Следдипломни раз(очарования)съждения

Един часът е и точно в този момент ми се ще да си гледам клипчетата в youtube, отколкото да се тормозя с екзистенциалните проблеми на достатъчното сбъркано ни общество. Но като един (мога ли да се нарека творец? Ами, предполагам, драскам тука от време на време и хората се случва да одобряват моите творения, ми що да не мога? Ще сложа и едни кавички, за да не изляза самонадеяна) „творец“, когато нещо ме тормози е по-добре да си го излея, отколкото да го остави да ме руши вътрешно.

В ръцете си държа „плода на петгодишния ми труд“. Ще ми да се да кажа книга, ама не. Говоря за дипломата си. Говоря за тази малка синя книжица, изписана със златисто и тази малка хартийка вътре, които символизира цялото ми преживяване „гимназия“. Не мисля, че някога съм била по-объркана в живота си, а аз се случва да схващам нещата бързо и никога не съм особено объркана за дълго. Та, гледам я тази също синичка, толкова ценна, изписана прилежно с черно мастило от принтер хартийка и тя ме зяпа обратно, с моята снимка, на която изглеждам екстраядосана, с големия ми подпис до нея, с името, ЕГН-то ми и всичките други важни данни, които ме определят като човек, с подписите на учителите и естествено всички оценки, заедно с всички предмети. Тази малка книжка, която мога да скъсам на парченца, да смачкам и изгоря, представлява мен пред света. Не, това не е текст-оплакване, в които ще разказвам, че съм можела повече и не съм доволна от резултата. О, не. Доволна съм, че и малко горда. Симпатичните осемнадесет стотни ме делят от чистото съвършенство. И все пак не мисля, че съм била по-тъжна и объркана.

Винаги съм била наясно, че не е важно какви оценки подписват мама и тате в бележника на края на всяка година. По-важно е колко от тези числа остават спомен в главата. Еми, ето ме тук, броени часове след официалното връчване на дипломите и гледайки тези оценки гордо мога да заявя, че не бих могла да възпроизведа като знания и практика повече от 80% от това, което тези числа символизират. В още по-буквален превод: „Здравейте, завърших с Отличен и нищичко не знам!“ Без да искам да генерализирам, ама ако го има този бистър ум, който може да възпроизведе като знания оценките си от дипломата, ще го черпя в най-тузарското заведение и ще му платя таксито до тях.
Ако трябва да станем още по-буквални, защото вече е почти два часа. Средният ми успех по билогия и химия също е отличен, а в общи линии знанията ми по биология и особено по химия се свеждат до това да си разтворя аналгин или ефералган, когато ме боли глава. Това е, горе-долу.

За какви знания говорим изобщо? От тук нататък аз съм моите оценки. Пред обществото и пред всеки ВУЗ аз съм някакви си числа. Те ме представляват и определят като знания, като капацитет, като интелект. И нека все пак помислим. След като установихме, че повечето от знанията ми, препечелени за последните пет години вече ги няма, нека все пак установим как ги и получаваме тези оценки. Отново отварям офертата за тузарското заведение и таксито за този, които никога не е преписвал, никога не е правил мили очи, на когото никога не са му подсказвали, учители не са му давали малко отгоре и не са го пускали да мине метър. Адски се надявам наистина да ги има такива хора, защото по-лесно би било аз да се окажа малоумникът, който го е мързяло в повече, отколкото да се уверя колко трагично е положението ни.

Най-тъжното е, че може би аз и ти, който ги четеш тези редове сме наясно, че това в главата е от по-голямо значение, отколкото онова на синия лист, но ги има и тези паднали от Марс пичове, които искрено вярват, че оценките са еквивалент на знанието. И може би, не дай си Боже, същите тези пичуе някой ден се окажат нашите бъдещи преподаватели и работодатели. За тях винаги ще ме хората с входящ номер и число от 2 до 6.

На Вас оставям изводите. 

Нека говорят...

Далеч, далеч в необятната тама на космическия безкрай, в галактика толкова непозната и незнайна съществува кралството „Жълтите павета“. Това кралство е прочуто през девет галактики в десета с невероятно си управление. Над цялата столица на „Жълтите павета“ се извисява като ангел пазител най-прекрасният дворец, строен някога. Няма постройка по-прекрасна от него, защото начинът, по който това прелестно здание отразява лазурната слънчева светлина, винаги е бил символ на светлото бъдеще, към което управниците водят кралството. Там са събрани от мъдрите най-мъдрите и по-умните от най-умните мъже и жени, избрани от народа да строят пътя на кралството само към пресветли дни. Сенсеите-управници заседават всеки ден в мълчание. Те много ценят силата на тишината и премислените слова. Никога не си позволяват да говорят празни приказки, защото знаят, че първо е било словото и то трябва да се пази от обезчестяването на свободния, необмислен поток на мисълта. Там да говориш, значи всъщност да казваш нещо…

Ах, това сигурно е бил най-прекрасният сън, който някога съм сънувала. Така че представете си тоталното ми разочарование, когато се събудих във все същата прекрасна България, която, за нещастие, вместо от мъдри сенсеи се управлява от символите на корупцията, олигархията и крайната - ни лява, ни дясна, ни средна - идеология на шуробаджанащината. Мястото, където за да успееш трябва да си майстор на многоговоренето и най-вече на нищоказването. Където премислената реч е заменена със словесни, от мъдри по-мъдри, излеяния и вербален бълвоч.

