Анонимността в Интернет

Някои от нас прекарват цял живот в желанието си да бъдат друг. В повечето случаи в желанието си да изглеждат по различен начин или да се представят по определен такъв, който е далеч от тяхната истинска същност. Тъжното е, че много от нас никога не успяват да се примирят с това, което са, а лабилната им воля надделява над желанието за коренна промяна. Цял живот се опитваме да се впишем в нечия чужда представа за красота, как да се държим и да представяме себе си, в нечий чужд идеал. Ако си роден хамелеон, лесно ще успееш да се приспособиш в различния от твоя собствен свят без дори да осъзнаваш, че се променяш, защото ставаш светлосянка на времето и натиска на чуждата по-силно изразена личност. Ако ли не, днешно време има една доста по-спокойна и защитена среда, където всеки може да бъде всичко и всички без да бъде разобличен.

Интернет. Най-големият парадокс. Истината и лъжата. Таланта и бездарността. Интелекта и глупостта. Мястото, където хората са всичко друго, но не и себе си. Където да си анонимен не означава да нямаш лице или идентичност, даже напротив, но тогава те са коренно различни. Където разполагаш с цялата информация на света, за да накараш всички да вярват във всичко, което ти искаш да вярват. Тази малка магическа вселена, която изкушава всеки да направи една подобрена, обработена, утопична, дигитална, нереална идея на себе си, защото така е по-лесно, отколкото да приложим всичко на практика в истинския свят. В този измислен свят зад светещия екран Всеки е Всичко и Никой е Нищо. Една малка окована във вериги от жици и стабилна интернет връзка свобода. 

Добре Дошли!
Тук имате възможност не само да свалите килограми, но и да пораснете в реални сантиметри за секунди – просто променете цифрата в профила си – от седемдесет и пет килограма преминавате скоростно на петдесет и два, а миньончетата метър и шестдесет се превръщат в момичета готови за модния подиум. Освен да отслабнете можете и да подобрите фигурата си и да се сдобиете с оформени крака, стегнати седалища и три реда коремни плочи, за да приличате на истински модел. Този пакет услуги предлага още безплатен фейслифтинг, липосукция, увеличаване размера на бюста при дамите и бързо натрупване на мускулна маса при господата. Желаният ефект ще постигнете като се регистрирате за доживотно посещение на нашия фотошоп козметичен салон и фитнес. И след това да попълните желаните параметри в празните квадратчета. Осигурете си и скоростен интернет, за да можете да сте сигурни, че никакви неизправности няма да се породят по време на процеса. Няма нищо по-неприятно от бавен интернет!

Предлагаме още - специална оферта, за тези, които искат да разнообразят не само външния си вид, но и характера. Ако следвате нашите инструкции стъпка по стъпка ще постигнете заветната цел всеки един, който посети вашия профил да остане с впечатлението, че Вие сте един от най-добрите, жертвоготовни, солидарни, изтънчени, изискани, интелигентни, но също така много самокритични и мистериозни хора, които са срещали. 
Стъпка първа – когато попълвате такъв тип информация, внимавайте думите, които използвате да са напълно несъвместими с тези, които употребявате във Вашето всекидневие. За тази цел полезен ще Ви бъде един синонимен речник.
Стъпка втора – изберете като какъв точно искате да се представите – Доброто или лошото ченге? Но не забравяй дори и по двата начина, крайният резултат трябва да сочи във Ваша полза. И в двата случая изберете анекдот или приятна случка, която да Ви опише точно в тази Ви светлина. 
Стъпка трета – това е най-определящият момент в попълването на данните от характеристиката Ви. Хобитата. Хобитата сформират цялостната Ви презентация. Трябва да изберете нещо, което не е толкова претенциозно, за да не звучите като сноб, но и нещо достатъчно оригинално, за да задържи вниманието на вашия профил за максимално дълго време. Много хора залагат на артистичната страна на нещата, отколкото на научната. Следователно ако можете да рисувате дори малко, възползвайте се! Като кумир използвайте – Салвадор Дали. Но ако не сте надарени дори и с минимална художествена дарба, насочете се към литературата. Очевидно в днешно време всеки може да пише, да твори и да се изявява както си иска. След като обобщите желанието си за литературно творчество, можете да наблегнете естествено и на факта, че обожавате да четете и че всяка свободна минута прекарвате с „нос в книгите“. Наречете себе си „книжен червей“  или нещо от сорта, подсилва цялостното становище стократно. Ако желаете да се представите в една по-екстремна светлина споделете, че сте обиколили почти цяла Европа и сте се обогатили културно… във всеки един търговски център, който сте посетили във всички големи европейски градове. Отделете и специален албум, където да се снимате с покупките си. Или пък, че сте ловували в горите на Балкана, което едновременно показва Вашия патриотизъм и прикрива факта, че под ловуване имате предвид как сте помогнали на баба и дядо на село да сготвят курбана. 
Виждате ли с няколко бързи кликвания на мишката и натискането на колко бутона ставате човекът, който винаги сте искали да бъдете, но не сте имали възможността да направите реалност. 
Край на рекламния блок.

Проблемът не е в това хората да се представят за нещо, което напълно или частично не са. Всеки се изкушава да създаде един свой нереален свят, където може да постигне всичко. На моменти дори е здравословно да избягаш от себе си и всичко друго. Опасността идва тогава, когато започнем да объркваме кое е реалното и кое дигиталното ни „аз“. Защото тогава нито едно от двете не е истинско. А многото лица на анонимността се обобщават в едно фалшиво, гротеско изражение наречено Лъжа.

         

Морето, морето, морето

Още от както бях малка, морето винаги е било едничкото нещо, което е успявало да внесе успокоение и хармония в неспокойния ми нрав. Помня как всяка неделя татко ми ме водеше на разходка по морския бряг. Почти не пропускахме седмица – и в дъжд, и в пек, и в сняг. Това си беше нашата малка традиция. Морето е най-дружелюбният домакин. Но през летните месеци за мен то беше най-негостоприемно. Даже малко противно. Още от ранен май до късен септември хиляди туристи търсеха неговата компания и прохладна ласка в знойните, потни дни. А в замяна го мърсяха с найлонови торбички и го правеха мазно, заради слънцезащитния лосион. За мен най-красиво беше през есента или зимата, когато яростно разбива вълните си в моста и пяна от загинали русалки размива синия безкрай. Когато все още е топло от залязващото лятно слънце, но едновременно с това разкрива и бурната си същност.

Помня една определена разходка. Мисля, че бях осем- или деветгодишна. Беше късна есен и вече щом излизах от вкъщи, нослето ми се зачервяваше. С това измервах колко е студено навън. Бяхме извадили зимните боти и якета и с татко се приготвяхме за нашата си разходка. Той ми надяна бялата плетена шапчица и прибра изскачащите руси кичури, за да не ми влизат в очите от вятъра. Прибрахме няколко сандвича, една бутилка вода, хванахме се под ръка и потеглихме по отъпкания, познат маршрут.

Живеехме точно над Морската Градина в Бургас, близо до хотел „Приморец“ и трябваше само да пресечем на отсрещния тротоар. Всеки път се насочвахме в посока моста и след като го задминехме, си избирахме една удобна пейка зад зелените, гъсти храсти с хубав изглед към морето. Там сядахме и изяждахме по един сандвич. Татко беше спокоен и смирен човек. Понякога говореше много – разказваше ми за детството си, за първата си среща с мама, за приятелите си, за това каква музика е слушал, какви книги е чел, а понякога не отронваше и дума – това се предусещаше, когато взимаше и вестника си на разходката. Но дори и когато не си говорихме аз не се отегчавах, с него никога не можеше да ми е скучно.

След сандвича отново се хващахме за ръце и продължавахме в друга посока. Тогава, ако времето позволяваше, вървяхме и по плажа. Гонехме се, играехме волейбол или федербал, седяхме на пясъка, правихме си пикници. А ако валеше или беше твърде ветровито за разходки по пясъка, продължавахме да вървим, докато не стигнехме края на морската градина. Ако бяхме прекалено уморени, се връщахме с автобуса, ако ли не – пеша. И бях щастлива. Тези разходки бяха светлият лъч и в най-ужасната ми седмица.

Тази наша традиция се зароди, когато бях съвсем малка и продължи, докато не заминах за София, за да следвам. Там не намерих смисъл да продължавам, защото не харесвах парковете, а без татко разходката ми нямаше да е същата. Обещахме си преди да замина, че ще подновяваме традицията, когато се връщам по празници и ваканции. В началото съумявахме да го сторим - къде пропускахме, къде не, но след това малко по-малко почти забравихме да го правим. Все нещо по-важно, все нещо по-интересно имаше за правене.

