Човек на годината

Малко хора заслужават това название. Още по-малко пък биха оправдали това название, веднъж получи ли го. За такова гласуване много шум (да не кажа никакъв) не се вдига. Разбирам, това не са избори – нито парламентарни, нито президентски. Никой не крещи „ОСТАВКА“, никой нищо не окупира, никой не е ранобуден, като цяло всички спят. Не се налага с кебапчета да подкупваме три кервана роми. Не е нужно да викаме Петя Буюклиева да ни пее химна, нито Мишо Шамара да ни отстоява позициите. Целият този цирк и половина не се разиграва, заради едното прозвище „Човек на годината“, заради едното кликване в някакъв си сайт. Че защо ли?

„Наградата „Човек на годината“ се присъжда за постъпки или практики, които са насочени към утвърждаване и защита на основните човешки права и изхождат от предпоставките на справедливостта и човешкото достойнство като абсолютна стойност.“

Маловажни въпроси, общо казано, с които българският народ не бива да бъде занимаван. Не ни интересуват „защитата на човешките права“, за които иначе със зъби и нокти се борим. А вече далечни теми като „справедливост“ и „човешко достойнство“ са ни безинтересни. Абе, щом можем сеир да гледаме и един друг през екрана на телевизора да се плюем за какво ни е справедливост и достойнство. Момент, започва VIP Brother All Stars, ще гледаме разновидности от Златки – черни, бели, руси и кафяви. Като цяло от важни, по-важни въпроси, които изискват нашето пълно, зомбирано внимание.

Всичко друго, но не и тежки теми като „Човек на годината“. Защото ние вече рядко отдаваме голямо внимание на добродетелите, които поставят даден човек на върха на хуманитарната йерархия, където би седял и човекът на годината. Сякаш ни е по-лесно да гледаме все през чифт черни очила, с ниска видимост, защото някой е стъпкал розовият ни чифт и го е направил на сол. По-лесно е да гледаме кусурите, недъзите, проблемите, за да можем накрая отново да бъдем жертвите на тежкото иго на двадесет и първи век и да издъхнем в упрек „Никога няма да се оправим“, когато си лягаме вечер. Нека ви кажа кой може да бъде човек на годината. Някой, който поздравява, когато влиза в магазин. Някой, който би купил цветя на жена си без повод. Някой, който вечер вместо да си пусне хитовото реалити шоу, ще изгаси телевизора и ще попита дъщеря си как е минало в училище. Някой, чието четиво преди сън не са „Фейсбук“ късметчета, а истинска, качествена литература. Някой, който си обещае, че ще спре цигарите от понеделник и наистина го направи. Не е нужно много, никак даже. Не е нужно да откриеш нов химичен елемент или пък лек за рака, за да те именуват „Човек на годината“. Голямото постижение е пътека от множество малки. Достатъчно би било само с едно единствено качество да се отделиш от масата хората, които плюеш, но и на които иначе до болка приличаш. Човек на годината може да бъде всеки. Хора на годината можем да бъдем аз и ти.

Ами сега?

Не знам дали има по-плашещ и по-често задаван въпрос. Завърших училище. Ами сега? Дипломирах се. Ами сега? Разделих се с приятеля си. Ами сега? Уволниха ме от работа. Ами сега? Всички тези „ами сега-та“ са насочени само в една посока – бъдещето, което само по себе си е най-страшното понятие. То е непредвидимо, неясно, мъгливо. И също както шофьорът пуска дълги фарове и намаля скоростта при мъгла, така и ние забавяме ход и ставаме свръх предпазливи щом стане въпрос за бъдещето.

Защо ли? Защото ни е страх. Цял живот ни е се водим от страха. Страхът за тъмното минало, страхът за тежкото настояще и най-вече страхът за плашещото бъдеще. Страх от провал. Страх от болест. Страх от загуба. Страх от смърт. Страх от живота като цяло. Прибираме се вкъщи вечер бързо, заключваме брави, катинари и настройваме аларми, затваряме вратите, подпираме ги със столове. Защото ни е страх. Заковали, оковали и закопчали сме сърцата си в страх да не би някой да ни вземе нещо, да не би да промени нещо, да не би да навлезе в живота ни непоканен. Ставаме мнителни, злобни, отдалечени и затворени. И стоим така години и години без да предприемем нещо, само чакаме в страх. Извинявам се с фобии. Некрофобия – страх от смъртта. Акрофобия – страх от височини. Клаустрофобия – страх от затворени пространства. Социофобия – страх от хората. „Не е приумица, медицинско заболяване е.“ И така веригите ръждясват, катинарите и те, губим ключовете за бравите и след време дори и да искаме да се измъкнем, не можем. И отново се питаме „Ами сега?“.

Някой трябва да ни помогне, да ни спаси. Викаме SOS, но никой не ще да спаси душите ни. „Никой вече никому не помага.“ Все някой ни е виновен. Все ние сме жертвите. Винаги имаме нужда от някого. Героят, който ще ние избави от всички злини. Някой, който с голи ръце ще разкъса ръждясалите вериги и ще ни отведе в нашия обещан Ханаан. Било то Мойсей, Иисус, Господ, Прометей или Крали Марко, на нас винаги ни трябва Спасител, Спасителят – в пълен член, за да ни избави от мъките нетърпими. Но героите останаха в митовете и приказките, защото вече никой не вярва в тях. И щом няма кой да ни спаси, какво? Да се запитаме ли пак? Ами сега?

Хората правилно са казали, че единствената разлика между бъдеще и минало е настоящето. То е тук и сега и само то съществува, защото „когато  миналото е било, той е било настоящето и когато бъдещето ще бъде, то отново ще бъде настояще“. И казано по всякакъв начин „Живей за мига.“, Carpe Diem, YOLO и какво ли още не, всички тези комерсиализирани и клиширани до болка мотивационни слова все значат едно и също нещо. Животът е сега, точно в този момент. Тук с хората, с които си сега. Тук, докато си пиеш кафето, докато палиш първата цигара за деня, докато прегръщаш любимата, докато се радваш на децата си, докато празнуваш най-светлите празници. И защо ти е да мислиш за бъдещето? „Не мисли за него, то и без това идва достатъчно бързо.“ Забрави „ами сега-тата“, забрави всичките „ами ако-та“. Те само затормозяват, затлачват и спират настоящето да бъде настояще и да те радва. Този момент тук и сега, какво повече ти трябва? Луций Аней Сенека е казал „Всеки, който се тревожи за бъдещето си е нещастен“. Аз отказвам на сега или завинаги да бъда нещастна, а ти?