Когато през онази сутрин Ева се събуди, тя не се чувстваше особено
различно. Е, да, щеше да си търпи последиците на махмурлука и лошите си решения
от предишната вечер, но иначе всичко си беше както обикновено. Потъркаля се в
леглото още десет, добре де, двадесет минути и след това стана. Прозя се и сама
се отрови от сутрешния си, миришещ на бъчва с не толкова отлежало, а по-скоро
вкиснато вино и побърза да отиде до банята. Там търка зъбите и плакна устата си
цяла вечност, за да изтрие както спомена, така и срама от поредната пиянска
вечер и да започне деня си с допълнителна доза свежест, ментова свежест. Оправи
се, гримира се, направи си кафе. Тъкмо щеше да позволи на топлата
сладко-горчива течност да инжектира малко енергия в заспалия й мозък, когато
погледът й се закова на календара. Дата, гледаща я къде закачливо, къде с малко
злоба и почти прикрита подигравателност, беше 14 февруари.
Всичките думи на света няма да стигнат, за да ви обясня колко
много Ева мразеше деня на Свети Валентин. Мразеше помпозните, клиширани
романтични филми, посветени на този ден. Мразеше украсата и досадното
превъзбудено настроение. Мразеше идеята за въоръжено бебе в памперс, познато
още като Купидон. Мразеше как всички се сещат да се заобичат точно на този
измислен ден, а не през останалите дни от годината. Да, Ева наистина много
мразеше Свети Валентин. Затова предполагам няма нужда да ви казвам, че от
всичко най-много мразеше факта, че всяка година на 14 февруари трябваше да
празнува сама – или беше се разделила с поредната си единствена любов, или
жално я очакваше. А когато следва за една отчаяна, двадесет и осем годишна
жена, тя мразеше, че няма с кого да гледа всичките помпозни, клиширани и
романтични филми, че никой не й държи ръката под падащите сърца от тавана на
всяка сграда, че въоръженият пеленак и тази година я е изтървал от мерника си,
че никой не се сеща да й подари я роза, я плюшена мечка или шоколад точно на
този ден.
След трагичното откритие Ева просто знаеше, че денят ще бъде тежък
и много, много досаден. Красивите й колежки ще получават цветя от приятелите си
по куриери, всички ще охкат и ще ахкат като църковен хор, сякаш китки не
виждали. Облече се и излезе, носеща над себе си черен облак от антиромантично
настроение.
Кошмарът започна веднага, щом влезе в денонощния магазин да си
купи цигари. Симпатична продавачка, цялата в розово, а косата – прибрана с
диадема от сърца, целите, нелепо блестящи, ръсещи боклук от
пайети и брокат. „Кой уважаващ себе си човек ще си позволи да излезе от вкъщи
така?!“ помисли си Ева. „Два възможни отговора: първо, липса на огледало;
второ: на себеуважение.“ Пародията на празничен дух продължи с колежките й,
които крояха планове още от преди Коледа и бяха направили резервации с
половинките си маса в някой от най-луксозните ресторанти. Пускането на любовни
балади по радиото; реклами за подаръци а ла „последен момент”, статии по
женските списания „10 начина да я омилостивите, ако сте забравили за Свети
Валентин.“, „5 най-нестандартни начина за празнуване на Свети Валентин“,
„Луксозно бельо, бижу или нещо по-практично за Свети Валентин“ и Бог знае какво
още бяха само част от всичко, което Ева ненавиждаше, но отчаяно искаше да
преживее.
Няколко от приятелките й от работа, също самотни на този ден, й
предложиха вместо да се самосъжаляват, да излязат и те и да се позабавляват без
значение, че нямат с кого да споделят Деня на влюбените. Идеята не й се стори
лоша, определено беше по-добре, отколкото да гледа за милионен път „Тетрадката“, да изяде
собствената си телесна маса в шоколад и да плаче. Много да плаче.
Ресторантът, който бяха избрали, беше сравнително добър.
В началото беше доста неловко, защото малкият им клуб „Разбити
сърца“, бе обграден от множество двойки, но след второто питие вече на никого
не му пукаше.
По средата на заведението имаше и дансинг, където наред с
поклащащите се двойки, приятелките успяха да се изявят или изложат, зависи през
трезвени очила или не до там такива ги гледате. Момичетата се смееха,
поръчваха, даже няколко господа от бара ги черпиха по едно, видимо заинтересовани.
След размяна на няколко намигвания и пияни, не толкова чаровни усмивки, една по една всички си намериха
компания за нощта. Само Ева, милата, сам-сама остана да допива бутилка вино в
ресторанта и да си припява така, че всички да я чуят с Уитни Хюстън, която
обещаваше, че винаги ще я обича. Бутилката достигна своето дъно за отрицателно
време и към нея се доближи един достатъчно симпатичен келнер, който да предложи услугите си. Тя пожела
само още една чаша червено вино, защото прибирането вкъщи на четири крака не го
беше практикувала от студентските си години. Когато симпатичният келнер се
върна с отворената бутилка в една ръка и бяла кърпа преметната на другата, тя
го дръпна за престилката и го помоли с почервенели, мъгляви, оцапани с
размазана спирала очи да седне за малко при нея. Момчето се стресна, но
удовлетвори поканата. Заваляйки думите, поплювайки малко и с много накъсана реч
Ева го попита:
-Защо мъжете се интересуват само от жени и пиене? Само от жени и пиене, пиене и
жени? За друго изобщо мислите ли?
Момчето се смили над бедната, пияна, самотна Ева. Усмихна й се,
като разкри ослепителната си бяла усмивка, която моментално накара кафявите му,
топли очи да заискрят, придавайки му почти ангелска очарователност. Или поне
опиянените от многото вино очи така го видяха. Той се изправи, наля от
пенливата течност в чашата, наведе се и прошепна в ухото й:
-Жени и вино, госпожице, вино и жени! Без значение в каква
последователност.
Потупа нежно ръката й, пожелавайки й приятна вечер и се отдалечи.
Галилей е казал, че „Виното е слънчева светлина, заключена във
вода.“ След непринуденото разкритие на младия келнер голямото
количество изпита слънчева светлина пропъди черните облаци на антиромантичното
настроение в съзнанието на Ева и я стопли. Смразеното й от брулещия
февруарски вятър сърце се разтопи и раздвижи слънчевата светлина към крайниците
и лицето й, като я остави там сияеща, усмихваща се и топла.