Минаха години. Аз останах да работя в София дори и след като завърших. Намерих си работа по моята специалност и бях щастлива и доволна, че нещата вървят по план, а няколко години по-късно се и омъжих. И късните неделни разходки се превърнаха в замъглен, разбита от вълните на живота пяна и много рядко, най-вече, с умиление си спомнях за тях. Все се заричах, че ще подновя традицията следващия път, щом се прибера в Бургас, но винаги забравях.

За жалост и животът не ми даде много възможности да го сторя. Татко почина след дълго боледуване. Върнахме се до Бургас и го изпратихме както само той заслужаваше. Беше неделя – късен, есенен следобед. Беше вече достатъчно студено, затова облякох зимното си яке и надянах ботите. Прибрах няколко сандвича и бутилка вода и отидох на разходка. Отидох до моста и си намерих пейка, за да изям сандвичите. След това отидох до Флората, а после и до Конната база и се върнах пеш. Нослето ми беше червено, очите също. На следващия ден се разходих със съпруга си и му разказах как се е зародила традицията. Много му хареса и си създадохме своя. Всеки понеделнишки следобед – независимо от времето взимахме по няколко сандвича и започвахме да скитаме безцелно из квартала, след като се уморявахме, сядахме на едно кафене и пиехме по нещо топло. След години в разходката включихме и нашите деца.

А сега, гледайки назад, осъзнавам, че през целия си живот не съм съжалявала за нищо повече от това, че с татко ми прекратихме нашия малък обичай. Ще ми се да се бяхме разходили един последен път. Ларс Свендсен е казал „Традициите сега са заменени с начините на живот“. В наше време традициите не се тачат, не се ценят. А те са толкова важни! Те създават спомените и зараждат здравите чисто човешки взаимоотношения.  Градят семейства и ги сплотяват, защото нашият морал, вяра и традиции са обединени в уважението към достойния човешки живот.

* * *

Ако будното й съзнание гаснеше бързо както цигарата й в пепелника, вечерите й щяха да бъдат далеч по-спокойни. По-спокойни физически, по-спокойни душевно.
Вечер след вечер за нейното настроение се грижеха различни мъже. Без много приказки ги посрещаше, с още по-малко ги изпращаше. Не беше от приказливите. Искаше всичко да приключи както е и започнало – с поглед, нашепващ желания, с усмивка, гледаща похотливо. Имитират любов за час-два и дори не ги оставя през нощта. Не се чувстваше сигурна, не се чувстваше спокойна, когато те бяха около нея. Както казах, те се грижеха само за нейното настроение, защото те не можеха да й осигурят друг вид грижа. Беше прекалено горда, за да признае, че друг може да се грижи за нея по-добре, от колкото тя сама може да се грижи за себе си. А те за нея бяха само играчки. Като куклите на разглезеното момиченце, които тя подхвърляше и зарязваше в момента, когато й омръзнеха, когато получеше нужното си. А тя силно вярваше, че удовлетворението убива желанието. И жаждата й, въпреки силна, горяща и напориста, веднъж утолена, елиминираше източника, от който я е получила. Накрая тя беше доволна. Желанието й беше изпълнено, а жаждата беше утолена. За да почете поредната падаща, умираща звезда на своята спалня тя палеше по цигара на отворения прозорец. Димът се разстилаше из стаята, разказваше за предишните й посетители, защото стените бяха запомнили и лицата им, и миризмите им и жалните стонове на любовно удовлетворение, да, бяха ги запомнили по-добре, от колкото ги помнеше тя самата.

Щом догореше една, тя палеше и втора и трета, колкото беше нужно да прочисти мислите си, колкото беше нужно да замае красивата й глава, ако цигарите не помагаха тя отваряше и бутилка вино и пиеше. Пиеше до забрава, пиеше и не й пукаше. С размазан грим и чорлава коса тя гледаше през прозореца спящия град и издишаше дима, пиеше вино и беше доволна. А понякога, но само понякога се замисляше. Замисляше се колко й е лесно. Храна в хладилника, достатъчно, за да не умре, пари, за да си позволява удоволствия от време на време и безброй обожатели, които влизаха и излизаха както през нея, така и през входната й врата всяка вечер. И й беше добре. Беше доволна. Ако с това трябваше да опише живота си, да, тя определено беше доволна и от себе си, и от мъжете, и от приятели си. Доволна. Но никога не описваше себе си като щастлива. Понякога дори се замисляше в какво греши. Какво не прави по правилата, за да почувства онова възвишено чувството, което виждаше по лицата на малките деца в парка, в усмивката на приятелките си, в смеха, разнасящ се из града. Защо? Защо не можеше да почувства това, което бе най-лесно за останалите. Щастие. Пълно, истинско, неподправено, дразнещо околните, че и самата нея щастие. Силно й се искаше да вярва, че щастието на се крие в любовта. Онази клиширана любов, която филмите подравят със сладникави поп песни на заден фон. Онази изпепеляваща любов, която всички само сме чували и за която само са ни разказвали. Тя просто отказваше да приеме, че точно това е нещото, което й липсва, което я дели от онова щастие, за което тя знаеше, от което тя имаше само бегъл спомен, само заглушен вой в главата си, само размазана картина пред очите си.

Последният момент на истинско щастие тя асоциираше с детството си. Бяха цялото семейство на една хижа в гората. Майка й четеше на верандата, а баща й приготвяше барбекюто, докато тя си играеше на земята. Поради някаква причина с това тя асоциираше щастието. За нея то трябваше да не е помпозно, да не изисква много, а да е едно сладко, малко,  добре познато чувство, което ти затопля стомаха, щом го изпиташ. От тогава насам това чувство се беше изгубило. Животът й всъщност беше белязан с минимални нещастия, които биха помрачили живота й до такава степен. Не бе подлагана на нищо толкова травмиращо, че да загуби чувството на най-простичко щастие. Напълно необяснимо беше защо не го бе изпитвала толкова дълго време.

Рано сутрин нещото, което й доставяше по-голямо удоволствие от първата цигара за деня беше да излезе и да потича за час, след това да седне в парка и да си почине, докато се наслади на втората цигара за деня и кафе с мляко и две лъжички захар. Нямаше по-перфектен старт на деня. Толкова много обичаше да тича и да пие кафе в парка, че го беше правила при всякакви условия – проливни дъждове, сняг, силен вятър, студ. Но най-обичаше онези слънчеви студени дни в началото на ноември, когато тънкият й спортен екип бива пронизван от лекият, но хладен вятър. Виждаше как слънцето се издига на грозните панелни блокове и осветява целият парк, вдъхвайки му едно сякаш божествено сияния, а и паркът по това време винаги беше празен и коли много не се чуваха, само големият камион, който събира боклука от последните квартали се чуваше да спира и тръгва, да дрънчат кофи за боклук, но това не й пречеше ни най-малко, даже много рядко го забелязваше. Правеше по точно 4 обиколки на целия парк, което й отнемаше към час, след това се спускаше по улицата, което е винаги най-ярко осветена от изгряващото слънце по точно това време на годината, и стигаше до най-любимото си кафене. Там продавачката беше най-свъсеният човек, който тя някога беше виждала през живота си. Беше ниска, пълна, в средата на четиридесетте си години жена, с бухала, дълга до раменете, рижава (боядисана) коса, чиито черни и вече прошарени корени винаги се открояваха. Носеше винаги един и същ бежов панталон и зиме и лете, лицето й беше състарено и й придаваше много уморен вид, правейки я да изглежда поне пет години по-възрастна. Имаше много противно бебешко розово червило, което всеки път успяваше да нанесе и на зъбите си, а завършекът на цялата й комичност бяха двата изненадващо дълги косъма на горната й устна, които създаваха илюзията, че има много тънък мустак. Винаги я побиваха тръпки, когато се загледаше в продавачката повече от необходимото да си вземе кафето.
- Добър ден и добре дошли! – казваше тя всеки път с все същия монотонен глас. – Какво бихте желали.
- Дълго кафе. – беше вечният отговор.
- Благодаря Ви и ела те пак. – с всяка последвала дума, излизаща от мустакатата й физиономия беше все по-заваляна от предишната и изречена с още по-малко доза ентусиазъм.
Така започваше и приключваше срещата им през последните три години. Нито дума по-повече, нито дума по-малко. И въпреки че не изпитваше особено желание да заговори този толкова видимо отегчен от живота индивид, тя често се замисляше какво ли би й казала продавачката, ако някога я беше заговорила. Дали е омъжена? Дали има деца? Каква е искала да стане, ако не беше настоящата й работа? Тя често имаше навика, докато си пие кафето в парка да си представя живота на хората, които я подминават. Не най-креативното занимание, но определено й доставяше някакво минимално удоволствие. Чувстваше, че има някакъв контрол не само върху себе си, но и върху живота на някои напълно непознати. Даже веднъж се беше замислила над живота на продавачката. Жена на средна възраст. Единствено дете. Чудата и странна от малка. Никога женена, успяла да се изнесе от дома на родителите си, преди животът й да се превърне в по-голямо мъчение от това. И заклещена до края на живота си да работи в това кафене, на минимална работна заплата.
Е, може би (надяваме се) ситуацията не е толкова жалка. Но съзнанието й развиваше точно тази картина.

