неделя, 10 май 2015 г.

Време за губене (или сложно обяснение защо е по-правилно да се мързелува)

В къщата на баба на село, окачен на стената в антрето, винаги е висял един стар часовник с кукувица. Този часовник беше възможно най-шумният, най-досадният и най-дразнещия. Понеже си беше тотална антика, подарен на баба ми от нейната баба, която го е купила сигурно средата на по-миналия век, той или избързваше с времето, или забавяше. Случвало се е да чуем кукувицата или три пъти за един час, или николко пъти за четири часа. Страшен експонат беше този часовник, имаше си собствено мнение що е това „време“ и не подлежеше на никаква поправка. На моменти тиктакаше бавно, като взимаше три реални секунди за една своя, а понякога – толкова скоростно сякаш денят минава два кадъра по-бързо отколкото трябва.

Един ден чаках баба да се върне от магазина и просто си лежах на дивана в антрето, докато четях поредната скучна книга в летния списък за училище. Бях някъде на седем или осем годинки и помня, че ставаше дума за фльонги и врабчета. Беше странна, сигурно все още ще е толкова странна, но аз бях едно от тези дечица, чиито баби ги караха да четат целия списък с книги за училище. Както и да е, та, лежах и „четях“, и чувах само тиктакането на старата развалина на стената. Тик-так, тик-так, бързо тиктакане, бавно тиктакане, после три пъти бързо, четири пъти бавно. Ама че бракма! И се замислих. Този часовник може би отбелязва времето от човешкия живот по-точно и от най-скъпото „Картие“, „Ролекс“ или кой да е швейцарски часовник. Времето е най-субективното понятие, което може да съществува. Разпределяме го на продуктивно и непродуктивно, като непродуктивното наричаме пилеене на време, губене на време. Губенето на време отбелязваме с нещата, които не отговарят на стереотипа за продуктивност. Например, ако ходиш на училище, на работа, бягаш по задачи, бягаш след автобуси и влакове, бягаш, за да не закъснееш или просто бягаш за здраве, значи си продуктивен, тоест времето ти не е изгубено. Нищо че докато ги правиш всички тези неща ти се иска повече да се гръмнеш, отколкото да се радваш колко работа вършиш. За сметка на това ако прекараш целия следобед в безгрижно шляене в мола, с горещо кафе или студена бира пред телевизора, в ядене или спане, тоест нещата, които ти доставят най-голямо удоволствие, времето ти е било безвъзвратно пропиляно в глупости. Така че ако успяхте вие, а и аз самата, да проследите мисълта ми, ще стигнем заедно до умозаключението, че нещата, които са ни досадни и скучни са неща, които заслужават нашето внимание и отдаденост, защото са „продуктивни“, а нещата, които ни доставят удоволствие са пилеене на време, защото са „непродуктивни“. 

Момент, момент… Значи, за да не пропилявам времето си трябва да съм нещастна и отегчена до смърт? Ще спестя на всички главоблъсканицата и безсрамно ще противореча. Няма, или поне не би трябвало да има понятие „време за губене“. Времето за губене, прекарано в наслада, никога не е време загубено.

Светът живее на толкова забързани обороти, че отброяването на времето всъщност наистина наподобява часовника у баба. Ако трябва да съм научно точна: Времето е едновременно субективно и обективно. Обективно, защото е линейна прогресия на универсална промяна. Субективно, защото - скоростта на обработка и свещено-обхващащото всичко съзнание на промяната. Колкото е по-високо съзнанието, толкова по-бързо върви времето. Колкото е по-ниско съзнанието, толкова по-бавно върви времето. Когато сте щастливи, времето лети. Когато сте депресирани, времето като че се разтяга вечно. Защото по-високите състояния на съзнанието използват по-фина (по-лека и бърза) енергия, а по-ниските състояния на съзнанието използват по-плътна (по-тежка и бавна) енергия за обработка на вашите преживявания. Така, като сме в по-високо състояние, обработваме преживяванията си по-бързо и когато сме в по-ниски състояния, обработваме преживяванията си по-бавно.

