Eurotrip 2014: Ден 4: Замъците по Лоара - Шамбор + Блоа. ПАРИЖ!

По поречието на река Лоара във Франция има над тридесет запазени (и/или реставрирани)замъци още от времето на Ренесанса. Четвъртият ден от нашата екскурзия вещаеше обиколка на два от тези тридесет – този в областта Шамбор и този в градчето Блоа.

Първата ни спирка беше Шамбор. Малка местност, която е известна с големия си Замък в ренесансов стил, огромните тип версайски градини и множеството кулинарни изкушения, които се произвеждат там. Замъкът сега прилича повече само на крепост, отколкото на някога обитаван дворец. Вътре не са направени почти никакви възстановки и реставрации. Сега празните, каменни зали се дават под наем на различни художници и фотографи, за да излагат 

произведенията си там. 

Най-интересното нещо в този замък беше „паралелната стълба“ проектирана от Леонардо Да Винчи. Била е тотална сензация за архитектурата тогава. Съоръжението представлява спираловидна стълба с два входа и когато двама човека влязат през двата различни входа, до върха да не се засекат. Абе, сензация си е и за архитектурата днес. :D 

Преди да напуснем Шамбор разгледахме сувенирния магазин, от който си купихме разни сладки и натурален шоколад, поръсен с лешници.

Втората дестинация за деня беше Блоа. Ние обаче решихме, че не ние до повече дворци, понеже този не беше особено по-различен от първия и се отдадохме на мокра разходка из дъждовен Блоа. Изключително сладко и кипро малко градче, което разполагаше с множество сладки, кипри, малки кафенца и заведения, както и интересни магазини, които държаха вниманието ни, докато не стана време да си ходим.

Денят приключи в Париж. Най-накрая. Черешката на тортата на цялото пътуване. Париж. Чудя се как да ви разкажа за Париж, като толкова хора са го правили преди мен, без да звуча изключително клиширано. Ако сте чели „Ден 1: Бергамо и Италия“ и си спомняте как описах Италия като чернокоса красавица, не мисля, че бих могла да сравня Париж с това. Той е толкова различен, многолик и разнообразен, че да го затворя само границите на един пол, би било обидно. Париж е всичко. Моментът, щом влезеш в Париж изведнъж всичко ти става ясно. Разбираш защо този град е обект на толкова много любов, но също и на толкова много омраза. Разбираш защо всеки световно известен писател, художник и човек на изкуството като цяло, все някога през живота си е живял и творил в Париж. Париж ти говори. Нашепва ти приказки за отминалите времена – за пищните кралски дворове, за революциите, за мизерията, за болестите, за бохема. Париж танцува кан-кан, пие вино, смее се в опиянено умопомрачение, прегръща те и те целува страстно. Париж те обича, приветствате с отворени обятия и те пленява, показва ти най-сладострастните си страни, защото знае, че може да предложи всичко на всеки. Париж иска да ти се хареса, иска да те остави безмълвен, иска да те накара да се влюбиш в него и да се върнеш. Той ще ти предложи изкуство, архитектура, мода, кафенета, ресторанти, барове, ще те засмуче в центъра си и после ще те остави на Монмартър. Добре дошли в Париж! Тук ще намерите всичко, ще обикнете всичко и ще се върнете, „защото в Париж е безкраен празник“.

Прекарахме първия си следобед в Париж в разходки из градините Тюйлери и по „Шанз Елизе“. В Париж е много лесно да се ориентираш, просто защото всичко е толкова перфектно конструирано и подредено, че наистина няма как да се изгубиш. А ако дори все пак успееш да се изгубиш, това ще е най-изумителното приключение, защото всеки ъгъл крие своя чар, обаяние и история и само чака да се обърнеш. Едни от най-големите забележителности на Париж удобно са разположени на една голяма ивица от около 4 километра. От върха започва „Триумфалната арка“, която дава началото на всеизвестната „Шанз Елизе“, дълга към 2 км, пресичате една улица и сте на площад „Конкорд“, веднага след него започват градините „Тюйлери“ и завършваме с музея на музеите „Лувъра. В този следобед успяхме само да обходим градините „Тюйлери“ и да стигнем до легендарната стъклена пирамида, входът към Лувъра и за първи път да му се насладя. Ах, Лувъра, истинска сбъдната мечта. Мога да говоря с часове за него, но предстоят  посещения там, затова няма да избързвам. Като за първи ден стигнахме само до средата на „Шанз Елизе“, което се води парковата част, нагоре вече става търговска улица.

