9:45.
Замръзвам. Секундите отмервам с тракане на зъби. И чакам. Рано сутрин през
декември подлезите са най-ужасните места. Ветровити са и пълни с хора. Всеки
бърза. Закъснява. Или му е студено. Липсва му топлата ласка на лятното слънце.
Липсва му домашния уют. Липсва му някой и той липсва някому. Загубени измежду
себичните си мисли често ги подминаваме. Не обръщаме внимание на нежните им
слова или мелодия. Те не седят по цял ден на картонена постелка. Не са дрипави.
Не миришат. Не са отблъскващи. А ние все така безпардонно ги подминаваме.
Нежните текстове и мелодиите са се превърнали само в част от миксираното ехо на
подлезния саундтрак. Уличните музиканти. Те са най-чистият вид просяци. Защото
предлагат нещо в замяна за парите, които бихте хвърлили в шапката или калъфа на
китарата им.
10:00. Неформалният
им договор с улицата разпорежда и те да имат работно време.
„Извинете!
По колко часа на ден стоите тук?“
„Ами,
зависи. Час-два, понякога повече, понякога по-малко. Декември не е най-любимият
месец на уличния музикант. Пръстите ти измръзват и трудно свириш. Гърлото ти
пресъхва по-лесно. След час вече става непосилно.“
Усмихнат. Чаровен. Лъчезарен. Цялото му същество е Бахова
симфония. Правилно са казали хората, че който пее, зло не мисли. Тъмнокос,
тъмноок. Поне 6-7 години по-голям от мен, но пък с такова детско излъчване!
„Занимавате
ли се с музика професионално?“
„Е, не.
Само хоби ми е. Но пък ми е любимото хоби, най-голяма страст. За т‘ва искам да
я споделя с хората. Пък и нали знаете какво казват „Музикант къща не храни“.
Освен ако не си част от антуража на Митко Пайнера или не пробиеш в някое
реалити. Ама това не е музика.“
„Не бихте
ли участвали в някой телевизионен музикален формат?“
„Когато бях
малък, това ми беше идеята за успеха. Никога не съм учил пеене и на уроци по
китара не съм ходил. Самоук съм, а другото е божи дар. Смятах още на 16-17
години да се явя я на X-Factor, я
на Music Idol и тем
подобните. Да ги спечеля с чар, усмивка и талант и от небето да започнат да
падат предложения за договори и пари. Много пари. Изтече много вода от тогава.
Заедно с нея и мечтите ми за лесен, бърз успех. Родителите ми както всички
други рационалисти навремето ми казаха, че музикант мога да стана и без това да
съм учил. Добре ще е и друг вариант да имам. Сега много информатици се търсят,
икономисти. Всичките ей такива глупости, които хранят децата преди да им
отрежат крилцата. Послушах ги, де. Какво друго да правя. Бях малък и наивен. Но
докато учих висша математика, аз си мислих за акорди, а щом учихме програмиране
аз си пеех The Beatles. Завърших
някак. Не стана много добър програмист от мен, ама и аз не исках да стане. И
започнах да си мисля как да се опитам да пробия в музикалния бранш. Работих
къде ли не, на какви ли не отвратителни места, само и само да събера парите
нужни за записа. Пращай демо тук, пращай демо там. Все някой ще го хареса, ще
се обади. Няма братче. Гледах смълчания телефон със седмици. С месеци. Вече 4
години го гледам все така тих и кротък. Мръсно нещо е бизнесът. Връзки ти
трябват. А аз какви връзки имам?! Баща ми – монтьор, майка ми – учителка.
Читави хора, но от музика не разбират грам. Не ме подкрепяха в моите идеи за
слава. А музиката, ако ти е страст, като всяко друго изкуство напира в теб.
Стиска те за сърцето да я пуснеш дива и свободна да обладае цялото ти същество.
Искаш да го споделиш. Искаш да покажеш на хората своята страст, да намериш
съмишленици и тя да продължава да се разраства.“
„Кога
решихте, че ще оставите шапката пред себе си и ще споделяте страстта си с
непознати минувачи?“
„Това
остана последната ми възможност. Дрънках в пусти барове от време на време, ама
и това не носеше много. За момент повярвах, че музиката не храни. Един ден
обаче с разни приятелчета се бяхме събрали в градинката пред народния –
попяхме, посвирихме. Па, добре ни се получи. Хората се радваха, пееха с нас и
почнаха да оставят и пари. Този ден събрахме около 150 лева. Поделихме ги
измежду нас петимата и се черпихме на по бира. Набързо издадох едно разрешително
и сега половината ден работя като общ работник, другата половина обикалям
улиците и… споделям страстта си. Това е засега, по-нататък ще го мисля, като
дойде. Осъзнах, че музиката може да не те изхранва толкова колкото професията
на един счетоводител или пък програмист, нито пък е толкова сигурна. Но ти
храни душата, човече. Изпълва те. Зарежда те с живот.
Повече живот, отколкото един човек, седнал зад бюро от 9 до 5, някога ще
почувства. Не бих го
заменил за нищо друго, казвам ти.“
Смее се. Смее се с глас. Плътен, топъл смях. Разлива се по целия
подлез. Размрази цялата зима и изведнъж вече е лято, някъде по средата на юли –
жежка нощ някъде из бургаската морска градина, огласяна от песни и акустични
китари. Почти усещам вкусът на бира в устата си.
„Ако не
възразявате, смятам да започвам с работния си ден.“ Прекъсва меланхоличните ми вопли той.
“Can’t buy me love, love *
Everybody tells me so…”
Е, това е то. Реалността ни. Музикантите. Изкуството. Посредниците
на най-нежното изкуство… принизени до статута на просяци. Писателите и те вече
само във фейсбук успяват да публикуват. Културата ни живее не в мащабните
продукции или в реалити програмите. Живее, диша и твори по улиците на родните
ни градове, ако ни пука достатъчно да ги забележим. Без тях културата ни ще
беднее, а с нея и душите ни, ограбени от парите, които пращахме за смс-и в
Х-фактор.
11:15. Пускам монети в калъфа на китарата му. Махвам за сбогом.
Все още е студено, но песните огласящи претъпкания подлез топлят.
*текст от песента „Can’t
buy me love” на The Beatles.