В днешно време съзнанието на хората обаче е винаги високо. И не  защото са щастливи. Състоянията на всички използват по-фина енергия, защото сами насилват времето да минава по-бърз. Все по-често обръщаме внимание повече на времето на часовника си, отколкото на времето в облаците. Всичко трябва да минава по точно определен график, до секундата. От ставането ни сутрин до затварянето на очите ни вечер. Защото времето е пари, времето е средства, времето е ценно и не бива да се пропилява. Времето изглежда е всички тези неща, но никога не му достига време да е наше. Да не би да сме влакове или метра?! Да не би да доставяме пици по домовете, че животът ни да се контролира разни си там стрелки, обикалящи някакъв си циферблат?! Вярно всеки си има биологичен часовник, ама дори и той не ни препира толкова ежедневно. Времето не може да спре, но ние можем. Можем за секунда да забравим крачка, да изостанем, да намалим темпото. Стрелките на часовника няма тръгнат в обратна посока, но ние можем. Можем да се върнем и да допием кафето си сутрин, да прегърнем децата и да им пожелаем приятен ден в училище, да отделим онези петнадесет минути в повече, за да си оправим косата или да сложим от онова червило, скъпото, да целунем любимия и както по филмите да наместим вратовръзката. Да излезем и да вдишаме сутрешния, студен въздух на разцъфнали лепи, да погледаме гонещите се облаци, да се усмихваме глупаво, да се смеем маниакално, да плачем неутешимо. Защото пълноценният живот не се смята няколко хиляди пъти по шестдесет секунди, а няколко хиляди моменти и спомени, които да напълнят лентата, която ще мине пред очите ни в последните ни мигове. Ако се лишим от всичко това по-продуктивни ли бихме били?

Да, малкият ми седем- или осемгодишен мозък успя да ги сътвори тези дълбоки разсъждения, падах си вундеркинд. В същия момент баба се прибра с торба пълна с покупки и побърза да ми се скара, че вместо да си чета книгата от списъка, си губя времето в гледане на стария часовник.

петък, 27 март 2015 г.

Пилигримите на словото (интервю с книжар) - Volume 1

Не мога да кажа, че беше най-прекрасният мартенски следобед. Птичките не чуруликаха, слънцето не печеше, знаци за скорошна пролет като цяло нямаше. Вместо това кална киша цапаше обувките, гаден вятър брулеше лицето и ту спираха, ту почваха да прехвърчат снежинки. Снежна приказка, друг път! А как бих искала да се завия през глава с някое одеяло и да не излизам до юни! „Не, не, стегни се, имаш работа за вършене!“, казвам си, докато жално напускам топлия уют на Макдоналд (щях да кажа нещо като „кварталното кафене“ или „местния локал“, та да звучи по-класно, но държа всяка дума, всеки факт в тази история да са напълно автентични). Отивам на лов. Предимството ми е, че знам къде се крият моите мишени. Знам малките им тесни, столични, хартиени леговища. Няма къде да ми избягат.
Дестинация № 1: подлез, Софийски университет, книжарница „Сиела“, малка стая в дъното с надпис „Антиквариат“. Малко помещение. Лавици и колони, отрупани с книги. Стари, нови, преиздавани или отдавна забравени. Още от входа те лъха миризмата на хартия. Знаете за какво говоря. Онази странна миризма на старите книги с пожълтели страници, които откривахме на прашните рафтове на село. Миризмата, която носи със себе си спомени, чужди светове, драми и истории. Действа почти като опиат. Скрит измежду океана от отдавна изсъхнало мастило и пожълтяла хартия стои първият ми участник. Тя пожела да остане анонимна, но надали има човек, които да не я е виждал. Всеки на лов за старо издание или забравено от печатниците заглавие отива при нея. Черна бухнала коса, хаплив език, пъстри очи, скрити зад дебели рамки очила. Няма да я кръстя „Анонимен“, не, работата й е прекалено лична за толкова безлично определение. Да я наречем Антикварката. Молбата ми да я интервюирам за домашната си първоначално я стъписа.
- Ето горе са колегите в книжарницата, питайте тях!
След като я убедих, че съвсем целенасочено съм избрала да посетя нея, тя сякаш е шокирана. Кара ме да мисля, че не е свикнала на вниманието, оглежда ме учудено и накрая склонява да й задам няколко въпроса.

