Closer

Всичко, което бяхме и всичко, което сме, тогава просто спря да съществува. Пак си бяхме ние. Малко поочукани, малко разнебитени, малко прашни от път, но си бяхме ние, трудно мога да ни опиша по друг начин. Но не беше същото.

Този път не бяхме всички. Някои ги нямаше, но не липсваха. Бе настанало едно такова оглушително ехо, което кънтеше толкова силно в ушите, че отдавна спрях да ги чувам, но май и те спряха да викат.

Нощ беше иначе. Точно онова безвремие между отмирането и раждането на един ден. Дълъг празен булевард. Четирима човека. Един червен Форд. Две запалени цигари, половин кутия черно Боро. Два свалени прозореца. Един смразяващ бургаски вятър. И една песен. Просто февруари.

Stranded in this spooky town
Stoplight is swaying and the phone lines are down
Floor is crackling cold
She took my heart, I think she took my soul
With the moon I run
Far from the carnage of the fiery sun.

Сякаш булевардът нямаше край, а цигарите никога не свършваха. Нямаше ги и хората. Драмите. Караниците. Неизречените обиди. Думите зад гърба. Нямаше го обаче и смехът. Онзи опустошителен, гръмък смях, заради който ни гонеха от час, заради който си навличахме злобните погледи на хората по кафета, ресторанти, в автобуса на път за училище. Всичко това изчезна. И този път не можехме да виним разстоянието. Виновни не бяха този път пероните, магистралите, спирките и терминалите. Изкупителната жертва на всичките ни проблеми. Не. Този път сме си ние. Същите тези хора, които май вече не са същите.  

Driven by the strangle of vein
Showing no mercy I'd do it again
Open up your eyes
You keep on crying
Baby I'll bleed you dry
Skies are blinking at me
I see a storm bubbling up from the sea.

Ще ми се да кажа, че се „приближавахме“. С всяка следваща подмината улична лампа, след всяка задмината кола, ние все повече и повече се отдалечавахме. На два отбора, пръснати измежду три държави. А аз по средата на всичко, теглена от всичко, всички, нищо и никой.

You shimmy-shook my boat
Leaving me stranded all in love on my own
Do you think of me
Where am I now
Baby where do I sleep
Feels so good but I'm old
Two thousand years of chasing taking its toll

A как ми се искаше да сме closer. А? Защо не сме closer?! 6 години не ни ли направиха closer? Защо не сме сега всички в колата, да пеем нашата си песен? Защо никой не пее? Защо е това ужасяващо мълчание, което е обсебило всички?
В онази срязана на две секунда, когато прелетяхме по булеварда и когато никой освен нас четиримата не съществуваше, почти усещаш безкрая. Ще ми се да бяхме безкрайни, но кого бих заблудила. Песента приключи, булевардът свърши, цигарите догоряха, сълзите бяха изтрити. А ние си останахме същите -замаяни, опиянени, наполовина усмихнати, но от изминатото разстояние… далечни…

And it’s coming closer.