Морето, морето, морето

Още от както бях малка, морето винаги е било едничкото нещо, което е успявало да внесе успокоение и хармония в неспокойния ми нрав. Помня как всяка неделя татко ми ме водеше на разходка по морския бряг. Почти не пропускахме седмица – и в дъжд, и в пек, и в сняг. Това си беше нашата малка традиция. Морето е най-дружелюбният домакин. Но през летните месеци за мен то беше най-негостоприемно. Даже малко противно. Още от ранен май до късен септември хиляди туристи търсеха неговата компания и прохладна ласка в знойните, потни дни. А в замяна го мърсяха с найлонови торбички и го правеха мазно, заради слънцезащитния лосион. За мен най-красиво беше през есента или зимата, когато яростно разбива вълните си в моста и пяна от загинали русалки размива синия безкрай. Когато все още е топло от залязващото лятно слънце, но едновременно с това разкрива и бурната си същност.

Помня една определена разходка. Мисля, че бях осем- или деветгодишна. Беше късна есен и вече щом излизах от вкъщи, нослето ми се зачервяваше. С това измервах колко е студено навън. Бяхме извадили зимните боти и якета и с татко се приготвяхме за нашата си разходка. Той ми надяна бялата плетена шапчица и прибра изскачащите руси кичури, за да не ми влизат в очите от вятъра. Прибрахме няколко сандвича, една бутилка вода, хванахме се под ръка и потеглихме по отъпкания, познат маршрут.

Живеехме точно над Морската Градина в Бургас, близо до хотел „Приморец“ и трябваше само да пресечем на отсрещния тротоар. Всеки път се насочвахме в посока моста и след като го задминехме, си избирахме една удобна пейка зад зелените, гъсти храсти с хубав изглед към морето. Там сядахме и изяждахме по един сандвич. Татко беше спокоен и смирен човек. Понякога говореше много – разказваше ми за детството си, за първата си среща с мама, за приятелите си, за това каква музика е слушал, какви книги е чел, а понякога не отронваше и дума – това се предусещаше, когато взимаше и вестника си на разходката. Но дори и когато не си говорихме аз не се отегчавах, с него никога не можеше да ми е скучно.

След сандвича отново се хващахме за ръце и продължавахме в друга посока. Тогава, ако времето позволяваше, вървяхме и по плажа. Гонехме се, играехме волейбол или федербал, седяхме на пясъка, правихме си пикници. А ако валеше или беше твърде ветровито за разходки по пясъка, продължавахме да вървим, докато не стигнехме края на морската градина. Ако бяхме прекалено уморени, се връщахме с автобуса, ако ли не – пеша. И бях щастлива. Тези разходки бяха светлият лъч и в най-ужасната ми седмица.

Тази наша традиция се зароди, когато бях съвсем малка и продължи, докато не заминах за София, за да следвам. Там не намерих смисъл да продължавам, защото не харесвах парковете, а без татко разходката ми нямаше да е същата. Обещахме си преди да замина, че ще подновяваме традицията, когато се връщам по празници и ваканции. В началото съумявахме да го сторим - къде пропускахме, къде не, но след това малко по-малко почти забравихме да го правим. Все нещо по-важно, все нещо по-интересно имаше за правене.

Минаха години. Аз останах да работя в София дори и след като завърших. Намерих си работа по моята специалност и бях щастлива и доволна, че нещата вървят по план, а няколко години по-късно се и омъжих. И късните неделни разходки се превърнаха в замъглен, разбита от вълните на живота пяна и много рядко, най-вече, с умиление си спомнях за тях. Все се заричах, че ще подновя традицията следващия път, щом се прибера в Бургас, но винаги забравях.