От колко време работите тук?
Антикварката: В тази книжарница от близо 5 години. Иначе в бранша на старите книги – вече почти 25 години. Четвърт век, ама май беше вчера.

Как започнахте със събирането на стари книги?
Антикварката: Ами, изобщо не започнах с идеята, че ще разрасне така. Започна съвсем като за между другото. Като студенти с няколко колеги разнасяхме вестници. Да си припечелим някой лев настрани. Струпваха ни ги на едни пейки рано сутрин и ние ги разнасяхме, каквото останеше в края на деня пак връщахме на същото място. Идеята за книгите взехме от едни възрастни хора по това време. Те обикаляха улиците и продаваха стари книги за стотинки. Идеята ни хареса и започнахме да ги изкупуваме. Книжка тук, книжка там, торбичка, чувалче, кашонче, 10-20-30 кашончета. И така вече 20 години има събрани над 2000 кашона стари книги в складовете. Продавахме ги пред университета. Преди да започнат да строят метрото имаше един шадраван. След като ни предложиха да отворим книжарница в подлеза обаче повечето се оказаха. Останахме двама. „В тоз подлез няма жива душа, кой ще слезе тука само и само да търси стари книги?! Абсурд!“ Това казваха. А 90-те години книги се търсеха много. Тотална криза, ужас беше. Издателствата бяха шепа, не издаваха нищо. Старите книги много се търсеха, просто защото нямаше нищо друго. До 2000г., тогава пък - пълен бум. Издателства се появяваха и фалираха през ден. Луда работа. 2000г. и ние отворихме първата книжарница. Беше много хубава, но заради метрото я развалиха.
Въздиша. Прокарва пръсти през косата си. Сваля очилата. Оглежда се наоколо. Сякаш целият й свят е събран измежду ей тези страници. Цялата й вселена. Гледа ги, радва им се.
Телефонът й звъни. „Ало, да, кажи?... Какво се търси?... Абсурд, ти нормален ли си, как да я продам без първа страница?! Никой няма да я купи?!“
Казват, че проблемът на писателите е, че са пълни с адски много думи. Смятам, че с читателите е същото. Мислех си, че ще трябва да вадя отговорите насила от нея, а тя говореше ли говореше. Не спираше. Бълваше история след история, скачаше от тема в тема, едвам успявах да запиша.

Някога планували ли сте да работите с книги или всичко това е просто стечение на обстоятелствата?
Антикварката: Не, не съм планувала да работя с книги. Просто така се случи. Завърших ХТИ, специалност целулоза и хартия. Пък то така се случи, че практикувам доста буквално, хахаха.

Кога отвориха книжарницата на „Сиела“ и Вашият кът тук?
Антикварката: 1.03.2010г. отвори врати за първи път. Преди това мястото беше гей бар. Тука се събираха само най-известните столични гейове. По-нагоре беше бара, тук бяха ВИП сепаретата, а на мястото на касата имаше един шадраван, където онзи, ох, забравих му името, дето сега вече е мъж, ама тогава се правеше на жена… та, той танцуваше там като жена. А, да, Урсула му викат. Той беше звезда, от тук изгря.

Какви са плюсовете и минусите на работата Ви тук?
Толкова време съм прекарала с тези книги, че трудно мога да намеря минуси. Може би единствено това, че колкото повече книгите остаряват, толкова повече излъчват една вредна миризма. И те самите дишат и отнемат от кислорода в стаята. Не е много полезно. Имах тука едно момче, той много ги разбираше тези работи. Казваше, че книгите трябва да бъдат излагани на въздух да дишат спокойно поне през 15-20 минути.
Иначе плюсовете са много. Щом вече 25 години правя това, сигурно ми харесва. Старите книги са интересни. Кориците им, старите преводи. Попадала съм на същински антики – много редки книги или първи издания. Най-старото издание, което е минавало през ръцете ми е от 18в.

