с няколко колеги разнасяхме вестници. Да си припечелим някой лев настрани. Струпваха ни ги на едни пейки рано сутрин и ние ги разнасяхме, каквото останеше в края на деня пак връщахме на същото място. Идеята за книгите взехме от едни възрастни хора по това време. Те обикаляха улиците и продаваха стари книги за стотинки. Идеята ни хареса и започнахме да ги изкупуваме. Книжка тук, книжка там, торбичка, чувалче, кашонче, 10-20-30 кашончета. И така вече 20 години има събрани над 2000 кашона стари книги в складовете. Продавахме ги пред университета. Преди да започнат да строят метрото имаше един шадраван. След като ни предложиха да отворим книжарница в подлеза обаче повечето се оказаха. Останахме двама. „В тоз подлез няма жива душа, кой ще слезе тука само и само да търси стари книги?! Абсурд!“ Това казваха. А 90-те години книги се търсеха много. Тотална криза, ужас беше. Издателствата бяха шепа, не издаваха нищо. Старите книги много се търсеха, просто защото нямаше нищо друго. До 2000г., тогава пък - пълен бум. Издателства се появяваха и фалираха през ден. Луда работа. 2000г. и ние отворихме първата книжарница. Беше много хубава, но заради метрото я развалиха.

Въздиша. Прокарва пръсти през косата си. Сваля очилата. Оглежда се наоколо. Сякаш целият й свят е събран измежду ей тези страници. Цялата й вселена. Гледа ги, радва им се.
Телефонът й звъни. „Ало, да, кажи?... Какво се търси?... Абсурд, ти нормален ли си, как да я продам без първа страница?! Никой няма да я купи?!“
Казват, че проблемът на писателите е, че са пълни с адски много думи. Смятам, че с читателите е същото. Мислех си, че ще трябва да вадя отговорите насила от нея, а тя говореше ли говореше. Не спираше. Бълваше история след история, скачаше от тема в тема, едвам успявах да запиша.

Някога планували ли сте да работите с книги или всичко това е просто стечение на обстоятелствата?

Антикварката: Не, не съм планувала да работя с книги. Просто така се случи. Завърших ХТИ, специалност целулоза и хартия. Пък то така се случи, че практикувам доста буквално, хахаха.

Кога отвориха книжарницата на „Сиела“ и Вашият кът тук?

Антикварката: 1.03.2010г. отвори врати за първи път. Преди това мястото беше гей бар. Тука се събираха само най-известните столични гейове. По-нагоре беше бара, тук бяха ВИП сепаретата, а на мястото на касата имаше един шадраван, където онзи, ох, забравих му името, дето сега вече е мъж, ама тогава се правеше на жена… та, той танцуваше там като жена. А, да, Урсула му викат. Той беше звезда, от тук изгря.

Какви са плюсовете и минусите на работата Ви тук?

Толкова време съм прекарала с тези книги, че трудно мога да намеря минуси. Може би единствено това, че колкото повече книгите остаряват, толкова повече излъчват една вредна миризма. И те самите дишат и отнемат от кислорода в стаята. Не е много полезно. Имах тука едно момче, той много ги разбираше тези работи. Казваше, че книгите трябва да бъдат излагани на въздух да дишат спокойно поне през 15-20 минути.
Иначе плюсовете са много. Щом вече 25 години правя това, сигурно ми харесва. Старите книги са интересни. Кориците им, старите преводи. Попадала съм на същински антики – много редки книги или първи издания. Най-старото издание, което е минавало през ръцете ми е от 18в.

Има ли тенденция на най-търсени заглавия в антикварните магазини?

Антикварката: Чак тенденция няма. Търси се повече специализирана литература. Художествената литература и романите – не толкова. Въпреки че много хора идват да търсят стари издания на книги, които ги има в нов вариант. Често се среща новият превод да не се харесва и хората се връщат към спарите. Например „Майсторът и Маргарита“ я има издадена от 2 различни издателски къщи, нови издания, но преводите, казват, са много зле и все търсят старите. Последно ми се случи да потърсят „Портокал с часовников механизъм“, която в старото си издание се казва „Портокал с механизъм“. Господинът много държеше да намери старото издание. Не са същите преводачите. Сегашните не си доизпипват работата. Преводите звучат глупаво и не се харесват на старите читатели. Балабанов, Валери Петров това бяха преводачи. Трудно може да ги мине човек.