За жалост и животът не ми даде много възможности да го сторя. Татко почина след дълго боледуване. Върнахме се до Бургас и го изпратихме както само той заслужаваше. Беше неделя – късен, есенен следобед. Беше вече достатъчно студено, затова облякох зимното си яке и надянах ботите. Прибрах няколко сандвича и бутилка вода и отидох на разходка. Отидох до моста и си намерих пейка, за да изям сандвичите. След това отидох до Флората, а после и до Конната база и се върнах пеш. Нослето ми беше червено, очите също. На следващия ден се разходих със съпруга си и му разказах как се е зародила традицията. Много му хареса и си създадохме своя. Всеки понеделнишки следобед – независимо от времето взимахме по няколко сандвича и започвахме да скитаме безцелно из квартала, след като се уморявахме, сядахме на едно кафене и пиехме по нещо топло. След години в разходката включихме и нашите деца.

А сега, гледайки назад, осъзнавам, че през целия си живот не съм съжалявала за нищо повече от това, че с татко ми прекратихме нашия малък обичай. Ще ми се да се бяхме разходили един последен път. Ларс Свендсен е казал „Традициите сега са заменени с начините на живот“. В наше време традициите не се тачат, не се ценят. А те са толкова важни! Те създават спомените и зараждат здравите чисто човешки взаимоотношения.  Градят семейства и ги сплотяват, защото нашият морал, вяра и традиции са обединени в уважението към достойния човешки живот.

* * *

Ако будното й съзнание гаснеше бързо както цигарата й в пепелника, вечерите й щяха да бъдат далеч по-спокойни. По-спокойни физически, по-спокойни душевно.
Вечер след вечер за нейното настроение се грижеха различни мъже. Без много приказки ги посрещаше, с още по-малко ги изпращаше. Не беше от приказливите. Искаше всичко да приключи както е и започнало – с поглед, нашепващ желания, с усмивка, гледаща похотливо. Имитират любов за час-два и дори не ги оставя през нощта. Не се чувстваше сигурна, не се чувстваше спокойна, когато те бяха около нея. Както казах, те се грижеха само за нейното настроение, защото те не можеха да й осигурят друг вид грижа. Беше прекалено горда, за да признае, че друг може да се грижи за нея по-добре, от колкото тя сама може да се грижи за себе си. А те за нея бяха само играчки. Като куклите на разглезеното момиченце, които тя подхвърляше и зарязваше в момента, когато й омръзнеха, когато получеше нужното си. А тя силно вярваше, че удовлетворението убива желанието. И жаждата й, въпреки силна, горяща и напориста, веднъж утолена, елиминираше източника, от който я е получила. Накрая тя беше доволна. Желанието й беше изпълнено, а жаждата беше утолена. За да почете поредната падаща, умираща звезда на своята спалня тя палеше по цигара на отворения прозорец. Димът се разстилаше из стаята, разказваше за предишните й посетители, защото стените бяха запомнили и лицата им, и миризмите им и жалните стонове на любовно удовлетворение, да, бяха ги запомнили по-добре, от колкото ги помнеше тя самата.

Щом догореше една, тя палеше и втора и трета, колкото беше нужно да прочисти мислите си, колкото беше нужно да замае красивата й глава, ако цигарите не помагаха тя отваряше и бутилка вино и пиеше. Пиеше до забрава, пиеше и не й пукаше. С размазан грим и чорлава коса тя гледаше през прозореца спящия град и издишаше дима, пиеше вино и беше доволна. А понякога, но само понякога се замисляше. Замисляше се колко й е лесно. Храна в хладилника, достатъчно, за да не умре, пари, за да си позволява удоволствия от време на време и безброй обожатели, които влизаха и излизаха както през нея, така и през входната й врата всяка вечер. И й беше добре. Беше доволна. Ако с това трябваше да опише живота си, да, тя определено беше доволна и от себе си, и от мъжете, и от приятели си. Доволна. Но никога не описваше себе си като щастлива. Понякога дори се замисляше в какво греши. Какво не прави по правилата, за да почувства онова възвишено чувството, което виждаше по лицата на малките деца в парка, в усмивката на приятелките си, в смеха, разнасящ се из града. Защо? Защо не можеше да почувства това, което бе най-лесно за останалите. Щастие. Пълно, истинско, неподправено, дразнещо околните, че и самата нея щастие. Силно й се искаше да вярва, че щастието на се крие в любовта. Онази клиширана любов, която филмите подравят със сладникави поп песни на заден фон. Онази изпепеляваща любов, която всички само сме чували и за която само са ни разказвали. Тя просто отказваше да приеме, че точно това е нещото, което й липсва, което я дели от онова щастие, за което тя знаеше, от което тя имаше само бегъл спомен, само заглушен вой в главата си, само размазана картина пред очите си.