Има ли тенденция на най-търсени заглавия в антикварните магазини?
Антикварката: Чак тенденция няма. Търси се повече специализирана литература. Художествената литература и романите – не толкова. Въпреки че много хора идват да търсят стари издания на книги, които ги има в нов вариант. Често се среща новият превод да не се харесва и хората се връщат към спарите. Например „Майсторът и Маргарита“ я има издадена от 2 различни издателски къщи, нови издания, но преводите, казват, са много зле и все търсят старите. Последно ми се случи да потърсят „Портокал с часовников механизъм“, която в старото си издание се казва „Портокал с механизъм“. Господинът много държеше да намери старото издание. Не са същите преводачите. Сегашните не си доизпипват работата. Преводите звучат глупаво и не се харесват на старите читатели. Балабанов, Валери Петров това бяха преводачи. Трудно може да ги мине човек.

А като човек, обграден от множество заглавия целия си живот кои са Вашите любими?
Антикварката: Охх, преди четях много. Постоянно. Ала сега от бюрокрация време не остава. Мит е, че книжарите четат постоянно. Никакво време не остава, гарантирам! Водят се протоколи за абсолютно всичко, което постъпва тук. От кого е купено, на каква цена. След като книгите станаха толкова много, трябваше да направим и сайт. И него поддържам. И то време за книги не остана. Преди не водехме хронология на закупените стоки, ама имахме един инцидент с полицията. На кратко, едно момиче я обрали и от къщата й задигнали няколко стари речника, които ние откупихме. Изложихме речниците на витрината, тя дойде, поиска да ги види, каза, че ще се върне да ги купи и на другия ден се цъфна с полиция. Един цирк стана тогава, ужас! Та, от тогава всичко записвам.

А защо точно антики? С какво те са по-интересни? И последен въпрос – бихте ли заменили работата си тук, ако нещо по-добро се появи сега?

Антикварката: Старите книги са интересни. Имат си история. Минали са през множество ръце. Били са обичани, били са мразени. Носят историята на собствениците си. Една нова книги не може да се похвали с това. И не, не бих. Не бих го заменила за друго. Обичам да съм тук, голямо богатство е. Съкровищница почти.

неделя, 22 март 2015 г.

Closer

Всичко, което бяхме и всичко, което сме, тогава просто спря да съществува. Пак си бяхме ние. Малко поочукани, малко разнебитени, малко прашни от път, но си бяхме ние, трудно мога да ни опиша по друг начин. Но не беше същото.
Този път не бяхме всички. Някои ги нямаше, но не липсваха. Бе настанало едно такова оглушително ехо, което кънтеше толкова силно в ушите, че отдавна спрях да ги чувам, но май и те спряха да викат.
Нощ беше иначе. Точно онова безвремие между отмирането и раждането на един ден. Дълъг празен булевард. Четирима човека. Един червен Форд. Две запалени цигари, половин кутия черно Боро. Два свалени прозореца. Един смразяващ бургаски вятър. И една песен. Просто февруари.

Stranded in this spooky town
Stoplight is swaying and the phone lines are down
Floor is crackling cold
She took my heart, I think she took my soul
With the moon I run
Far from the carnage of the fiery sun.

Сякаш булевардът нямаше край, а цигарите никога не свършваха. Нямаше ги и хората. Драмите. Караниците. Неизречените обиди. Думите зад гърба. Нямаше го обаче и смехът. Онзи опустошителен, гръмък смях, заради който ни гонеха от час, заради който си навличахме злобните погледи на хората по кафета, ресторанти, в автобуса на път за училище. Всичко това изчезна. И този път не можехме да виним разстоянието. Виновни не бяха този път пероните, магистралите, спирките и терминалите. Изкупителната жертва на всичките ни проблеми. Не. Този път сме си ние. Същите тези хора, които май вече не са същите.  

Driven by the strangle of vein
Showing no mercy I'd do it again
Open up your eyes
You keep on crying
Baby I'll bleed you dry
Skies are blinking at me
I see a storm bubbling up from the sea.

Ще ми се да кажа, че се „приближавахме“. С всяка следваща подмината улична лампа, след всяка задмината кола, ние все повече и повече се отдалечавахме. На два отбора, пръснати измежду три държави. А аз по средата на всичко, теглена от всичко, всички, нищо и никой.