Изпи си кафето, изпуши втората си цигара да деня, обещавайки си да ги откаже от понеделник (отново) и затича обратно към вкъщи. Подреди и заличи последните остатъци от мъжко присъствие в апартамента си, облече се и замина на работа.
Колегите й бяха съвестни хора. Не й създаваха проблеми, а мъжката част от тях вече се бяха изморили от това да я ухажват, защото нейната строга политика гласеше, че сексът на работните места и с колеги е забранен. Това беше то и тя си държеше на думата.
- Довечера ще ходим на караоке, целият офис, ще дойдеш ли. – чу се познат глас зад нея още щом си седна на работното място.

Момичето, което се обърна към нея беше една от близките й колежки и приятелки, познаваха се още от университета и се разбираха чудесно. Бяха пълни противоположности, но това сякаш ги сближаваше най-много от всичко. Колежката винаги разказваше за своите преживявания с мъжете, които бяха на моменти комични, а тя винаги си премълчаваше, която й придаваше част от мистериозността, която беше голям процент от нейния сексапил. Тя не споделяше чак толкова много с нея, но й беше някак приятно да слуша за всичко, което приятелката й имаше да каже, а това винаги отнемаше цяла нощ телефонни разговори, засипани ту със истеричен смях или с истеричен рев. Много зависеше от ситуацията, а тя вече имаше опит и винаги съумяваше да й помогне и да я посъветва с каквото  може.
- Да, няма проблеми. Ще дойда. – отговори тя както винаги с доза непукизъм, с доза монотонност, без да звучи обидно. Много години минаха, докато усъвършенства това си качество да звучи едновременно заинтересована и безразлична към това, което й говорят.
Приятелката й се усмихна и си замина. Така и продължи деня плюс още няколко цигари от време на време.

Отидоха на бара и всички се изредиха да изпеят по една песен, освен тя. Идеята да бъде център на внимание не й харесваше, чак я отблъскваше. Получи много покани за дуети, много примамливи и изкусителни погледи, както всяка вечер навън.
- Нещо против да Ви почерпя. – обърна се към нея един млад, мургав, синеок красавец със закачлива усмивка. – Нека ви се представя, казвам се…
- Не е нужно. Приемам поканата. – напълно в неин стил беше. Дори не искаше името му да научава тя вече виждаше с няколко хода напред как щяха да се развият нещата. Щяха да пият по едно, за изпушат по една цигара достатъчно алкохолът и никотинът да ги замаят и щяха да потанцуват. След това той щеше да предложи да преместят забавата у тях, а тя щеше да настои да в нейния апартамент. Много мразеше да пренощува на чужди места. Щяха да се качат в таксито и забавата щеше да започне още в колата и бързо-бързо щеше да приключи в нейното легло. Нищо ново, нищо интересно. Още преди той да си е починал тя му връчи дрехите под претекст,  че ще става рано, как всички й се връзваха на това извинение, не й беше ясно, но ето, че беше отново сама, със след секс цигара и отворения прозорец.
И тя отново беше… доволна.

На сутринта планът беше добре познат. Стана, облече се, отиде в парка, направи познатите й четири обиколки из парка и се запъти към кафенето за поредната среща с продавачката. Отвори вратата и се запъти към на касата, за да поръча. На касата нямаше никого, затова тя натисна малкото звънче, за да се разбере, че нетърпелив клиент чака да бъде обслужен. Сведе глава надолу, за да си намери точните пари из джобовете. Търсеше още десет стотинки, защото винаги носеше точен брой пари за кафето, а днес бяха на моменти. Тъкмо започваше да се изнервя, че не ги намира, когато мислите й бяха прекъснати.
- Добро утро. Как мога да ви помогна? – думите бяха изстреляни с почти невероятна скорост и нотка на свежест в гласа в осем часа сутринта, че за момент тя подскочи.
Светкавично вдигна глава и вместо вече три годишната гледка на противна, огорчена и уморена от живота продавачка пред нея се откри усмихнатото лице на има-няма двадесет и пет годишно момиче с усмивка по-бяла от сняг и очи, искрящи от радост. Носеше розова тениска с V-разно деколте и престилка с емблемата на кафенето. След няколко секунди тя се усети, че вече известно време стои с втренчено изражение към новото попълнение на персонала и се опита да се съвземе, когато момичето отново прекъсна мислите й.
- Добре ли сте, госпожице? Изглеждате ми уплашена. Да помогна с нещо? – веднага щом завърши изречението си от загрижено лицето й отново се изкриви в усмивка.
- Не, не. Напълно съм добре. Бих искала… ъъъ… бих искала… едно капучино? – завърши тя с въпросителна нотка в тона, забелязвайки, че за първи път от три години насам тя промени вечната си поръчка.
- Сякаш не сте много сигурна. – подметна шеговито младата продавачката.
Тя се засмя и потвърди, че иска капучино.
- Ще бъде готово след минутка. – увери я момичето и зададе поръчката в кухнята, като се върна при нея след това. – Да ви донеса още нещо? Парче от кекса или кроасан, току що ни ги донесоха и са още топли, заслужават си да се опитат.
- Да, защо не? – отвърна тя и се усмихна истински сякаш за първи път от много време и се почувства странно, имайки предвид, че тя закусваше сигурно само по празници.
Любопитството й се бунтуваше и тя зададе въпроса си почти неволно:
- Извинете, знаете ли какво се случи с предишната продавачка?
- О, да не би да я познавахте? – попита момичето на свой ред.
- Не… не точно. Аз… просто бях свикнала да я виждам тук. 
- Честно казано, не съм много сигурна, но до колкото разбрах е подала заявлението си за напускане още преди месец, защото смята да се омъжва.
Колкото и да й се искаше не успя да прикрие учудването си и продавачката забеляза, като че ли й прочете мислите и в отговор се усмихна кимна многозначително.
- Денят е толкова красив. Обичам тези студени, слънчеви утрини, а вие?
Тя кимна няколко пъти в знак на съгласие, сякаш това беше най-голямото съвпадение.
- Ето ви го капучиното и кроасанът. Желая ви приятен ден, ела те пак! – изпрати я момичето, усмихна се и дори помаха за довиждане.
- Много благодаря. – отвърна тя и се усмихна още по-широко.

Моментът, когато излезе навън и студеният въздух продра спортния й екип, а миризмата от капучиното и кроасанът напълниха устата й със слюнка, тя усети нещо странно. В стомахът й се зароди чувството, за която тя си спомняше от малка, от хижата и барбекюто. Онова малко, сладко, нежно чувство, което не изискваше много, което можеше да се зароди и от най-малкото нещо, което беше само бегъл, избелял спомен за нея. Онова странно, легендарно чувство, което дразни и нея и останалите. Тя някак си, като по чудо, не знайно защо и как, за първи път от толкова време… се почувства щастлива.

Най-добрият човек, когото познавам

Часовете по литература никога не са били от особен интерес за повечето мои съученици. Анализите на творбите не ги изкушаваха ни най-малко, защото за тях е глупаво „да се опитваш да разбереш какво е искал да каже авторът“, защото той, видиш ли, не успял да го направи, нито от гледна точка на домашните са били особено изрядни. Една определена домашна обаче успя да прикове дори и за момент тяхното внимание. След дълги и неплодородни опити на госпожата да усмири класа и да го заинтересова поне малко от подетия материал, тя наложи на всички тема за есе на име „Най-добрият човек, когото познавам“. Може би защото не беше толкова тясно обвързана със скучните за повечето български автори и техните възрожденски писания, може би, защото това е един толкова лесен на пръв поглед въпрос, но който изисква малко да се замисли човек, но определено разбуди ентусиазма на класа.

Задачата беше за след седмица, но аз почти веднага започнах да обмислям есето си. Първоначално започнах да мисля доста буквално. За кого ли да пиша? Родители те ми, баба и дядо, сестра ми или някой най-добър приятел? Но как да избера един? Все някой ще остане обиден. А моята рода каквато е тънкообидна... не ми се мислеше. Чудех се, чудех се и преди да се усетя дойде и денят за есетата, а аз бях без домашна. Отидох неподготвена на училище, свих се на един от крайните чинове и се молих просто да ми се размине, без да ме заловят.