Последният момент на истинско щастие тя асоциираше с детството си. Бяха цялото семейство на една хижа в гората. Майка й четеше на верандата, а баща й приготвяше барбекюто, докато тя си играеше на земята. Поради някаква причина с това тя асоциираше щастието. За нея то трябваше да не е помпозно, да не изисква много, а да е едно сладко, малко,  добре познато чувство, което ти затопля стомаха, щом го изпиташ. От тогава насам това чувство се беше изгубило. Животът й всъщност беше белязан с минимални нещастия, които биха помрачили живота й до такава степен. Не бе подлагана на нищо толкова травмиращо, че да загуби чувството на най-простичко щастие. Напълно необяснимо беше защо не го бе изпитвала толкова дълго време.

Рано сутрин нещото, което й доставяше по-голямо удоволствие от първата цигара за деня беше да излезе и да потича за час, след това да седне в парка и да си почине, докато се наслади на втората цигара за деня и кафе с мляко и две лъжички захар. Нямаше по-перфектен старт на деня. Толкова много обичаше да тича и да пие кафе в парка, че го беше правила при всякакви условия – проливни дъждове, сняг, силен вятър, студ. Но най-обичаше онези слънчеви студени дни в началото на ноември, когато тънкият й спортен екип бива пронизван от лекият, но хладен вятър. Виждаше как слънцето се издига на грозните панелни блокове и осветява целият парк, вдъхвайки му едно сякаш божествено сияния, а и паркът по това време винаги беше празен и коли много не се чуваха, само големият камион, който събира боклука от последните квартали се чуваше да спира и тръгва, да дрънчат кофи за боклук, но това не й пречеше ни най-малко, даже много рядко го забелязваше. Правеше по точно 4 обиколки на целия парк, което й отнемаше към час, след това се спускаше по улицата, което е винаги най-ярко осветена от изгряващото слънце по точно това време на годината, и стигаше до най-любимото си кафене. Там продавачката беше най-свъсеният човек, който тя някога беше виждала през живота си. Беше ниска, пълна, в средата на четиридесетте си години жена, с бухала, дълга до раменете, рижава (боядисана) коса, чиито черни и вече прошарени корени винаги се открояваха. Носеше винаги един и същ бежов панталон и зиме и лете, лицето й беше състарено и й придаваше много уморен вид, правейки я да изглежда поне пет години по-възрастна. Имаше много противно бебешко розово червило, което всеки път успяваше да нанесе и на зъбите си, а завършекът на цялата й комичност бяха двата изненадващо дълги косъма на горната й устна, които създаваха илюзията, че има много тънък мустак. Винаги я побиваха тръпки, когато се загледаше в продавачката повече от необходимото да си вземе кафето.
- Добър ден и добре дошли! – казваше тя всеки път с все същия монотонен глас. – Какво бихте желали.
- Дълго кафе. – беше вечният отговор.
- Благодаря Ви и ела те пак. – с всяка последвала дума, излизаща от мустакатата й физиономия беше все по-заваляна от предишната и изречена с още по-малко доза ентусиазъм.
Така започваше и приключваше срещата им през последните три години. Нито дума по-повече, нито дума по-малко. И въпреки че не изпитваше особено желание да заговори този толкова видимо отегчен от живота индивид, тя често се замисляше какво ли би й казала продавачката, ако някога я беше заговорила. Дали е омъжена? Дали има деца? Каква е искала да стане, ако не беше настоящата й работа? Тя често имаше навика, докато си пие кафето в парка да си представя живота на хората, които я подминават. Не най-креативното занимание, но определено й доставяше някакво минимално удоволствие. Чувстваше, че има някакъв контрол не само върху себе си, но и върху живота на някои напълно непознати. Даже веднъж се беше замислила над живота на продавачката. Жена на средна възраст. Единствено дете. Чудата и странна от малка. Никога женена, успяла да се изнесе от дома на родителите си, преди животът й да се превърне в по-голямо мъчение от това. И заклещена до края на живота си да работи в това кафене, на минимална работна заплата.
Е, може би (надяваме се) ситуацията не е толкова жалка. Но съзнанието й развиваше точно тази картина.