You shimmy-shook my boat
Leaving me stranded all in love on my own
Do you think of me
Where am I now
Baby where do I sleep
Feels so good but I'm old
Two thousand years of chasing taking its toll

A как ми се искаше да сме closer. А? Защо не сме closer?! 6 години не ни ли направиха closer? Защо не сме сега всички в колата, да пеем нашата си песен? Защо никой не пее? Защо е това ужасяващо мълчание, което е обсебило всички?
В онази срязана на две секунда, когато прелетяхме по булеварда и когато никой освен нас четиримата не съществуваше, почти усещаш безкрая. Ще ми се да бяхме безкрайни, но кого бих заблудила. Песента приключи, булевардът свърши, цигарите догоряха, сълзите бяха изтрити. А ние си останахме същите
-замаяни, опиянени, наполовина усмихнати, но от изминатото разстояние… далечни…

And it’s coming closer. 

четвъртък, 19 февруари 2015 г.

"Хари Потър и Философският Камък"



Много трудно пишеш ревю за книга, която характеризира цялото ти детство. Е, целият ХП феномен характеризира цялото ми детство, защото към книгите посегнах чак когато бях на 12. Бих казала, че това си беше повратна точка. Литературният ми живот се дели на преди и след Хари Потър книгите. Преди да оценя колко голяма част от мен ще се превърна литературата. Преди да разбера каква наслада ми носят различните вселени, скрити между страниците. Преди да осъзная каква сила ти дават думите. Пиша ревю за тази поредица почти целия си съзнателен живот. 5те звезди те са сигурни, няма какво да го дискутираме. Те са сигурни за всички 7 книги.
Дори не знам как да започна ревю на любимата си книга.
Един от най-ярките ми спомени точно с тази книга е моментът, когато я получих. Беше на 13 ми рожден ден, лятото на 2008. Един от подаръците ми беше "Философският камък" и "Стаята на тайните". Подари ми ги най-добрата ми приятелка. Беше изрисувала първите две бели страници на книгите с цветни маркери и безброй пожелания. Бях фен на филмите още от както бях на 6, тоест почти 13-14 години. Баща ми беше взел първият филм на касета от видеорента до нас. И от тогава съм меко казано обсебена. Няма как да ме разберете, ако не сте били част от това. Както и да е, бях гледала (безброй пъти) филмите, но дълги години отказвах да прочета книгите, просто защото "не обичах да чета". "Четенето (цитирам дебилната 12-годишна аз) е скучно, няма смисъл да си правя труда, те нали и без това ще излязат на филм..." 

Та, Философският камък, Стаята на тайните и Затворникът от Азкабан се превърнаха в най-добрите ми приятели за цяло лято. Помня ясно как започнах Философският камък още същата вечер, като трябваше междувременно да чета и "До Чикаго и назад" (по училищна презумпция). Лятото продължи по същия начин. Аз се криех от майка ми и баба ми, за да чета Хари Потър, докато те ме гониха с До Чикаго и назад, бай Ганьо и Немили, Недраги. (Това да са ми проблемите и сега...). Свързвам още тази книги с безделието в сърцето на Странджа. Това беше последната дестинация всяко лято преди училище. Август прекарвах на село със сестра ми и баба ми. Гробната тишина вечер, единствено звука на жетварки и щурци, докато Хари, Хагрид, Хармаяни и Драко търсят ранени еднорози в Забранената гора.
Аз не съм човек, който препрочита книги. Гузно ми е към всички други, които предстоя да прочета. Някак си няма смисъл, вече всичко ми е познато. Плюс това всяка книга се характеризира със специално място от живота ми. Тя вече е напоена със спомени, не ми е работа да ги меша, да ги променям. Наистина много ми се иска книгите да си останат с първоначалните си спомени, от първото ми четене. Честно да си кажа предпочитам да свързвам Философския камък с лятото на 2008, отколкото със самотата и меланхолията на студентски живот, вече твърде далеч от детските спомени. И въпреки това с радост забелязах (все пак са минали има-няма 7 години от последния ми прочит), че съм забравила много детайли. Страшно много. Е, знам какво се случва накрая, но това никога не е най-важното. Детайлите, дяволът се крие в детайлите, а те ми убягваха. Чувствах на моменти сякаш чета за първи път, като постоянно ме връхлитат стари, отдавна забравени спомени. Почти ме е срах какво биха събудили следващите книги. И същевременно нямам търпение.