Не ме разбирайте погрешно, нека се говори. Нека всеки говори. Това му е плюса да живеем в свободен свят всеки може да говори какво си ще. Да, ама това, че можем не винаги значи, че трябва. Нека говорят, лошо няма, важното е обаче всяка дума, която излиза от устите да е богата на смисъл, да не е казана напразно. Постоянните словесни изригвания не допринася за нищо. Не ни градят, не ни надграждат. Те са просто шум на фона на важното, което вече не забелязваме. Обърнахме ценностите си и ходим по бетонирана от парадокси земя, защото се задоволяваме от нискокачествени обещания, изведени от контекста на поредната „пресконференция“. Не е важно да се говори, колкото да се упражняват мускулите на челюстта и езика, важно е какво и колко всъщност се казва.

Нищоказването е често срещано явление и в повечето случаи се тълкува като неосведоменост. Това са няколко реплики или размазани, неясни идеи, които служат като прах в очите на „врага“. Предварително наизустен сюжет, който да отегчи слушателя до степен на писване, за да не разбере той какво всъщност се има предвид. Наречете го както искате, но това в най-чистата си форма е начин за манипулация. Подобно на всички Мис-ки, чиито любим автор и кумир е Паулу Коелю, а книгата – „Алхимикът“ и чиято едничка мечта, след едно ферари цвят червен и банкомат в човешка форма, е световен мир, така и всички наши политици знаят точно пет неща: Че ще увеличат пенсиите, че ще намалят данъците, че някоя друга опозиционна партия е виновна, че „Президентът отговаря за това“, че кебапчетата и хората, които биха ги яли, никога няма да свършат. Те са авторите на нищоказването. Ако имаше такава дисциплина в кой да е университет, всеки, запътил се към политиката, човек трябва да е защитил поне докторат.

Хората са казали, че историята е циклична и рано или късно тя започва да се повтаря. Не, няма да говоря за ледниковия период нито пък ще си играя на „Открийте разликите и приликите между Бойко Борисов и Николай Бареков“. Говоря за едно есе, публикувано през далечната 1944 година от създателя на Биг Брадър Джордж Оруел, което точно седемдесет години по-късно плашещо отразява настоящата действителност. Есето се казва „Английският език и политиката“ и в дълбочина разглежда замърсяването на езика, точно породено от нищоказването. Идеята му е, че политическото писане или слово е лошо писане и че разлика в приказките на партиите няма. Политическите диалекти, които се откриват из памфлети, водещи статии, манифести, правителствени доклади и речи на заместник-министри, се различават, разбира се, от партия до партия – но всички те си приличат, доколкото човек почти никога не може да открие в тях някаква свежа, жива, домашно приготвена форма на реч.

„Когато наблюдаваме как някой уморен тип от платформата механично повтаря познатите фрази –животински, зверства, желязна пета, оплескана с кръв тирания, свободните хора по света, заставаме рамо до рамо – ние често изпитваме любопитното усещане, че наблюдаваме не живо човешко същество, а някакъв вид манекен (още една връзка между сферата на модата и политиката): едно усещане, което се засилва внезапно в моментите, в които светлината се отразява в очилата на оратора и ги превръща в празни дискове, зад които сякаш липсват човешки очи.“

Тоест една неуморима игла, подскачаща по грамофонната плоча, повтаряща едно и също нещо без грам искреност и вяра в изказаното и нулево състояние на съзнателност, което ясно подчертава политическия конформизъм.

При изготвянето на доктората за нищоказване винаги трябва да се взима в предвид и стилистичното оформление на изказа. Той разбира се трябва да е украсен с възможно най-много метафори („Време е за кафе.“), евфимизми („социално слаби“), цветущи, постоянни епитети, алегория от я притча, я басня, я новата книга на Паулу Коельо,  чувствена градация, драматична апосиопеза, някоя-друга литота или хипербола за цвят и прочее. На моменти дори могат да се породят проблеми в разбирането на иначе дълбокия смисъл от толкова натруфена реч.

Ако езиците ни бяха от стъкло, щяхме да внимаваме повече какво говорим или поне ако езиците ни лесно хващаха мускулна треска. Факт е, обаче че за седемдесет години политическият свят не е подобрил отношението си към езика, а по-скоро го влошава. Не е лошо да се говори. Призовавам всички да говорят, но да говорят с мярка и с умисъл. И да се слуша, за да се чува. Да се чува важното, скрито зад фалша. Да прозира истината, замаскирана зад празното мърдане на челюстта.