Изпи си кафето, изпуши втората си цигара да деня, обещавайки си да ги откаже от понеделник (отново) и затича обратно към вкъщи. Подреди и заличи последните остатъци от мъжко присъствие в апартамента си, облече се и замина на работа.
Колегите й бяха съвестни хора. Не й създаваха проблеми, а мъжката част от тях вече се бяха изморили от това да я ухажват, защото нейната строга политика гласеше, че сексът на работните места и с колеги е забранен. Това беше то и тя си държеше на думата.
- Довечера ще ходим на караоке, целият офис, ще дойдеш ли. – чу се познат глас зад нея още щом си седна на работното място.

Момичето, което се обърна към нея беше една от близките й колежки и приятелки, познаваха се още от университета и се разбираха чудесно. Бяха пълни противоположности, но това сякаш ги сближаваше най-много от всичко. Колежката винаги разказваше за своите преживявания с мъжете, които бяха на моменти комични, а тя винаги си премълчаваше, която й придаваше част от мистериозността, която беше голям процент от нейния сексапил. Тя не споделяше чак толкова много с нея, но й беше някак приятно да слуша за всичко, което приятелката й имаше да каже, а това винаги отнемаше цяла нощ телефонни разговори, засипани ту със истеричен смях или с истеричен рев. Много зависеше от ситуацията, а тя вече имаше опит и винаги съумяваше да й помогне и да я посъветва с каквото  може.
- Да, няма проблеми. Ще дойда. – отговори тя както винаги с доза непукизъм, с доза монотонност, без да звучи обидно. Много години минаха, докато усъвършенства това си качество да звучи едновременно заинтересована и безразлична към това, което й говорят.
Приятелката й се усмихна и си замина. Така и продължи деня плюс още няколко цигари от време на време.

Отидоха на бара и всички се изредиха да изпеят по една песен, освен тя. Идеята да бъде център на внимание не й харесваше, чак я отблъскваше. Получи много покани за дуети, много примамливи и изкусителни погледи, както всяка вечер навън.
- Нещо против да Ви почерпя. – обърна се към нея един млад, мургав, синеок красавец със закачлива усмивка. – Нека ви се представя, казвам се…
- Не е нужно. Приемам поканата. – напълно в неин стил беше. Дори не искаше името му да научава тя вече виждаше с няколко хода напред как щяха да се развият нещата. Щяха да пият по едно, за изпушат по една цигара достатъчно алкохолът и никотинът да ги замаят и щяха да потанцуват. След това той щеше да предложи да преместят забавата у тях, а тя щеше да настои да в нейния апартамент. Много мразеше да пренощува на чужди места. Щяха да се качат в таксито и забавата щеше да започне още в колата и бързо-бързо щеше да приключи в нейното легло. Нищо ново, нищо интересно. Още преди той да си е починал тя му връчи дрехите под претекст,  че ще става рано, как всички й се връзваха на това извинение, не й беше ясно, но ето, че беше отново сама, със след секс цигара и отворения прозорец.
И тя отново беше… доволна.