петък, 16 януари 2015 г.

Една Не-Хейт Коледна приказка

Това е приказка от свой собствен калибър. Мога да започна с „имало едно време“ и надявам се да я завърша с „заживели щастливо до края на дните си“, но дори и да го направя, пак трудно бих могла да ви го пресъздам, да ви го обясня. Защото всеки си има една собствена такава приказка. Тя пада да е коледна съвсем случайно. Но факта, че аз обожавам това време от годината прави моята приказка още по-вълшебна. Така че все пак ще се опитам да ви я разкажа.

Имало едно време… Е, добре де все още го има и времето, и мястото – късен следобед, пресечната точка на двете главни улици в Бургас, а именно „Часовникът“, защото не си истински бургазлия, ако всичките ти уговорки не се на „Часовника“. Коледната украса пръска снопове магическа феерия по улиците, хората говорят, смеят се, а аз се чувствам като герой от някой коледен разказ на Чарлз Дикенс. Като за първи път съм на време, може би от вълнение, може би е коледно чудо, не знам. Ако сте били в Бургас през зимните месеци, знаете какво причинява вятъра. Очите ми сълзят, ръцете ми са червени и едва ги чувствам, ала точно сега тези малки болежки изобщо не ме вълнуват. Имали сме такива срещи множество пъти, повече отколкото мога да преброя. През всеки един сезон, по всяко едно време, през последните 5 години. Беше станало като традиция, вече не е дори нужно да казваме къде ще се събираме, то просто се подразбира. Предполагам всички компании го имат това място.

Последните няколко месеца обаче това място запустя. Една компания по-малко си правеше уговорките там. 7 на брой гласа по-малко, 7 на брой усмивки, смехове, караници, драми, сдобрявания по-малко огласяха бургаския център. За последните три месеца тази липса се беше насъбрала в мен – едно голямо кълбо от нерви и липса на 6 парченца, които ме правят цяла. Може би и затова подраних. Исках да ги видя един по един как се задават отдалеч, как лицата им грейват със същото вълнение и нетърпение и те да се почувстват толкова цели.

И най-накрая. Всичкото чакане, съобщения, разговори по скайп. Те са истински и материализирани, и пред мен. Не виждам усмивките им на пиксели. Не чувам смеха им, заглушен от хилядите километри, които ни делят. Няма такова чувство. Няма, казвам ви. Да си се върнеш в своя си град. Да си се разхождаш по своите си улици. Със своите си хора. Запътили се съм нашите си места. Да си се смеем на нашите майтапи. Да си слушаме нашата музика. Дишаш по-леко. Дори вятърът е по-милостив, сега, когато най-накрая вече не си сам. Той ни събра, точно както ни и пръсна преди три месеца. Той ни разпиля подобно есенните листата. Пръсна ни по терминали, по пероните, по дългите магистрали. Разхвърли ни, опустоши ни и ни остави сухи, ронливи и хрущящи под краката на големите градове, в които се пръснахме. И ни събра обратно като снежинките, които започнаха да падат от посивялото небе. А те са моите снежинки. Моите миришещи на море, говорещи меко снежинки. Не бих ги разтопила за нищо на света.

Съжалявам, ако искахте да чуете нещо друго. Съжалявам, ако търсихте на бързо надраскан „хейт“ текст за празниците. Съжалявам, че не изписах лист и половина за превръщането на светли празници като Коледа в поредната маркетинг пропаганда. За това как празникът е американизиран, как се изразява само в маса пари за украса и още толкова пари за подаръци. За това как тотално материализираме всичко ценно. Как всички се сещаме да бъдем добри, благородни и щедри само по Коледа. Как можем да пръскаме сума ти пари по дискотеки, но не и да пратим смс за Българската Коледа. DMS СОЛИДАРНОСТ. Съжалявам и че не писах за моловете и тяхната символика в нашето общество като храмът на тоталната човешка деградация. Би било особено лицемерно от моя страна, след като прекарах там поне 2/3 от ваканцията си, купих си много нови неща, имаше намаление… Съжалявам, че не вярвам във всеобщата тенденция, че освен сексът и хейт-ът продава. Съжалявам, че не ви предложих това. Съжалявам, че текстът ми съдържаше висока концентрация на оптимизъм, човещина, топлота, празнично настроение и уют. Нещата, които последно време сякаш вече не са модерни, не за яки, не заслужават хаштаг. Ала съжалявам най-вече вас. Мазохистите, които отказват да бъдат щастливи дори и на Коледа. Защото е по-удобно да си назидателен циник, който би изтъкнал и най-дребният кусур на най-щастливото време от годината, отколкото да му се наслади.