Денят беше изпълнен с повече емоции, отколкото слабото ми сърце можеше да понесе, затова сигурно не е изненада, че заспах още в метрото. 

Ден 3: Женева + Орлеан

Познатият ни вече график – 7:00ч. ставане, 7:30ч. закуска, 8:15ч. тръгване – днес вещаеше Швейцария и дълъг път до Франция и градчето Орлеан, последната спирка преди Париж.Женева не е далеч от нашия хотел в Анемас и в 8:30ч. вече сме на път.

Женева. Ах, красива, изящна, елегантна, скъпа Женева. Думите не ми стигат да опиша колко прекрасна е Женева. Въпреки че на теория е в Швейцария, Женева мирише на френска култура. От градите, през заведенията, до хората – всичко крещи вкус, класа и естетика. Влюбих се в Женева – в красивите малки улички, в оживените булеварди, в красивите женевианци, в скъпите магазини, в женевското езеро и кафенетата по него, и вкусното капучино. Толкова изумително прелестен град. А най-хубавото е, че е далеч от най-големите туристически зрелища и на воля можеш да се порадваш на женевианци, на атмосферата, на неподправената красота на самия град. Сериозно се замислям за следващата ми екскурзия – щателна обиколка из Швейцария. За тази цел обаче ще се наложи да спестявам няколко години, за да мога да си позволя ежедневно от кафето за 7€ и скрежината от 12€, да не говорим за едно прилично хапване в ресторант.

В Женева успяхме да видим цветния часовник, чиято цветна украса се сменя на сезон и огромният женевски фонтан, бълващ алпийска вода и раздира с невероятната си мощ иначе спокойното езеро.

Интересен факт е, че катедралите, църквите, както и всякакви други религиозни храмове ме потискат изключително много. Винаги ми изглеждат студени, неприветливи, даже плашещи. Дори италианските храмове със златния си обков и детайлна изработка не ме трогват особено – по-скоро ме карат да се чувствам малка, незначителна и жалка. Катедралата „Св. Петър“ в Женева обаче е единственият религиозен храм, в който някога съм влизала и не ме е карал да се чувствам по този начин. Даже напротив, за първи път църква всъщност ми подейства успокояващо, за първи път седнах на онази пейки, наредени в колони едни зад други, и се наслаждавах на мястото. Не, не защото е впечатляваща като тези във Ватикана. С нищо друго не се различаваше от повечето катедрали, в които съм била. Но нещо в огромния орган зад нас или пък в изящния, цветен стъклопис, който пречупваше слънчевата светлина в ивици от цветна феерия, ме замайваше и ме успокояваше повече от обикновено. Някак си правеше „престоя“ ми в Божия дом не толкова хммм догматичен (ако ме разбирате).

Продължихме из парка на женевския университет, който ни отведе от Паметника на реформаторите – дълга, поне 100 м. стена, изобразяваща със статуи и бюстове най-известните лица на хората, проповядващи идеите на Просвещението. След което се върнахме отново в зоната, близо до фонтана, където се отдадохме на кратка почивка преди тръгване. Видяхме и паметника на Жан Жак Русо (един от Реформаторите) – градската гордост на Женева.

Дългочасовото ни пътуване до Орлеан беше разкрасено от изумителната гледка, разкрила се пред нас от величествените Алпи, докато се издигахме с лилавия автобус на 2000м. надморска височина. Рядко оставам без думи, а пред заснежените върхове и стръмните скали онемях. Пътувахме в проход, вграден в самите скали (простете бедният ми географски речник, не знам точните терминологии). Всичко, което погледът ти побира, гледайки през прозореца, са исполинските скали нагоре и бездънната паст в пропастта надолу. Гледах разкрилата се прелест през сънените си очи, положила глава на най-удобното рамо, докато ушите ми пукаха от налягането, заглушавайки монотонното боботене на двигателя, което ме унасяше отново.