На сутринта планът беше добре познат. Стана, облече се, отиде в парка, направи познатите й четири обиколки из парка и се запъти към кафенето за поредната среща с продавачката. Отвори вратата и се запъти към на касата, за да поръча. На касата нямаше никого, затова тя натисна малкото звънче, за да се разбере, че нетърпелив клиент чака да бъде обслужен. Сведе глава надолу, за да си намери точните пари из джобовете. Търсеше още десет стотинки, защото винаги носеше точен брой пари за кафето, а днес бяха на моменти. Тъкмо започваше да се изнервя, че не ги намира, когато мислите й бяха прекъснати.
- Добро утро. Как мога да ви помогна? – думите бяха изстреляни с почти невероятна скорост и нотка на свежест в гласа в осем часа сутринта, че за момент тя подскочи.
Светкавично вдигна глава и вместо вече три годишната гледка на противна, огорчена и уморена от живота продавачка пред нея се откри усмихнатото лице на има-няма двадесет и пет годишно момиче с усмивка по-бяла от сняг и очи, искрящи от радост. Носеше розова тениска с V-разно деколте и престилка с емблемата на кафенето. След няколко секунди тя се усети, че вече известно време стои с втренчено изражение към новото попълнение на персонала и се опита да се съвземе, когато момичето отново прекъсна мислите й.
- Добре ли сте, госпожице? Изглеждате ми уплашена. Да помогна с нещо? – веднага щом завърши изречението си от загрижено лицето й отново се изкриви в усмивка.
- Не, не. Напълно съм добре. Бих искала… ъъъ… бих искала… едно капучино? – завърши тя с въпросителна нотка в тона, забелязвайки, че за първи път от три години насам тя промени вечната си поръчка.
- Сякаш не сте много сигурна. – подметна шеговито младата продавачката.
Тя се засмя и потвърди, че иска капучино.
- Ще бъде готово след минутка. – увери я момичето и зададе поръчката в кухнята, като се върна при нея след това. – Да ви донеса още нещо? Парче от кекса или кроасан, току що ни ги донесоха и са още топли, заслужават си да се опитат.
- Да, защо не? – отвърна тя и се усмихна истински сякаш за първи път от много време и се почувства странно, имайки предвид, че тя закусваше сигурно само по празници.
Любопитството й се бунтуваше и тя зададе въпроса си почти неволно:
- Извинете, знаете ли какво се случи с предишната продавачка?
- О, да не би да я познавахте? – попита момичето на свой ред.
- Не… не точно. Аз… просто бях свикнала да я виждам тук. 
- Честно казано, не съм много сигурна, но до колкото разбрах е подала заявлението си за напускане още преди месец, защото смята да се омъжва.
Колкото и да й се искаше не успя да прикрие учудването си и продавачката забеляза, като че ли й прочете мислите и в отговор се усмихна кимна многозначително.
- Денят е толкова красив. Обичам тези студени, слънчеви утрини, а вие?
Тя кимна няколко пъти в знак на съгласие, сякаш това беше най-голямото съвпадение.
- Ето ви го капучиното и кроасанът. Желая ви приятен ден, ела те пак! – изпрати я момичето, усмихна се и дори помаха за довиждане.
- Много благодаря. – отвърна тя и се усмихна още по-широко.

Моментът, когато излезе навън и студеният въздух продра спортния й екип, а миризмата от капучиното и кроасанът напълниха устата й със слюнка, тя усети нещо странно. В стомахът й се зароди чувството, за която тя си спомняше от малка, от хижата и барбекюто. Онова малко, сладко, нежно чувство, което не изискваше много, което можеше да се зароди и от най-малкото нещо, което беше само бегъл, избелял спомен за нея. Онова странно, легендарно чувство, което дразни и нея и останалите. Тя някак си, като по чудо, не знайно защо и как, за първи път от толкова време… се почувства щастлива.

Най-добрият човек, когото познавам

Часовете по литература никога не са били от особен интерес за повечето мои съученици. Анализите на творбите не ги изкушаваха ни най-малко, защото за тях е глупаво „да се опитваш да разбереш какво е искал да каже авторът“, защото той, видиш ли, не успял да го направи, нито от гледна точка на домашните са били особено изрядни. Една определена домашна обаче успя да прикове дори и за момент тяхното внимание. След дълги и неплодородни опити на госпожата да усмири класа и да го заинтересова поне малко от подетия материал, тя наложи на всички тема за есе на име „Най-добрият човек, когото познавам“. Може би защото не беше толкова тясно обвързана със скучните за повечето български автори и техните възрожденски писания, може би, защото това е един толкова лесен на пръв поглед въпрос, но който изисква малко да се замисли човек, но определено разбуди ентусиазма на класа.