Е, весели празници от мен! Пожелавам ви догодина да намерите и вие нещото, което да осмисля празниците ви. Защото коя приказка завършва със „заживели нещастно до края на дните си“?!

неделя, 21 декември 2014 г.

аз♡ остава

Ааааа. 
Няма такова чувство. Няма, казвам ви. 
Да си се върнеш в своя си град.
Да си се разхождаш по своите си улици.
Със своите си хора.
Запътили се съм нашите си места.
Да си се смеем на нашите майтапи.
Да си слушаме нашата музика.
Аааа
Остава. Аааа, тези прекрасни мъже с красивите им гласове и красивите им мелодии, и красивите им текстове. Поезия. Цялото им същество. Симфония. Обичам ги. Определено много ги обичам тази вечер. Защото тази вечер ме отвеждат вкъщи. Ама вкъщи от преди точно 2 години. Малката 17-годишна аз, обикаляща същите барове, по същите улици, със същите хора, пееща същите песни. Колко много ми липва, няма как да ви кажа, да ви опиша, да ви разкажа. Защото и да го направя няма да е същото. Защото трябваше да сте там. Да ни видите колко бяхме щастливи. И волни. И шоколадови. И rock’n’roll song designer-ски. И остава-щи. 
Защото въздухът онази нощ също бе студен. 
И мъгла пак имаше.
И светлинки пак в мрака проблясваха.
И хора по Александровска нямаше.
И Альошата - и тя бе празна.
И барът - пак пълен.
И песните - все същите.
А сега… сега е някак друго.
Двегодишно по-различно.
И ние не сме същите хора.
Е. Майната му.
Нали пак сме щастливи.
Дори и 2 години по-стари.
Дори и 2 години по-обеменени.
Дори и 2 години по-променени.
Нали… нали пак остава-ме…


петък, 12 декември 2014 г.

Просяците в "Саундтракът на един подлез"

9:45. Замръзвам. Секундите отмервам с тракане на зъби. И чакам. Рано сутрин през декември подлезите са най-ужасните места. Ветровити са и пълни с хора. Всеки бърза. Закъснява. Или му е студено. Липсва му топлата ласка на лятното слънце. Липсва му домашния уют. Липсва му някой и той липсва някому. Загубени измежду себичните си мисли често ги подминаваме. Не обръщаме внимание на нежните им слова или мелодия. Те не седят по цял ден на картонена постелка. Не са дрипави. Не миришат. Не са отблъскващи. А ние все така безпардонно ги подминаваме. Нежните текстове и мелодиите са се превърнали само в част от миксираното ехо на подлезния саундтрак. Уличните музиканти. Те са най-чистият вид просяци. Защото предлагат нещо в замяна за парите, които бихте хвърлили в шапката или калъфа на китарата им.

10:00. Неформалният им договор с улицата разпорежда и те да имат работно време.

„Извинете! По колко часа на ден стоите тук?“

„Ами, зависи. Час-два, понякога повече, понякога по-малко. Декември не е най-любимият месец на уличния музикант. Пръстите ти измръзват и трудно свириш. Гърлото ти пресъхва по-лесно. След час вече става непосилно.

Усмихнат. Чаровен. Лъчезарен. Цялото му същество е Бахова симфония. Правилно са казали хората, че който пее, зло не мисли. Тъмнокос, тъмноок. Поне 6-7 години по-голям от мен, но пък с такова детско излъчване!