Пристигането ни в Орлеан се осъществи привечер. Един път съм дошла във Франция и не смятах да изпускам и миг от своята обиколка. Вместо да се отдам на заслужена почивка в удобните легла, реших да се присъединя към по-голямата част от групата ни и да обиколим малкото градче. Орлеан не е нищо особено наистина, но бях решена, че искам да видя възможно най-много от Франция. Защото въпреки че Париж е много, не е всичко. А градчетата като Анемас и Орлеан (както и Блуа на следващия ден) дават по-ясна и цялостна представа за цялостната картина, която е Франция. Катедралата в Орлеан, както и главният площад със статуята на Орлеанската дева Жана д‘Арк придаваха един отминал вкус на малкото градче. Определено не съжалих, че го разгледахме. 

Eurotrip 2014: Ден 2 - Лаго Маджоре и Боромеовите острови

Слънцето изгря над красива Италия и точно в 7:00ч. вече бяхме на крак за втория си ден от нашето малко европейско пътешествие. Очакваха ни езерото Маджоре и трите естествени острова, принадлежали някога на фамилията Боромео, а сега техните живи наследници и потомци.

През Ренесанса както Сфорца са управлявали Милано, а Медичите – Флоренция, така и Боромеите са притежавали цялата област Лаго Маджоре, заедно с трите острова – Изола Мадре, Изола Бела и Изол дей Пескатори. Сега техните косвени наследници не населяват областта или островите, но влагат много средства в това островите да са поддържани и в изряден вид като една от най-посещаваните туристически дестинации в Италия.

Първият остров е Изола Мадре (т.е. о. Майка, защото е най-големият от трите). Той е комбинация от огромен дворец в ренесансов стил – предимно обран и аскетичен, обграден от най-изумителната ботаническа градина, където се отглеждат множество редки растения, сред които се разхождат най-свободно пауни албиноси. Съдейки по градините, раят наистина е място на земята. В общи линии само сградата на замъка, въпреки реставрациите, е оригинална. Мебелировката и множеството картини са възстановка, събрана от къде ли не. Огромната галерия, завършваща с купол, стаята, където някога е отсядал Наполеон и библиотеката със стари книжа ми харесаха най-много, главно защото бяха най-автентично пресъздадени. След обиколката а замъка се изкачихме до най-високата точка на градините, където е кафенето и спокойно се порадвахме на секващата дъха гледка, като междувременно нахранихме и пауните, и врабчетата, и всякакви други птици, които бяха повече от дружелюбни, след като едвам си спасих мъфина от тях.

След час и половина на Изола Мадре, корабчето ни отведе до Изола Бела. Името на острова „Бела“ отговаря буквално на действителността. Докато Изола Мадре е по-автентичен и неподправен, Изола Бела е чисто призведение на изкуството. Целият остров е във формата на гигантски кораб, бароковият дворец впечатлява със своята пищност и детайлност, а градините, които си бяха просто перлата в короната на острова, са изградени с идеята да приличат на едно от старите чудеса на света – Висящите градини на Семирамида във Вавилон. И действително наподобяваха една тяхна съвременна реставрация – огромна десететажна, тревиста пирамида.

Островите бяха най-прекрасното място. Въпреки че са изкуствено поддържани, за да привличат туристи, от тях струи духа на едно отминало, досущ като излязло от приказка, време.

Останалата част от деня прекарахме в Изола дей Пескатори, който остров е най-малък и се пълен само с магазини за сувенири и заведения. Хапнахме по едни спагети и се отправихме към Швейцария. Въпреки че дестинацията ни за ден трети беше Женева, нощувахме във Франция. На 10км от границата се намира едно малко френско градче – Анемас, където приключи денят ни.

Eurotrip 2014: Ден 1 - Бергамо, Милано

7:00 часа тукашно време и ние кацаме в Бергамо. Летището в България беше тотален кошмар. Имам чувството, че само моята почивка може да започне по такъв начин. Чекираме си ние багажа, за който бях предварително инструктирана, че мога да нося един куфар, до 32кг. и един друг ръчен багаж с размери 25х32х42. Прилежно бях изпълнила дадените указания, като си купих мъничък куфар в посочените размери (не си го измислям, наистина го мерих с линия). Гафът в цялата ситуация беше, че не трябвало да е куфар, а сак или чанта. Т.е. без значение, че размерите ми са точни – не трябва да е куфар, а чанта. Благодаря в момента на не винаги любезната турооператорка както и на цялата и рода, че ме предупреди измежду всичките телефонни разговори и имейли, които разменихме. Пия студена водя за нея. Наложи се накрая просто да зарежа чисто новия си 25х32х42 куфар по средата на терминал 1, защото, видиш ли, ангажиментът да го запазят седна седмица някъде, докато се върна, им се стори непосилен. Още една студена вода за Летище София.

