Eдин мой ден

Един мой ден започва, когато алармата на телефона ми звънне за пръв път в 5:00. И продължи така до 6:00. През 10 минути. Ако се случи дори след петото позвъняване, аз пак да не се събудя, се намесва майка ми, която за сметка на това се е събудила веднага след първото. Едва когато тя нахлуе в стаята ми, помитайки вратата след себе си, с пулсираща вена на челото, тик на окото и с думите „Ставай!“, изречени с не най-милият, сутрешен, майчин тон, аз успявам да се измъкна от леглото и да се дотътря към банята. Не съм от най-организираните хора, но ако рано сутрин не ми се поднесе кафе, денят ми се обръща с главата на долу. Тъжното е, че в повечето случаи точно това се случва. Изпълзявам от завивките към 6:20 и имам точно пет минути, за да се приведа в кажи-речи представителен вид и да си хвана автобуса. Естествено това се случва един от десет пъти и от това надникът ми за деня намаля с по три лева, защото Озон такси ми имат телефона на бързо набиране.

Пътят от вкъщи до хотела ми е бяло петно, тъй като все още спя. Пристигам там и най-напред се запътвам към кухнята, за да се отчета в една тетрадка, че съм била на работа. Поне едната от готвачките вече е там и ме гледа накриво, защото никога не идвам в определените ми  6:45, а към 7:00. Имам чувството, че не ме харесва много-много. Това не ми пречи, честно казано и на мен не съм ми приятни. Хубавото е, че според тетрадката винаги идвам в 6:45.

Накратко работата ми се състои от няколко неща. Първо, да обирам злобните погледи на готвачките, когато всичката работа е свършена, всеки един глупав каприз на всеки един клиент е задоволен, всички маси са почистени, блок масите са заредени и аз съм решила да разлистя я някое списание, я някоя книжка. Второ, да отговарям на глупави въпроси от рода на „Къде е кафето?“ при наличието на 3 кафе машини в залата. Също така да прислугвам на хора без елементарни обноски на масата, да упражнявам езика на мимиките и жестовете, защото руснаците не говорят нито английски, нито немски, нито български, но пък са адски потресени, че аз не говоря руски.

С колежките ми се разбирам горе-долу добре. Работя главно с две момичета, но от време на време изскачат и нови лица и всички работят различно, така че ми беше трудно да разбера чий подход е най-правилен. Едното момиче е на около тридесет. Доста е миловидна на пръв поглед, но пък не се срамува да се оправдава с мен, когато сгафи. Косата й не е особено дълга, не особено къдрава, не особено права, затова когато я върже прилича повече на кучешка козина, отколкото на коса. Има месесто и дебело лице с малки очи и устни не по-дeбели от права линия. Изглежда доста скучен човек. С едната от мрънкащите и злобно гледащи готвачки вечно си клюкарят и обменят опит, мнения  и рецепти относно мъжете си. Тя редовно ми краде шегите, като ги представя за свои, та хората я мислят за много по-забавна, отколкото всъщност е. Нещото, което най-много ме дразни в нея е, че всеки ден носи един и същ сутиен с леопардов принт, който прозира през тънката розова ризка на униформата й. Влудява ме. На върха на езика ми е да я посъветвам да го смени.
Другата сервитьорка е по-млада и я харесвам повече. Нисичка е, с дълга тъмна коса, матова кожа, изпито лице с големи очи и добре оформени крака. Вечно е намръщена, пуши като комин и псува всички наред. Много добре се разбирам с нея. А и тя ме харесва сякаш, намира шегите и саркастичните ми подмятания за забавни и винаги ми влиза в положението, не ме занимава с глупости и ме пуска да си ходя веднага щом приключа. Бърза е, сръчна е и върши най-много работа от всички. Често в обвързани и необвързани с темата моменти, тя споменава свой бивш приятел, евреин, което ме кара да смятам, че май не го е превъзмогнала особено.

Изминават не повече от 4-5 часа, докато не се прибера и не усетя уюта на меката възглавница и блажения допир на климатика, напомнящ за бъдещата голяма сметка за ток, за която баща ми пак ще вика. Винаги си обещавам, че няма да спя повече от два часа, но в повечето случаи ги закръглям на 4. Ала щом се събудя се чувствам по-уморена, отколкото отпочинала. Цялото ми тяло ме боли. Правя си кафе и сякаш на ново започвам деня си – този път както подобава. Гледам някой сериал, прочитам някоя, друга страница от книгата, която съм подхванала в момента и преглаждам новините на дневния ред. Когато денят прерасне в късен следобед излизам с приятели и давам поредното обещание, че се прибера към девет часа, за да съм заспала най-късно към десет и половина. Но и това, за жалост, никога не се случва. След нагледна демонстрация на неизживяно детство с приятелите ми по детски люлки, пързалки  и други такива съоръжения, вече е десет часа, аз още съм навън, а нощта тепърва започва. Как да се прибера точно сега?! „Ами работата?“ нашепва ми съвестта, но тя бива бързо заглушена, когато незнайно как се окажа в мола за късна прожекция на някой филм със съвсем различна компания. 

Сега вече лягането в два часа сутринта няма да ми се размине. Отварям входната врата и вълна от въпроси от все още незаспалата ми майка ме залива. „Къде беше?“, „С кого?“, „Кои са тези?“, „Какво правихте?“, „Защо не ми каза, че ще се прибираш толкова късно?“. Като цяло въпроси, на които съм отговорила поне три пъти през изминалия ден.

Напълно изтощена  и изнемощяла, дори и след четири часа следобеден сън, едвам успявам да си оправя леглото и да си съблека дрехите преди да заспя, за да поема недостатъчните четири часа сън, преди отново да се събудя и да се опитам да осмисля още един ден от своето ежедневие.