Като за първи път от доста време насам много хора се бяха подготвили. Госпожата остана учудена и доволна – за първи път нямаше само тя да говори пред двадесет спящи или блуждаещи в пространството умове. Реши, че ще отдели следващите два часа, за да чуем всеки, който се е подготвил и ще дискутираме всяко едно есе. Започна от първия чин и аз се почувствах страшно облекчена, че седнах на последния. Часът отдавна щеше да свърши, докато стигне до мен. А за следващия път щях да се постарая да измисля нещо.

Първото момиче, което прочете есето си, както се очакваше се беше хванала за най-очевидният образ – на майката. Нейната домашна гласеше, че най-добрият човек, когото познава е нейната майка. Избрала точно нея, защото тя е човекът, който се е грижил за нея от малка. Който я е кърмил, който са я повивал, който й е чел приказки за лека нощ.Тя я е учила на добро и лошо. Тя била първата й думичка, затова тази домашна е посветена на нея. Продължи в обяснения и благодарности за всичко, което е направила за нея като в някоя Вазова ода или сякаш приемаше награда Оскар за най-добра актриса и от нея се изискваше да напише реч в случай, че спечели. Похвално, че се беше постарала, но така ги беше наредила клише до клише, че сякаш беше отворила няколко картички за Осми Март с готови пожелания и ги беше преписала дословно. Госпожата обаче беше доволна, че някой освен обичайните заподозрени са си написали домашната, затова само кимаше и се усмихваше насърчително .

Следващият изявил се беше едно момче, което по редна на нещата беше писал за баща си. Обясняваше в два листа и половина колко храбър, силен и честен е баща му. Как го е научил да кара колело, как е поправял счупените му играчки, как са гледали анимационни филмчета заедно. По-късно как го е закарал на полигон за първи път и го е научил да шофира, как са си говорили за жени и т.н. Доста сантиментална и лична история, а и каква мисъл му беше текнала за тези два листа и половина, заслужаваше си адмирациите! Не беше зле, но определено беше предсказуемо и очевидно.

Друг пък беше писал за баба си, която готвела най-добре от всички на света, която му разказвала приказки нощем, когато бил малък. Убивала паяците по таваните и проверявала за таласъми под леглото. Приготвяла му мекици за закуска и му позволявала да скача в локвите, когато времето било влажно. Правела му сандвичи и го оставяла да тича след добитъка на село. Затова той най-много обичал своята баба. Разбира се имаше и есе посветено на дядото, който построил къщичка на дървото, с когото играл на табла и карти и т.н., и т.н.

Всички тези домашни бяха много мили и сигурно родата би си ги сложила с магнитче на хладилника и би ги показвали с гордост на далечните роднини от провинцията, но бяха толкова клиширани и неоригинални. Последвалите не се различаваха особено от предишните, но от темата за роднините се прехвърлихме на темата за приятелите и известните личности. Едно от момичетата беше писала за най-добрата си приятелка, която я подкрепяла, когато се разделила с последния си приятел, която все я разсмивала, когато излизали. Колко много си приличали и как тя й била като сестра. Естествено посвещение имаше и за нечие гадже, нечия „първа и единствена любов“ и какво ли още не. Имена като Майка Тереза и Анджелина Джоли също фигурираха, което беше още по-глупаво, защото задачата беше да пишем за хора, които познаваме, но тази малка подробност не беше удостоена с особено внимание.

След като звънецът оповести края на часа и на последната първа проява на когото и да било от съучениците ми в час по литература за тази година, темата и всичко, което чух не ме оставяше намира. Наистина се замислих. Да, всички тези хора, които фигурират в нашия живот – майка, баща, баба, дядо, приятели дори и известните личности, на които се възхищаваме – неизбежно са оставили следа в нашия живот. Но не мога да кажа, че са перфектни. Не мога да кажа, че някой от тях, един единствен, е най-добрият, когото познавам - във всеки има по нещо, което не ми харесва. Осъзнах обаче и нещо друго. Всички те имат черти от характера, на които се възхищавам. Всички те имат най-добрите качества, които могат да съществуват. От безрезервната и безусловна любов на майката и бабата, закрилата на бащата и дядото или неразрушимата сестринска връзка, през приятелската подкрепа и спечеленото доверие, до медийните изяви на нашите идоли, аз съм научила по нещо от всеки. Всички те ме научиха да се грижа, да закрилям и да обичам, неща, които щяха да са ми непонятни, ако не бяха те.

Е, може би аз съм най-добрият човек, когото познавам, но само защото имах най-добрите примери за подражание.

За Библиотеките

 За първи път в този блог смятам да направя едно малко обръщение към всички вие, които имате някоя-друга излишна книжка, събираща прах на рафта.

Преди броени минути се върнах от библиотеката до нас, на която аз и сестра ми сме дългогодишни читатели. От доста време взимам книги от там, но никога до сега не ми беше идвало на ум да даря няколко, докато майка ми не ме убеди да ги попитам дали събират дарения. След като установих, че не би било проблем, разгледах рафтовете вкъщи и забравените шкафове с книги. Оказа се, че притежавам купища детски книги, които просто вече нямам къде да побирам. Затова заделих тези, които не символизират особено дълбоки сантиментални, детски спомени за мен и ги сложих в един кашон, за да ги занеса в библиотеката на другия ден. На брой се оказаха около двадесет.
На работа беше различна библиотекарка от тази, която попитах предишния ден, но и тя не се възпротиви на моето дарение и разгледа книгите. Изненадващо и същевременно невероятно приятно ми стана, когато лицето й грейна. От все сърце ми благодари за милия жест и беше изключително впечатлена от доброто състояние на книгите. Разказа ми още, че по-рано същия ден друг човек е дарил книги, но те били в изключително критично състояние: мухлясали, надупчени от молци, миришещи на плесен и старо. Не могли да му откажат, защото привидно мисълта му е била добронамерена.
Жената отново ми благодари, подпечата книгите ми и написа моето име като дарител на кориците.
След това реших, съвсем непреднамерено да мина покрай детската секция, защото не бях ходила там от както бях 6 клас, защото и е в друго помещение. В секцията за възрастни има всякакви книги. И стари, и нови, и добре запазени, и не до там такива. Но в помещението за детска литература цареше пълна пустош. Рафтовете бяха наполовина празни, книгите бяха в окаяно състояние, детските списания не бяха подменяни от 1970 г., повечето енциклопедии и те не задминаваха много тази година, изключително стари, вероятно с вече погрешна и остаряла информация. Една библиотека не бива да изглежда по такъв начин, не е редно. Особено детската.

Замисълът на тази моя история е да агитирам всеки един, които чете това в момента, да се огледа вкъщи, да прерови старите си рафтове, шкафове и чекмеджета за книжки, да види с какво разполага и с какво би се разделил и да го дари на най-близката библиотека. Позволете и на други да се порадват на тези страници, които са занимавали и вас някога.

И още нещо библиотеките не са сметища, където да зарежете всичко непотребно под формата на хартия. Не дарявайте само книги, които са пред разпадане, пред разграждане, такива, които вече не се търсят и не се четат. Библиотеката е институция, която не е от днес за утре. Трябва да се пази. Не си заслужава да се погубва.

А и само мисълта сама по себе си, че някой някъде ще отвори твоята някогашна книга, ще й се наслади и ще види името ти на корицата, е повече от удовлетворяваща.
Направи го за някого другиго, направи го и за себе си.

Училищен Паноптикум

Класификацията на учениците в гимназията е тема, разисквана от милион и половина тинейджърски, блудкави, клиширани комедии. От известните мажоретки, подобия на Бритни Спиърс, и мускулестите им приятели – спортистите, през всички останали, които отчаяно се опитват да им подръжават, за да могат да се впишат в тяхната среда, през математическите генийчета, чудаците и пънкарите-аутсайдери, всеки знае към коя клика принадлежи и се придържа към нея. Този вид разпределение се е превърнало в златно правило.

За щастие, това златно правило си има десетки хиляди изключения, защото това е нашата действителност, а не поредната американска продукция. Ако някога това е била гимназиалната йерархия, то от тогава до сега тя е еволюирала драстично, въпреки, че е запазила своите корени. Сега също има разграничения на мини общества, които следват разни субкултури, групички, подчинени на различни интереси. Независимо колко години минат, това няма как да се промени. „Различни хора, различни идеали“, различни училищни клики.

Ако някога „известните хлапета“ са били добре изглеждащите мажоретки, то сега е нужно да си с обемна коса, три пъти размера на главата ти, нарисувани вежди, оранжев, изкуствен тен, провокативни дрешки, различен приятел всяка седмица и множество снимки как гършиш „пищни“ форми по масите в поредното поп-фолк заведение. Приятелите им вече не са спортисти, макар че не може да им се отрече, че прекарват значително време във фитнес залата, за да могат спокойно да бъдат сбъркани с трикрилен гардероб. Веждите им са също толкова тънки и нарисувани, което сигурно се приема като отличителен белег за тяхната компания.