„Занимавате ли се с музика професионално?“

„Е, не. Само хоби ми е. Но пък ми е любимото хоби, най-голяма страст. За т‘ва искам да я споделя с хората. Пък и нали знаете какво казват „Музикант къща не храни“. Освен ако не си част от антуража на Митко Пайнера или не пробиеш в някое реалити. Ама това не е музика.“

„Не бихте ли участвали в някой телевизионен музикален формат?“

„Когато бях малък, това ми беше идеята за успеха. Никога не съм учил пеене и на уроци по китара не съм ходил. Самоук съм, а другото е божи дар. Смятах още на 16-17 години да се явя я на X-Factor, я на Music Idol и тем подобните. Да ги спечеля с чар, усмивка и талант и от небето да започнат да падат предложения за договори и пари. Много пари. Изтече много вода от тогава. Заедно с нея и мечтите ми за лесен, бърз успех. Родителите ми както всички други рационалисти навремето ми казаха, че музикант мога да стана и без това да съм учил. Добре ще е и друг вариант да имам. Сега много информатици се търсят, икономисти. Всичките ей такива глупости, които хранят децата преди да им отрежат крилцата. Послушах ги, де. Какво друго да правя. Бях малък и наивен. Но докато учих висша математика, аз си мислих за акорди, а щом учихме програмиране аз си пеех The Beatles. Завърших някак. Не стана много добър програмист от мен, ама и аз не исках да стане. И започнах да си мисля как да се опитам да пробия в музикалния бранш. Работих къде ли не, на какви ли не отвратителни места, само и само да събера парите нужни за записа. Пращай демо тук, пращай демо там. Все някой ще го хареса, ще се обади. Няма братче. Гледах смълчания телефон със седмици. С месеци. Вече 4 години го гледам все така тих и кротък. Мръсно нещо е бизнесът. Връзки ти трябват. А аз какви връзки имам?! Баща ми – монтьор, майка ми – учителка. Читави хора, но от музика не разбират грам. Не ме подкрепяха в моите идеи за слава. А музиката, ако ти е страст, като всяко друго изкуство напира в теб. Стиска те за сърцето да я пуснеш дива и свободна да обладае цялото ти същество. Искаш да го споделиш. Искаш да покажеш на хората своята страст, да намериш съмишленици и тя да продължава да се разраства.“

„Кога решихте, че ще оставите шапката пред себе си и ще споделяте страстта си с непознати минувачи?“

„Това остана последната ми възможност. Дрънках в пусти барове от време на време, ама и това не носеше много. За момент повярвах, че музиката не храни. Един ден обаче с разни приятелчета се бяхме събрали в градинката пред народния – попяхме, посвирихме. Па, добре ни се получи. Хората се радваха, пееха с нас и почнаха да оставят и пари. Този ден събрахме около 150 лева. Поделихме ги измежду нас петимата и се черпихме на по бира. Набързо издадох едно разрешително и сега половината ден работя като общ работник, другата половина обикалям улиците и… споделям страстта си. Това е засега, по-нататък ще го мисля, като дойде. Осъзнах, че музиката може да не те изхранва толкова колкото професията на един счетоводител или пък програмист, нито пък е толкова сигурна. Но ти храни душата, човече. Изпълва те. Зарежда те с живот. Повече живот, отколкото един човек, седнал зад бюро от 9 до 5, някога ще почувства. Не бих го заменил за нищо друго, казвам ти.“

Смее се. Смее се с глас. Плътен, топъл смях. Разлива се по целия подлез. Размрази цялата зима и изведнъж вече е лято, някъде по средата на юли – жежка нощ някъде из бургаската морска градина, огласяна от песни и акустични китари. Почти усещам вкусът на бира в устата си.

„Ако не възразявате, смятам да започвам с работния си ден.“ Прекъсва меланхоличните ми вопли той.

“Can’t buy me love, love *
Everybody tells me so…”

Е, това е то. Реалността ни. Музикантите. Изкуството. Посредниците на най-нежното изкуство… принизени до статута на просяци. Писателите и те вече само във фейсбук успяват да публикуват. Културата ни живее не в мащабните продукции или в реалити програмите. Живее, диша и твори по улиците на родните ни градове, ако ни пука достатъчно да ги забележим. Без тях културата ни ще беднее, а с нея и душите ни, ограбени от парите, които пращахме за смс-и в Х-фактор.

11:15. Пускам монети в калъфа на китарата му. Махвам за сбогом. Все още е студено, но песните огласящи претъпкания подлез топлят.



*текст от песента „Can’t buy me love” на The Beatles.