До този момент вече ми се ревеше, а беше само 4:30 сутринта. След това, слава Богу, нещата потръгнаха. Чакането не беше дълго и досадно, докато се усетя вече бяхме излетели. Налягането се покачваше, ушите ми пукаха, инцидентът с куфара вече беше забравен, а ние се издигахме все по-високо и по-високо.

Не си спомням да съм наблюдавала по-невероятен изгрев. Поради бързото ни изкачване, вместо изгрева да се проточи с минути, слънцето проби студената тъмнина на умиращата нощ и изгря за секунди. Издигнахме се над облаците, налягането заглуши слуха ми, главата ми натежа и следващото, което помня, е как кацаме в Бергамо. Малко летище, много туристи, алчни таксиметрови шофьори и нашият лилав автобус и втори дом през цялата екскурзия. Уморени, недоспали и схванати от полета потегляме към центъра на Бергамо. Толкова ми се спи, че изобщо не ми е до обикаляне. И тогава хилядолетна Италия изплува пред очите ти. В цялата си прелест ти се усмихва дори и в облачния бергамовски ден.

Ах, Италия. Чернокосата красавица с прелъстителен поглед и естествен загар. Тази, която е стара, колкото света и млада като разцъфналите летни цветя. Тази, която живее в миналото и диша историята си. Бълва история, залива те, дави те в историята си и те оставя жаден за още. Италия. Стиска те за джоба, изцежда ти портфейла, а ти стоиш ухилен до уши, целуваш нозете й и си доволен. Точно тази Италия видях и обикнах момента, който слязох от автобуса.

Първата ни спирка в Бергамо беше площад Пиаца Векия с Градската кула от ХII в. На един площад бяха разположени Пиаца дел Дуомо с параклиса Колеони, Баптистерията и базиликата Санта Мария Маджоре. Всички в ренесансов стил – аскетични, но и детайлни и адски впечатляващи. Престоят ни в Бергамо беше полят не с вино, за жалост, а от масивен порой, който беше достатъчно щедър да ни остави поне бельото сухо. За сметка на това обаче си суших обувките и панталоните три дни. Чудесен старт на пътуването. След потопа мокри и зъзнещи се насочихме към Милано. Ако трябва да съм честна очаквах повече от Милано. За съжаление духът на Италия беше заменен от блъсканицата на множество туристи, негри, които се опитват да ти продадат какво ли не или да изкопчат колкото се може повече пари от теб, грубото отношение на надути сервитьори. Естествено, не мога да отрека, че Кастело Сфорцеско беше интересно и красиво (пълно с туристи, които хал хабер си нямат къде са и какво разглеждат, но пък в селфитата пред оригинали на Да Винчи са богове)място. Фаворит ми е обаче площад Дуомо и Миланската катедрала. Те вече разкриваха Милано в цялата му красота и величие. Галерията Виктор Емануил, сега превърната в средище и дом на световноизвестни модни марки, беше впечатляващ сблъсък на старото с новото. Тъжно ми е обаче да кажа, че само центърът на Милано носи в себе си духът на Италия и миналото. Всичко останало е станало жертва на хаотично застрояване, което мога да видя и в Слънчев бряг. Пицата беше божествена – беше като рай за любител на италианската кухня, а обслужването не заслужаваше 3 евро задължителен бакшиш (това обаче е една друга тема, на която няма да обърна внимание точно сега, защото мога да напиша докторат на тема „Бакшишите не са даденост, а привилегия и ако си ги броиш пред мен, докато ме обслужваш, втори няма да получиш, с пица наяден дебелак такъв“.)

Преяли и леко раздразнени от малоумни сервитьори се отправихме с лилавия автобус към областта Лаго Маджоре, където получихме заслужения сън в малко, кипро, семейно хотелче, където останахме без вечеря, защото кухнята затваря в 9ч., а самият хотел – в 11ч. Европейска му работа.

Пп. Разбирам, че е малко трудно да си представяте всичките места без снимки и Бог ми е свитедел, ще ми се да имах снимки от Бергамо и Милано, но по-възможно най-малоумният начин ги заличих безвъзвратно, за което се линчувам и до сега. Следващите разкази обещавам, ще бъдат подплатени със снимков материал.