Задачата беше за след седмица, но аз почти веднага започнах да обмислям есето си. Първоначално започнах да мисля доста буквално. За кого ли да пиша? Родители те ми, баба и дядо, сестра ми или някой най-добър приятел? Но как да избера един? Все някой ще остане обиден. А моята рода каквато е тънкообидна... не ми се мислеше. Чудех се, чудех се и преди да се усетя дойде и денят за есетата, а аз бях без домашна. Отидох неподготвена на училище, свих се на един от крайните чинове и се молих просто да ми се размине, без да ме заловят.

Като за първи път от доста време насам много хора се бяха подготвили. Госпожата остана учудена и доволна – за първи път нямаше само тя да говори пред двадесет спящи или блуждаещи в пространството умове. Реши, че ще отдели следващите два часа, за да чуем всеки, който се е подготвил и ще дискутираме всяко едно есе. Започна от първия чин и аз се почувствах страшно облекчена, че седнах на последния. Часът отдавна щеше да свърши, докато стигне до мен. А за следващия път щях да се постарая да измисля нещо.

Първото момиче, което прочете есето си, както се очакваше се беше хванала за най-очевидният образ – на майката. Нейната домашна гласеше, че най-добрият човек, когото познава е нейната майка. Избрала точно нея, защото тя е човекът, който се е грижил за нея от малка. Който я е кърмил, който са я повивал, който й е чел приказки за лека нощ.Тя я е учила на добро и лошо. Тя била първата й думичка, затова тази домашна е посветена на нея. Продължи в обяснения и благодарности за всичко, което е направила за нея като в някоя Вазова ода или сякаш приемаше награда Оскар за най-добра актриса и от нея се изискваше да напише реч в случай, че спечели. Похвално, че се беше постарала, но така ги беше наредила клише до клише, че сякаш беше отворила няколко картички за Осми Март с готови пожелания и ги беше преписала дословно. Госпожата обаче беше доволна, че някой освен обичайните заподозрени са си написали домашната, затова само кимаше и се усмихваше насърчително .

Следващият изявил се беше едно момче, което по редна на нещата беше писал за баща си. Обясняваше в два листа и половина колко храбър, силен и честен е баща му. Как го е научил да кара колело, как е поправял счупените му играчки, как са гледали анимационни филмчета заедно. По-късно как го е закарал на полигон за първи път и го е научил да шофира, как са си говорили за жени и т.н. Доста сантиментална и лична история, а и каква мисъл му беше текнала за тези два листа и половина, заслужаваше си адмирациите! Не беше зле, но определено беше предсказуемо и очевидно.

Друг пък беше писал за баба си, която готвела най-добре от всички на света, която му разказвала приказки нощем, когато бил малък. Убивала паяците по таваните и проверявала за таласъми под леглото. Приготвяла му мекици за закуска и му позволявала да скача в локвите, когато времето било влажно. Правела му сандвичи и го оставяла да тича след добитъка на село. Затова той най-много обичал своята баба. Разбира се имаше и есе посветено на дядото, който построил къщичка на дървото, с когото играл на табла и карти и т.н., и т.н.

Всички тези домашни бяха много мили и сигурно родата би си ги сложила с магнитче на хладилника и би ги показвали с гордост на далечните роднини от провинцията, но бяха толкова клиширани и неоригинални. Последвалите не се различаваха особено от предишните, но от темата за роднините се прехвърлихме на темата за приятелите и известните личности. Едно от момичетата беше писала за най-добрата си приятелка, която я подкрепяла, когато се разделила с последния си приятел, която все я разсмивала, когато излизали. Колко много си приличали и как тя й била като сестра. Естествено посвещение имаше и за нечие гадже, нечия „първа и единствена любов“ и какво ли още не. Имена като Майка Тереза и Анджелина Джоли също фигурираха, което беше още по-глупаво, защото задачата беше да пишем за хора, които познаваме, но тази малка подробност не беше удостоена с особено внимание.