Математическите гении сега са заменени с обсебени от видео игрите и научната фантастика компютърни маниаци. Това са хората, чиято главна, а понякога и единствена тема за разговор е настоящото ниво в играта, която играят. Ако този вид хоби ви се струва безхарактерено, жестоко сте сбъркали. Тези дискусии понякога стават доста разгорещени и често прерастват в спорове за това чий герой е по-силен или графиката на коя игра е по-добра. Тези индивиди са най-често от мъжки род, но не е изключение да се видят и момичета сред тях. За разлика от общоприетите мнения този тип хора не са от отличниците на класа, а даже напротив, тяхната сила се намира най-вече в часовете по информатика и информационни технологии, и рядко някъде другаде.

Пънкарите сега могат да се срещнат в един още по-тежък стил – металистите. Тук няма полово разграничение и броят на момчетата не надвишава много този на момичетата. Можете да разграничите този определен тип ученици по няколко техни очеизбодни характеристики. Дългата, оставена на своеволията на съдбата коса е може би един от най-важните физически белези. Нечовешки цвят при момичетата – червено, синьо, лилаво, зелено, или прилежно зализана на ниска опашка при момчетата. Дрескодът не е задължителен, но рядко е по-различен от черен. Това отговаря и за двата пола, но подборът на дрехи е коренно различен.
Момчетата предпочитат черни или цвят каки панталони, толкова широки и с толкова много джобове, за да могат да поберат най-важното – телефон с размерите на плазмен телевизор, ключове за цял затвор, тяхната телесна маса в дребни пари и други. От токата на панталоните до джоба почти винаги виси дълга, тежка, може би от колело, верига, чиято функция е все още неизвестна. Тениската на любимата група е почти задължителна, но най-обикновена черна, друг тъмен цвят или такава на уиски Jack Daniels също се приема.
Момичетата, както повелява пола им, полагат повече усърдие в своя външен вид. Те изразяват своя личен стил с феерични, черни одежди, взети назаем от смъртта, придружени с корсет от ковано желязо, мешки, стигащи глезените и обувки големи като самолетоносачи.
Голяма част от представителите на този вид избират да прекарват времето си в продуктивно пиене на бира в морската градина на някоя полянка.

С течение на времето освен измененията в основните ученически категории, има и такива, които са изчезнали и на тяхно място се появили нови, които обаче носят част от характеристиките на няколко стари. Тези, които смятам да назова сега, си нямат име, но лично аз ги разграничавам, заради една основна тяхна черта. Този род индивиди имат болното и напълно нереалното самосъзнание, че са изключително оригинални или забележителни във своя стил. Интересното за тази неофициална групичка от хора е, че те сами си налагат прозвищата, с които искат да бъдат назовавани. Те сами наричат себе си „уникални“, „различни“, „аутсайдери“ и пр., а колкото в действителност са такива, е все още малко спорно. Някои от техните най-видни белези са различният цвят коса. Някак си не е възможно да си „уникален“ и „различен“, ако останеш с естествения си цвят коса, затова „уникално“ и „различно“ се насочват към червеният цвят и всички негови нюанси и се ограничават предимно с него. Също така са изключително артистични натури, като публикуват множество проникновени, променящи мирогледа на всеки снимки с цитати на хора, които не са чували, на фон, напълно неподходящ за цитата. Привърженици са на аксесоари с кръстове (въпреки че не са вярващи, в повечето случаи атеисти, но парадокса само допълва мистиката на тяхната дълбока същност); нощни създания като сови или бухали; Лондон, който е приеман като град държава, а вечно мрачното, влажно, причиняващо алергии и хреми време е желано от всеки; гримът повечето пъти е доста тъмен, черен и опушен, защото така е по-артистично. Някои от знаменитите имена, които им служат като идоли са Салвадор Дали или по-скоро неговото изказване „Аз не взимам наркотици. Аз съм наркотиците“; Чарлз Буковски, понеже неговият циничен език е в пълен унисон с тяхното песимистично и черногледо мнение за света и хората;  вокалистът на поредната емокор, метълкор група или в последните няколко години нашумялата Лана Дел Рей.
Освен със забележителния си външен вид, друго нещо, с което тези същества парадират е и тяхната богата обща култура, събирана с години, прекарани над книги за вампири като сагата „Здрач“. Предпочитаният жанр литература е най-вече от фантастика или ужаси, защото те, все пак, са деца на нощта, вероятно е и някоя-друга книга на Буковски или Стивън Кинг (по възможност „Гробище за домашни любимци“). Така те всеки ден, всяка една свободна секунда прекарват на любимия вампирски или хорър роман с чаша чай и огромен пуловер пред прозореца, представяйки си, че са в Лондон, а отвън вали дъжд, когато всъщност е 35 градуса, посред лято.

Може да приемете това като едно джобно ръководство за категориите индивиди, които ви очакват щом пристъпи пределите на гимназията. Това ще е мястото, където ще бъдете категоризирани, определяни, преценявани и съдени от всички, без да ви питат за вашето разрешение. Без значение дали вие желаете да бъдете част от някоя клика, без значение дали изобщо се причислявате към някоя съществуваща. Гимназията ще се погрижи да създаде нова, специално за вас, носеща вашето име. Съветът „Бъди себе си!“ също ще ви вкара в категория. Неизбежно е. Но това са все пак пет години. Пет години, през които можете да бъдете всеки и всичко, защото това е времето, когато човек израства най-много, когато изгражда себе си като личност, като едно индивидуално цяло. Това цяло естествено ще бъде повлияно от любимата група, актьор, филм или книга и то повече от един или два пъти. Няма смисъл да се бунтувате, приемете го като подготовка за реалността, за истината за живота и хората в него. Цял живот ще бъдем определяни като някого, но важното е как ние сами определяме себе си. Дали ще си мажоретка, която слуша пънк-рок, или пънкар, които танцува по масите в дикотеките, зависи от теб, не от хората, които ще ти го наложат.

Ах, този мол

Имам аз една приятелка – непоправим шопинг маниак. Това не винаги е лошо качество, когато имаш нужда от моден съвет, но определено не е никак добро, когато името й се изпише на екрана на телефона ти в осем часа сутринта през единствения ти почивен ден от седмицата.

Съумях да скрия раздразнението си, когато ми съобщи, че до час ме иска пред вратите на новия мол, който днес отварял врати, за да „разгледаме най-новите магазини на най-новите марки, които никой до сега не бил чувал, за първи път, тук в нашия град, на най-ниски цени - най-високо качество. Ако сме едни от първите сто ентусиаста да прекрачим прага на новото шопинг изкушение, получаваме ваучер за сто лева при покупка във всеки един от магазините.“ Това ми беше изрецитирано още преди да се прозея за първи път. Опитах се да противореча, но по тона на гласа й разбрах, че няма да мога да се измъкна. Успях да се оправя за точно петнадесет минути и се запътвам към автобусната спирка, защото освен че молът отваря преди изгрев, е и построен извън града. Денят не стана по-обещаващ, когато пред очите ми се разкри една огромна агитка пред вратите на новопостроената сграда, напираща да влезе вътре. Очите ми фиксираха моята приятелка, която вече ми махаше с две ръце и се усмихваше до уши, сякаш да се реди на километрични опашки пред магазините й беше хоби.

Никога не съм разбирала тази нейна мания към безцелното шляене из тези големи магазини, особено на официални откривания, когато винаги е толкова пълно с разни хора, които не са отишли там с цел пазар, а чисто и просто за да заемат място, да се потят, да се бутат, да псуват и да мрънкат. Превръщат уж приятната разходка в борба за оцеляване, разигравайки малко по-модернистични сцени от „Игрите на глада“, където вместо да се борят за собствения си живот, се бият за чифт обувки или някоя друга лъскава парцалка. Аз също обичам да ходя по магазините, но за да мога в действителност да си купя нещо, а не за спорта, за разлика от моята приятелка. Тя има много скъп вкус, който не може да си позволи. Не е толкова влюбена в дадената дреха, а в етикета, зашит на яката. Името там е от най-голямо значение. Защо, все още не съм разбрала.

Щом успях да се промуша измежду вече споменатите, заемащи място, особи, ме посрещна голяма прегръдка от моята приятелка и студена целувка от страна на стъклените врати, понеже тя чакала вече от три часа и някак си успяла да се придвижи и да си осигури място най-отпред. Секунди по-късно вратите се отвориха, е, поне с чакането на безмилостния пек ми се размина, и цялата тълпа успя да влезе и първите сто да си вземем ваучер за сто лева в Новия Мол. Буковски правилно е казал, че „Хората просто се хвърлят сляпо на всичко ново, което им се предложи: комунизъм, здравословна храна, сърфинг, балет, хипноза, групова терапия, оргии, колоездене, билколечение, католицизъм, бодибилдинг, вегетарианство, хазарт, пиене, самоубийство…“, а в този случай най-нови марки дрехи и нови молове.

