В къщата на баба на село, окачен на стената в антрето, винаги е
висял един стар часовник с кукувица. Този часовник беше възможно най-шумният,
най-досадният и най-дразнещия. Понеже си беше тотална антика, подарен на баба
ми от нейната баба, която го е купила сигурно средата на по-миналия век, той или
избързваше с времето, или забавяше. Случвало се е да чуем кукувицата или три
пъти за един час, или николко пъти за четири часа. Страшен експонат беше този
часовник, имаше си собствено мнение що е това „време“ и не подлежеше на никаква
поправка. На моменти тиктакаше бавно, като взимаше три реални секунди за една
своя, а понякога – толкова скоростно сякаш денят минава два кадъра по-бързо
отколкото трябва.
Един ден чаках баба да се върне от магазина и просто си лежах на
дивана в антрето, докато четях поредната скучна книга в летния списък за
училище. Бях някъде на седем или осем годинки и помня, че ставаше дума за
фльонги и врабчета. Беше странна, сигурно все още ще е толкова странна, но аз
бях едно от тези дечица, чиито баби ги караха да четат целия списък с книги за
училище. Както и да е, та, лежах и „четях“, и чувах само тиктакането на старата
развалина на стената. Тик-так, тик-так, бързо тиктакане, бавно тиктакане, после
три пъти бързо, четири пъти бавно. Ама че бракма! И се замислих. Този часовник
може би отбелязва времето от човешкия живот по-точно и от най-скъпото „Картие“,
„Ролекс“ или кой да е швейцарски часовник. Времето е най-субективното понятие,
което може да съществува. Разпределяме го на продуктивно и непродуктивно, като
непродуктивното наричаме пилеене на време, губене на време. Губенето на време
отбелязваме с нещата, които не отговарят на стереотипа за продуктивност.
Например, ако ходиш на училище, на работа, бягаш по задачи, бягаш след автобуси
и влакове, бягаш, за да не закъснееш или просто бягаш за здраве, значи си
продуктивен, тоест времето ти не е изгубено. Нищо че докато ги правиш всички
тези неща ти се иска повече да се гръмнеш, отколкото да се радваш колко работа
вършиш. За сметка на това ако прекараш целия следобед в безгрижно шляене в мола,
с горещо кафе или студена бира пред телевизора, в ядене или спане, тоест
нещата, които ти доставят най-голямо удоволствие, времето ти е било
безвъзвратно пропиляно в глупости. Така че ако успяхте вие, а и аз самата, да
проследите мисълта ми, ще стигнем заедно до умозаключението, че нещата, които
са ни досадни и скучни са неща, които заслужават нашето внимание и отдаденост,
защото са „продуктивни“, а нещата, които ни доставят удоволствие са пилеене на
време, защото са „непродуктивни“.
Момент, момент… Значи, за да не пропилявам
времето си трябва да съм нещастна и отегчена до смърт? Ще спестя на всички
главоблъсканицата и безсрамно ще противореча. Няма, или поне не би трябвало да
има понятие „време за губене“. Времето за губене, прекарано в наслада, никога не
е време загубено.
Светът живее на толкова забързани обороти, че отброяването на
времето всъщност наистина наподобява часовника у баба. Ако трябва да съм научно
точна: Времето е едновременно субективно и обективно. Обективно, защото е
линейна прогресия на универсална промяна. Субективно, защото - скоростта на
обработка и свещено-обхващащото всичко съзнание на промяната. Колкото е
по-високо съзнанието, толкова по-бързо върви времето. Колкото е по-ниско
съзнанието, толкова по-бавно върви времето. Когато сте щастливи, времето лети.
Когато сте депресирани, времето като че се разтяга вечно. Защото по-високите
състояния на съзнанието използват по-фина (по-лека и бърза) енергия, а
по-ниските състояния на съзнанието използват по-плътна (по-тежка и бавна)
енергия за обработка на вашите преживявания. Така, като сме в по-високо
състояние, обработваме преживяванията си по-бързо и когато сме в по-ниски
състояния, обработваме преживяванията си по-бавно.
В днешно време съзнанието на хората обаче е винаги високо. И
не защото са щастливи. Състоянията на
всички използват по-фина енергия, защото сами насилват времето да минава
по-бърз. Все по-често обръщаме внимание повече на времето на часовника си,
отколкото на времето в облаците. Всичко трябва да минава по точно определен
график, до секундата. От ставането ни сутрин до затварянето на очите ни вечер. Защото
времето е пари, времето е средства, времето е ценно и не бива да се пропилява.
Времето изглежда е всички тези неща, но никога не му достига време да е наше.
Да не би да сме влакове или метра?! Да не би да доставяме пици по домовете, че животът
ни да се контролира разни си там стрелки, обикалящи някакъв си циферблат?!
Вярно всеки си има биологичен часовник, ама дори и той не ни препира толкова
ежедневно. Времето не може да спре, но ние можем. Можем за секунда да забравим
крачка, да изостанем, да намалим темпото. Стрелките на часовника няма тръгнат в
обратна посока, но ние можем. Можем да се върнем и да допием кафето си сутрин,
да прегърнем децата и да им пожелаем приятен ден в училище, да отделим онези
петнадесет минути в повече, за да си оправим косата или да сложим от онова
червило, скъпото, да целунем любимия и както по филмите да наместим
вратовръзката. Да излезем и да вдишаме сутрешния, студен въздух на разцъфнали
лепи, да погледаме гонещите се облаци, да се усмихваме глупаво, да се смеем
маниакално, да плачем неутешимо. Защото пълноценният живот не се смята няколко
хиляди пъти по шестдесет секунди, а няколко хиляди моменти и спомени, които да
напълнят лентата, която ще мине пред очите ни в последните ни мигове. Ако се
лишим от всичко това по-продуктивни ли бихме били?
Да, малкият ми седем- или осемгодишен мозък успя да ги сътвори
тези дълбоки разсъждения, падах си вундеркинд. В същия момент баба се прибра с
торба пълна с покупки и побърза да ми се скара, че вместо да си чета книгата от
списъка, си губя времето в гледане на стария часовник.