След като звънецът оповести края на часа и на последната първа проява на когото и да било от съучениците ми в час по литература за тази година, темата и всичко, което чух не ме оставяше намира. Наистина се замислих. Да, всички тези хора, които фигурират в нашия живот – майка, баща, баба, дядо, приятели дори и известните личности, на които се възхищаваме – неизбежно са оставили следа в нашия живот. Но не мога да кажа, че са перфектни. Не мога да кажа, че някой от тях, един единствен, е най-добрият, когото познавам - във всеки има по нещо, което не ми харесва. Осъзнах обаче и нещо друго. Всички те имат черти от характера, на които се възхищавам. Всички те имат най-добрите качества, които могат да съществуват. От безрезервната и безусловна любов на майката и бабата, закрилата на бащата и дядото или неразрушимата сестринска връзка, през приятелската подкрепа и спечеленото доверие, до медийните изяви на нашите идоли, аз съм научила по нещо от всеки. Всички те ме научиха да се грижа, да закрилям и да обичам, неща, които щяха да са ми непонятни, ако не бяха те.

Е, може би аз съм най-добрият човек, когото познавам, но само защото имах най-добрите примери за подражание.

За Библиотеките

 За първи път в този блог смятам да направя едно малко обръщение към всички вие, които имате някоя-друга излишна книжка, събираща прах на рафта.

Преди броени минути се върнах от библиотеката до нас, на която аз и сестра ми сме дългогодишни читатели. От доста време взимам книги от там, но никога до сега не ми беше идвало на ум да даря няколко, докато майка ми не ме убеди да ги попитам дали събират дарения. След като установих, че не би било проблем, разгледах рафтовете вкъщи и забравените шкафове с книги. Оказа се, че притежавам купища детски книги, които просто вече нямам къде да побирам. Затова заделих тези, които не символизират особено дълбоки сантиментални, детски спомени за мен и ги сложих в един кашон, за да ги занеса в библиотеката на другия ден. На брой се оказаха около двадесет.
На работа беше различна библиотекарка от тази, която попитах предишния ден, но и тя не се възпротиви на моето дарение и разгледа книгите. Изненадващо и същевременно невероятно приятно ми стана, когато лицето й грейна. От все сърце ми благодари за милия жест и беше изключително впечатлена от доброто състояние на книгите. Разказа ми още, че по-рано същия ден друг човек е дарил книги, но те били в изключително критично състояние: мухлясали, надупчени от молци, миришещи на плесен и старо. Не могли да му откажат, защото привидно мисълта му е била добронамерена.
Жената отново ми благодари, подпечата книгите ми и написа моето име като дарител на кориците.
След това реших, съвсем непреднамерено да мина покрай детската секция, защото не бях ходила там от както бях 6 клас, защото и е в друго помещение. В секцията за възрастни има всякакви книги. И стари, и нови, и добре запазени, и не до там такива. Но в помещението за детска литература цареше пълна пустош. Рафтовете бяха наполовина празни, книгите бяха в окаяно състояние, детските списания не бяха подменяни от 1970 г., повечето енциклопедии и те не задминаваха много тази година, изключително стари, вероятно с вече погрешна и остаряла информация. Една библиотека не бива да изглежда по такъв начин, не е редно. Особено детската.

Замисълът на тази моя история е да агитирам всеки един, които чете това в момента, да се огледа вкъщи, да прерови старите си рафтове, шкафове и чекмеджета за книжки, да види с какво разполага и с какво би се разделил и да го дари на най-близката библиотека. Позволете и на други да се порадват на тези страници, които са занимавали и вас някога.

И още нещо библиотеките не са сметища, където да зарежете всичко непотребно под формата на хартия. Не дарявайте само книги, които са пред разпадане, пред разграждане, такива, които вече не се търсят и не се четат. Библиотеката е институция, която не е от днес за утре. Трябва да се пази. Не си заслужава да се погубва.

А и само мисълта сама по себе си, че някой някъде ще отвори твоята някогашна книга, ще й се наслади и ще види името ти на корицата, е повече от удовлетворяваща.
Направи го за някого другиго, направи го и за себе си.