Влязохме вътре и пред нас се откри едно огромно кръгло, наподобяващо колизеум, помещение, боядисано в цвят шампанско. Успях да преброя  четири етажа преди голямото обедно слънце да ме заслепи през стъкления таван, който пречупваше светлината тъй изкусно и караше всяка  витрина, всеки един прозорец, всяка една малка, лъскава дрънкулка да свети от красота и изящество. Ще излъжа, ако кажа, че не беше впечатляващо. Хубавата страна на всяко едно такова откриване е, че всичко е чисто и свежо. Продавачите и консултантите не са сърдити, а усмихнати и любезни. Дрехите са сортирани по цвят и размер. Обувките са в правилните си кутии, отговарящи на размера. Съблекалните не са отрупани с дрехи, раздърпани и разтеглени от някого, който е бил там преди теб. Подовете са чисти, тоалетни са лъснати до блясък.

Едвам успях се опомня, когато приятелката ми вече ме беше замъкнала в първия магазин, след това във втори, трети, пети и десети. Времето минаваше толкова бавно, а магазините изглеждаха толкова еднакви. На пръв поглед стоката не беше лоша, имаше едно две неща по мой вкус, но като цяло не ми изглеждаха никак обещаващи и се настроих малко скептично. Реших да не си купувам нищо, а да похарча своя ваучер в хранителния сектор или за кино. Моята приятелка обаче май мислеше различно защото все ах-каше и ох-каше възторжено във всеки магазин и събираше купища и купища дрехи, за да изпробва. След това чакахме поне половин час, за да се освободи пробна и още толкова, докато тя пробваше, а аз изказвах мнение – къде искрено, къде за да може да излезем по-бързо.

Минаха три часа и аз реших, че имам нужда от почивка, за това оставих приятелката си да си търси дрехи сама, а аз отидох до едно кафене, за да ми отпочинат краката и за да хапна нещо. Седнах в едно удобно кресло и се загледах в преминаващата, блъскаща се тълпа - едни. Такива големи магазини с времето се бяха превърнали в мястото ни за социализиране, само че в малко по-еволюирал вариант – точно както навремето хората от селата са се събирали на чаршията, за да видят свят, така и ние сега се събираме по моловете. От чаршията до мола – еволюциата на социалния живот на човека. Не знам дали беше, заради скуката, която ме беше налегнала от чакане или заради нещо друго, но започнах да си играя с фантазията си. Ако всички тези манекени по витрините можеха да говорят сигурно щяха да могат да кажат много повече за хора и тяхното поведение, отколкото всеки един психолог би могъл. Те гледат, наблюдават и изучават, без да ни съдят, без да влагат чувства или емоции и без да са пристрастни в оценката си. Никой психоаналитик не би могъл да се извиси до толкова, че да се абстрахира от личните си убеждения и възгледи, колкото наблюдаващите ни манекени.

Бях измъкнаха от тези мои разсъждения, когато моята приятелка ме повика по име, някъде зад мен. Обърнах се и я видях натоварена като коледна елха с множество пакети и торби, но все така ухилена. Най-накрая тя беше обиколила всичките магазини и беше готова да се прибираме вкъщи. Ликувах вътрешно, нямах търпение да се махна по-скоро. На връщане през цялото време приятелката ми не спря да опява колко иновативни били методите за изработката на стоката, колко изящни били, как не само следвали последните писъци на модата, но също така преплитали в себе си минали тенденции като диско периода на 70те или хипи периода на 60те. Беше очарована и не спря да ми обяснява как щяла да си издаде абонаментна карта за намаление, как щяла да стане редовен клиент и т.н. и т.н. Ще каже човек, че не съм била с нея цял ден.

От тази наша разходка беше минала една седмица и аз не бях чувала ни вест, ни кост от моята модна привърженичка. Това беше облекчаващо, честно казано, защото след ден като този определено имах нужда от време преди да искам да я видя отново. Сигурно сега се радва на новите си придобивки, вади си абонаментни карти и заменя модни съвети с другите си дружки. И така, докато една сутрин, отново към осем часа, през почивния ми ден, телефонът не ми не иззвъня и аз не видях името на приятелката ми, изписано с големи букви. Не бях чула за отварянето на нов мол, но с нея знае ли човек. Успях да се надигна и да измъмря едно много сънено „Ало?“, а от другата страна на линия се изля потоп от ругатни, крясъци и наредби, отправени към нечии роднини. От начало се стреснах и я помолих да ми обясни спокойно какво се е случило. Оказало се, че дрехите от мола, въпреки своята уникалност и иновативност, са създали известни неудобства на купувачите. Очевидно, платовете, използвани не са били точно памук, коприна, лен и ликра, както пише на етикетите, а доста по-груби материи, които причиняват от леки кожни раздразнения до алергични реакции, сърбеж и обриви при по-чувствителните. Затова всички клиенти, които са пострадали ще се наложи да си лежат вкъщи от седмица, до десет дни, балсамирани с кремове и лосиони, докато оздравеят. В следствие на тези злощастни събития, молът бива съден от множество компании и по всичко личи, че се затвори врати също толкова грандиозно, колкото и ги отвори. От тази история ме напуши на смях, който не успях да сподавя. Ах, този мол. Ах, тези нови, нечувани от никой модни марки. Пожелах на приятелката си скорошно оздравяване, хвърлих телефона, обърнах се на другата страна, и отново заспах.

Eдин мой ден

Един мой ден започва, когато алармата на телефона ми звънне за пръв път в 5:00. И продължи така до 6:00. През 10 минути. Ако се случи дори след петото позвъняване, аз пак да не се събудя, се намесва майка ми, която за сметка на това се е събудила веднага след първото. Едва когато тя нахлуе в стаята ми, помитайки вратата след себе си, с пулсираща вена на челото, тик на окото и с думите „Ставай!“, изречени с не най-милият, сутрешен, майчин тон, аз успявам да се измъкна от леглото и да се дотътря към банята. Не съм от най-организираните хора, но ако рано сутрин не ми се поднесе кафе, денят ми се обръща с главата на долу. Тъжното е, че в повечето случаи точно това се случва. Изпълзявам от завивките към 6:20 и имам точно пет минути, за да се приведа в кажи-речи представителен вид и да си хвана автобуса. Естествено това се случва един от десет пъти и от това надникът ми за деня намаля с по три лева, защото Озон такси ми имат телефона на бързо набиране.

Пътят от вкъщи до хотела ми е бяло петно, тъй като все още спя. Пристигам там и най-напред се запътвам към кухнята, за да се отчета в една тетрадка, че съм била на работа. Поне едната от готвачките вече е там и ме гледа накриво, защото никога не идвам в определените ми  6:45, а към 7:00. Имам чувството, че не ме харесва много-много. Това не ми пречи, честно казано и на мен не съм ми приятни. Хубавото е, че според тетрадката винаги идвам в 6:45.

Накратко работата ми се състои от няколко неща. Първо, да обирам злобните погледи на готвачките, когато всичката работа е свършена, всеки един глупав каприз на всеки един клиент е задоволен, всички маси са почистени, блок масите са заредени и аз съм решила да разлистя я някое списание, я някоя книжка. Второ, да отговарям на глупави въпроси от рода на „Къде е кафето?“ при наличието на 3 кафе машини в залата. Също така да прислугвам на хора без елементарни обноски на масата, да упражнявам езика на мимиките и жестовете, защото руснаците не говорят нито английски, нито немски, нито български, но пък са адски потресени, че аз не говоря руски.