А като човек, обграден от множество заглавия целия си живот кои са Вашите любими?

Антикварката: Охх, преди четях много. Постоянно. Ала сега от бюрокрация време не остава. Мит е, че книжарите четат постоянно. Никакво време не остава, гарантирам! Водят се протоколи за абсолютно всичко, което постъпва тук. От кого е купено, на каква цена. След като книгите станаха толкова много, трябваше да направим и сайт. И него поддържам. И то време за книги не остана. Преди не водехме хронология на закупените стоки, ама имахме един инцидент с полицията. На кратко, едно момиче я обрали и от къщата й задигнали няколко стари речника, които ние откупихме. Изложихме речниците на витрината, тя дойде, поиска да ги види, каза, че ще се върне да ги купи и на другия ден се цъфна с полиция. Един цирк стана тогава, ужас! Та, от тогава всичко записвам.

А защо точно антики? С какво те са по-интересни? И последен въпрос – бихте ли заменили работата си тук, ако нещо по-добро се появи сега?

Антикварката: Старите книги са интересни. Имат си история. Минали са през множество ръце. Били са обичани, били са мразени. Носят историята на собствениците си. Една нова книги не може да се похвали с това. И не, не бих. Не бих го заменила за друго. Обичам да съм тук, голямо богатство е. Съкровищница почти.

Closer

Всичко, което бяхме и всичко, което сме, тогава просто спря да съществува. Пак си бяхме ние. Малко поочукани, малко разнебитени, малко прашни от път, но си бяхме ние, трудно мога да ни опиша по друг начин. Но не беше същото.

Този път не бяхме всички. Някои ги нямаше, но не липсваха. Бе настанало едно такова оглушително ехо, което кънтеше толкова силно в ушите, че отдавна спрях да ги чувам, но май и те спряха да викат.

Нощ беше иначе. Точно онова безвремие между отмирането и раждането на един ден. Дълъг празен булевард. Четирима човека. Един червен Форд. Две запалени цигари, половин кутия черно Боро. Два свалени прозореца. Един смразяващ бургаски вятър. И една песен. Просто февруари.

Stranded in this spooky town
Stoplight is swaying and the phone lines are down
Floor is crackling cold
She took my heart, I think she took my soul
With the moon I run
Far from the carnage of the fiery sun.

Сякаш булевардът нямаше край, а цигарите никога не свършваха. Нямаше ги и хората. Драмите. Караниците. Неизречените обиди. Думите зад гърба. Нямаше го обаче и смехът. Онзи опустошителен, гръмък смях, заради който ни гонеха от час, заради който си навличахме злобните погледи на хората по кафета, ресторанти, в автобуса на път за училище. Всичко това изчезна. И този път не можехме да виним разстоянието. Виновни не бяха този път пероните, магистралите, спирките и терминалите. Изкупителната жертва на всичките ни проблеми. Не. Този път сме си ние. Същите тези хора, които май вече не са същите.  

Driven by the strangle of vein
Showing no mercy I'd do it again
Open up your eyes
You keep on crying
Baby I'll bleed you dry
Skies are blinking at me
I see a storm bubbling up from the sea.

Ще ми се да кажа, че се „приближавахме“. С всяка следваща подмината улична лампа, след всяка задмината кола, ние все повече и повече се отдалечавахме. На два отбора, пръснати измежду три държави. А аз по средата на всичко, теглена от всичко, всички, нищо и никой.

You shimmy-shook my boat
Leaving me stranded all in love on my own
Do you think of me
Where am I now
Baby where do I sleep
Feels so good but I'm old
Two thousand years of chasing taking its toll

A как ми се искаше да сме closer. А? Защо не сме closer?! 6 години не ни ли направиха closer? Защо не сме сега всички в колата, да пеем нашата си песен? Защо никой не пее? Защо е това ужасяващо мълчание, което е обсебило всички?
В онази срязана на две секунда, когато прелетяхме по булеварда и когато никой освен нас четиримата не съществуваше, почти усещаш безкрая. Ще ми се да бяхме безкрайни, но кого бих заблудила. Песента приключи, булевардът свърши, цигарите догоряха, сълзите бяха изтрити. А ние си останахме същите -замаяни, опиянени, наполовина усмихнати, но от изминатото разстояние… далечни…

And it’s coming closer.