С колежките ми се разбирам горе-долу добре. Работя главно с две момичета, но от време на време изскачат и нови лица и всички работят различно, така че ми беше трудно да разбера чий подход е най-правилен. Едното момиче е на около тридесет. Доста е миловидна на пръв поглед, но пък не се срамува да се оправдава с мен, когато сгафи. Косата й не е особено дълга, не особено къдрава, не особено права, затова когато я върже прилича повече на кучешка козина, отколкото на коса. Има месесто и дебело лице с малки очи и устни не по-дeбели от права линия. Изглежда доста скучен човек. С едната от мрънкащите и злобно гледащи готвачки вечно си клюкарят и обменят опит, мнения  и рецепти относно мъжете си. Тя редовно ми краде шегите, като ги представя за свои, та хората я мислят за много по-забавна, отколкото всъщност е. Нещото, което най-много ме дразни в нея е, че всеки ден носи един и същ сутиен с леопардов принт, който прозира през тънката розова ризка на униформата й. Влудява ме. На върха на езика ми е да я посъветвам да го смени.
Другата сервитьорка е по-млада и я харесвам повече. Нисичка е, с дълга тъмна коса, матова кожа, изпито лице с големи очи и добре оформени крака. Вечно е намръщена, пуши като комин и псува всички наред. Много добре се разбирам с нея. А и тя ме харесва сякаш, намира шегите и саркастичните ми подмятания за забавни и винаги ми влиза в положението, не ме занимава с глупости и ме пуска да си ходя веднага щом приключа. Бърза е, сръчна е и върши най-много работа от всички. Често в обвързани и необвързани с темата моменти, тя споменава свой бивш приятел, евреин, което ме кара да смятам, че май не го е превъзмогнала особено.

Изминават не повече от 4-5 часа, докато не се прибера и не усетя уюта на меката възглавница и блажения допир на климатика, напомнящ за бъдещата голяма сметка за ток, за която баща ми пак ще вика. Винаги си обещавам, че няма да спя повече от два часа, но в повечето случаи ги закръглям на 4. Ала щом се събудя се чувствам по-уморена, отколкото отпочинала. Цялото ми тяло ме боли. Правя си кафе и сякаш на ново започвам деня си – този път както подобава. Гледам някой сериал, прочитам някоя, друга страница от книгата, която съм подхванала в момента и преглаждам новините на дневния ред. Когато денят прерасне в късен следобед излизам с приятели и давам поредното обещание, че се прибера към девет часа, за да съм заспала най-късно към десет и половина. Но и това, за жалост, никога не се случва. След нагледна демонстрация на неизживяно детство с приятелите ми по детски люлки, пързалки  и други такива съоръжения, вече е десет часа, аз още съм навън, а нощта тепърва започва. Как да се прибера точно сега?! „Ами работата?“ нашепва ми съвестта, но тя бива бързо заглушена, когато незнайно как се окажа в мола за късна прожекция на някой филм със съвсем различна компания. 

Сега вече лягането в два часа сутринта няма да ми се размине. Отварям входната врата и вълна от въпроси от все още незаспалата ми майка ме залива. „Къде беше?“, „С кого?“, „Кои са тези?“, „Какво правихте?“, „Защо не ми каза, че ще се прибираш толкова късно?“. Като цяло въпроси, на които съм отговорила поне три пъти през изминалия ден.

Напълно изтощена  и изнемощяла, дори и след четири часа следобеден сън, едвам успявам да си оправя леглото и да си съблека дрехите преди да заспя, за да поема недостатъчните четири часа сън, преди отново да се събудя и да се опитам да осмисля още един ден от своето ежедневие.

Дом е там където е сърцето

Средата на май е най-прекрасното време за пътуване из планините – нито твърде горещо, нито твърде студено. Карам аз по един очукан третокласен път, водещ до едно малко, китно селце в полите на Родопите. Изкачвам се по един хълм и на слизане пред очите ми се разкри гледка, която трудно би ти се намерила в мръсната, опушена, забързана София. Селце не беше правилното название за това, което е откри пред мен, защото няколкото къщурки и малкият и оскъдно зареден, магазин трудно биха се побрали в определението за село. Подминавам къща след къща, коя по-изоставена на по-разрушена от предишната и спирам пред една малка, схлупена постройка с пропаднал покрив и димящ комин. Слизам от колата в пълно неведение какво за бога може да ме очаква вътре. Между пътя и оградата на имота има голяма, с размерите на автомобил, канавка, пълна с мръсна вода, оплетена в плевели и треви и мътна струйка вода, бликаща от нея. Пристъпвам към оградата и бутам вече ръждясалата, пред разграждане, врата и влизам. Градината, за разлика от къщата, е кажи-речи добре поддържана – могат да се видят добре прекопаните вади, засадени с чушки и лук, както и здраво забитите в земята колчета за домати. Вървя бавно и предпазливо, подготвен за нападение, и достигам порутената, построена преди повече от 100 години къща, чиято боя трудно би мога да се определи, чийто прозорци, едва ли спираха суровия северняк през зимата, плевели, обвити около основите й и врата, на която не й трябва повече от едно леко сритване, за да се сгромоляса на земята, оставяйки след себе си шепа прах. Кой злочестен човек е принуден да живее в такива условия?

Почуках на вратата съвсем леко, за да не я разруша без да искам и почаках с вълнение да видя какво предстои. След секунда-две врата скръцва и зад нея се появява старец , толкова съсухрен с времето, че можеш да видиш как всяка бръчка по лицето му разказва собствената си история. Той беше предизвестен за моето пристигане и се беше постарал да изглежда представително – голото му теме, изпъстрено с множество бенки и лунички светеше срещу светлината, а побелялата, вече почти липсваща коса, беше пригладена назад. Очите му почти не се виждаха от веждите и висналите клепачи, но щом се подаде на слънчева светлина – те май че бяха сиви. Носеше потури, вкарани във почти разнищените вълнени чорапи и беше обут с гумени галоши, а на гърба си имаше риза на райе, обагрена с какви ли не избелели петна и лекета. Подава ръка да се здрависаме и аз сякаш се отърсвам от шока на видяното. С ръка ме кани да вляза вътре, но едвам пристъпил прага натрапчива миризма на развалено и урина ме връхлита и зашеметява за момент. Отказвам любезно, предлагайки да седнем в градината на пейка, понеже времето и слънцето не бива да се изпускат.

Осемдесет и осем годишния Димитър Пътов е истински пример за човек от миналото. Вярвате или на във времена на айфони, компютри, климатици, таблети и всякакви други технологични глезотийки, този мъж живее отделен от цивилизация с 300 години – без електричество и без течаща вода. В съзнанието веднага нахлуват хиляди и хиляди въпроси как би могъл сам човек да оцелее в такива условия. Димитър Пътов – или както той обича да го наричат – Дядо Митьо е роден през далечната 1925г. в това същото селце, живял е в тази същата къща с майка си, баща си, двете си сестри и тримата си братя. Били голямо семейство и още тогава нямали много пари, защото само баща му работел като овчар, a селцето е толкова малко нямало много добитък за гледане. Още тогава течащата вода и електричеството били лукс за тяхното семейство. Преживявали с помощи от съседи, но никога не оставали длъжни, помагайки им в работата, в къщата, в градината или където другаде работа се намери. А когато баща му и майка му умират, той е на седемнадесет, всичките му братя и сестри се разделят, за да си търсят късмета и никога повече не се виждат. И до ден днешен той не знае къде си, как са, дали са живи изобщо, но в къщата си още пази снимка, вече толкова избеляла с годините,  на която обаче все още се вижда цялото му семейство. Изумително и сърцераздирателно е да видиш човек, три пъти на моите години, изживял повече от колкото повечето от нас бих могли да понесат, да се разнежи така. Той изважда кърпичка от джоба си и попива насълзените си очи, при вида на което едвам успявам да спра и моите. След като се разделил с всички, който обича, той останал да живее в родната къща и продължил поминъка на баща си. През 1948г. среща съпругата си Латинка и се женят. Освен семейството си жена му е била другата най-светла част от живота му. Деца нямат, защото и двамата едвам свързвали двата края, трето гърло за хранене би било просто непосилно.

Димитър и Латинка живеят в пълна изолация и мизерия до преди седмица, когато биват наградени от държава със сума от петдесет хиляди лева, с които да си ремонтират скромния имот. Оправданието на властите, защо чак сега се приемат някакви мерки е, че едва сега разбират за положението в което се намират двамата ветерани. Те никога не са търсили помощи, милостиня и никога не са претендирали, че искат нещо повече от даденото им от съдбата, но съседи и познати на съседи решили, че такива условия са нехуманни и решили да действа от тяхно име, пишейки писмо до общината. След това нещата се развили доста бързо. Латинка и дядо Митьо не очаквали такъв интерес от страна на властите, още по-малко мимолетната медийна слава и внимание, което им е обърнато. Колкото и клиширано да звучи, а тази история е всичко друго, но не и клиширана – двамата изглеждат толкова щастливи, сякаш и най-чистата вода на света не би била достатъчно чиста, ако нямаха един друг да споделят това щастие.

С новопридобитата сума те ще имат и течаща вода, и електричество, и нова врата, и  печка. А при въпроса ми, защо направо не си вземат ново място или не използват парите, за да се настанят в някой луксозен старчески дом, където да прекарат остатъка от живота си, дядо Митьо ме хвана за ръка и ме поведе към задния двор. Къщата беше на върха на един баир и от високо гледката беше зашеметителна.

-Виж, момче. – започна Дядо Митьо като ми посочи открилата се пред нас прелест. –Виждаш ли колко на високо сме? Гледаш ли как Родопа се разлива и прибира? Как онзи малък ручей преминава в бърза река с опустошителна мощ, как птиците прелитат, как пят и чуруликат? И таз зеленина, и как става меко кафяво и топло червено есен? Виждаш ли небето колко синьо е сега? Аз съм го виждал всякакво. И синьо в дни като този, и огнено червено по залез, и сиво, и смръщено, щом се завихри буря. Виждал съм хиляди светкавици да разрязват това небе и още толкова гръмотевици да секват птичите песни. А всичките звезди? Не съм бил никъде другаде и знам, че това е най-звездното място на земята. С майка ми и баща ми и с братята и сестрите ми, и с Латинка съм лежал на ей тази трева и съм ги броял. И вятъра? Него чуваш ли? Той не само хули и брули дърветата, не само събаря листата им. Не. Ти може би не ще разбереш. Но всеки полъх за мен е шепот, всеки негов звук за мен е история, спомен. Толкова ми е свидно всичко това, а то не е нищо. Но тази гледка, този вятър, тази планина, тези птици и това небе, те са моето семейство. Гледам ги и те са ме отгледали, от както бях не по-висок от ей този храст. Как бих оставил всичко това?  

Разни сравнения

Няма как да прекарам две седмици в чужбина и да нямам особени впечатления от страната, от хората, от атмосферата, от стандарта на живот. Но сега искам да спомена само някои неща, които много ме ядосват, а съм си вкъщи само от два дни.

Едното от нещата е отношението на хората в Англия и отношението на хората в България. Не говоря за отношенията между приятели, роднини, учител – ученик, работник – работодател, които не се различават особено между двете страни. Говоря за общото отношение между хората и най-вече отношенията между клиент и служител където и да е – било то в магазин, заведение, кафене, бензиностанция и т.н. Позната съм на хората като нервен и избухлив характер,  но две седмици в една напълно непозната страна и аз не си спомням веднъж да съм вдигнала мерника си към някого, да съм се изнервила, камо ли ядосала. Та аз се загубих сама само с карта и колело в град, който ми е напълно непознат и не се ядосах толкова, колкото се ядосах първия ми ден в България в една бензиностанция. Предполагам дължа това мое необичайно спокойствие на хората в Англия. Аз просто не бях свикнала с такова отношение спрямо мен – като обикновен човек и като турист. Не си спомням последния път, когато бях някъде в България и хората да се държали и наполовина толкова добре, колкото тези 15 дни в Англия. Независимо къде си, ако бъдеш побутнат, закачен, спънат, няма значение, виновникът ще се обърне, ще се извини и ще се увери, че си здрав и читав, че ти няма нищо. Да вземем за пример хората, работещи в музеи, магазини за дрехи или хранителни стоки и книжарници, чиято единствена работа е да помагат на клиента да намери това, което търси. Понякога дори не е нужно да ходиш при тях за помощ, моментът, в който те усетят, че ти трябва нещо или че се чувстваш объркан, те идват при теб и те питат дали имаш нужда от помощ. А ако ти ги попиташ с усмивка ще направят всичко възможно и най-голямата ти претенция да бъда задоволена подобаващо. Знаеш ли, може би денят им е отвратителен, може би да са се скарали със съпрузите си, може би са на прага на уволнението, може би някой близък е починал, но работата е там, че независимо къде си и какво работиш – от продавач в супермаркет до адвокат в кантора - ти имаш задължението да обслужваш клиентите, така че те да не се чувстват ощетени ни най-малко.

Когато бях на летището и си чаках самолета, минах през Starbucks и си купих два мъфина. Момчето на касата се усмихна, когато плащах и ме изпрати с “Enjoy your drink!”, а аз отвърнах „Or in my case, the muffins” и тогава той каза „Oh, yeah, I’m sorry, it’s in my script. Enjoy your muffins and have a lovely day.” Досега не бях осъзнавала, че хората, работещи на такива публични места имат (а би трябвало да имат, ако нямат) кратък сценарий, съставен от няколко реплики, който чисто и просто служителите трябва да казват на клиентите.

Друг случай, когато отношението на обслужващ ме ми направи голямо впечатление беше в една малка закусвалня в Бристол на име Zazo’s kitchen и в една пицария в Bath, където бях питана на няколко пъти дали всичко е ‚ок‘, дали имам нужда от нещо, дали всичко е достатъчно вкусно и пр. Нали разбирате, онези малки, но основни фактори, заради които с кеф ще дадете заслужения бакшиш.

И моментът, когато се прибрах у дома и бях отвратена и потресена, защото дори само за 15 дни аз свикнах да влизам в магазин с усмивка и да очаквам същото от човека зад касата, но, не, още първият ден в Бургас Бус, трябваше да ми се развикат, защото попитах два пъти, колко ще ми струва картата, да се издават какви ли не нечленоразделни звуци от касиерката на бензиностанцията, защото помолих за мляко и просто нямам и намерение да навлизам в темата за болниците и отношението там, защото това ще се обърне в роман.

Другото нещо, което привлече вниманието, нещо, което не чувам за първи път, но нещо, което доста ме издразни, щом го чух сега. Доста солиден набор от моите връстници не спират да говорят как до една-две години ще завършат и ще отидат да учат в чужбина или най-малко „ще се разкарат“ от Бургас. Естествено, това е напълно лично решение и не бих могла да го оспоря по никакъв начин. Щом имаш средствата и идеята, че там ще се чувстваш по-добре и ще получиш по-добро образование – иди. Но едно нещо не виждам как хората не проумяват.

Осъзнавате, че отивате съвсем сами в една напълно непозната за вас държава, нали? Напълно сами. В град, в държава, с чиято история не сте запознати, с чиито хора не сте общували, чийто манталитет не познавате. Най-малкото може дори климатът да не ви понася. Ако го гледаме от чисто сантиментална гледна точка, заминаваме за 5 години някъде съвсем сами, приятелите ни ще са далече, семейството ни няма да е близо до нас. Колкото и прекрасно да ви се струва дадено място, не отивайте там без да се проучили едно или друго. И затова нека разбия всичките ви досега съставени мнение за Англия, която така обичате без да сте посетили, без да сте се позаинтересували. Отправям това най-вече към хората, които харесват Англия, заради дадено ТВ шоу, заради филм, заради група и пр., които просто са си навили на пръста, че искат да ходят и да учат там, защото си мислят, че всичко е чай, Биг Бен и британски акцент.

Ок, първо, не си мислете, че времето е особено приятно. Не е. Просто не е. Там температурите достигат максимум 25 градуса и то по обед, няколко дни в годината. Такива разграничения между сезони няма. Както може да е 12 градуса декември и януари, така може да е и през юли и август. И не, това никак не е забавно. Мисля, че трябва да си направят прогноза за времето на всеки 5 минути, защото както може да е слънчево и приятно, така може и след 10 минути да вали сняг, не дъжд, сняг. Никак няма да сте classy and deep, затворени по цял ден вкъщи. И никак няма да ви е приятно да стоите навън, когато е кучи студ и вятър ви брули устните до кърваво червено. Не. Тогава ще си спомните как средата на март дърветата в България са обагрени в розово и червено, докато си обувате зимното палто, с 10 пуловера отдолу, шал, шапка и ръкавици, молейки се да стигнете до дестинацията си чрез телепортиране, за да не ви се налага да излизате в такива условия навън. Освен това независимо колко е студено, на сняг няма да се радвате повече от ден и той на всичките 10 см покривка. А ако сте и късметлия като мен, може да развиете и алергия спрямо климата, да искате да си избодете очите от сърбеж, заради соления въздух, да си изкихате дроба или да си издухате мозъка в поредната салфетка, която вече е разранила носа ви и той сега е също толкова зачервен колкото са и очите ви от неспирното търкане и сърбене.

Това, което имам предвид е да не мислите в много големи мащаби, планувате да прекарате 5 години на едно място, ами помислете за най-малките неща – като климата или кухнята им, ако не искате да завършвате в Макдоналдс всеки ден. Веднъж да ти сервират техните манджи с дреболии и ще си замечтаете за мусаката на мама или баба.

Всичко, което имам предвид е, че това е решение, което не бива да се взима с лека ръка. Ако ви се отдаде възможност най-добре е да се посети държавата, в които мислите да направите свой дом за следващите 5 години, да видите дали всички аспекти от нея ще ви понасят. Пък после отивайте където и да е.

И преди хората да се нахвърлят срещу мен, искам само да обобщя няколко неща. Това са лично мои наблюдения и мнения, които излагам и не знам колко от вас биха се съгласили, но просто исках да ги пусна в пространството, за да се знае. Лека вечер.