Нека говорят...

Далеч, далеч в необятната тама на космическия безкрай, в галактика толкова непозната и незнайна съществува кралството „Жълтите павета“. Това кралство е прочуто през девет галактики в десета с невероятно си управление. Над цялата столица на „Жълтите павета“ се извисява като ангел пазител най-прекрасният дворец, строен някога. Няма постройка по-прекрасна от него, защото начинът, по който това прелестно здание отразява лазурната слънчева светлина, винаги е бил символ на светлото бъдеще, към което управниците водят кралството. Там са събрани от мъдрите най-мъдрите и по-умните от най-умните мъже и жени, избрани от народа да строят пътя на кралството само към пресветли дни. Сенсеите-управници заседават всеки ден в мълчание. Те много ценят силата на тишината и премислените слова. Никога не си позволяват да говорят празни приказки, защото знаят, че първо е било словото и то трябва да се пази от обезчестяването на свободния, необмислен поток на мисълта. Там да говориш, значи всъщност да казваш нещо…

Ах, това сигурно е бил най-прекрасният сън, който някога съм сънувала. Така че представете си тоталното ми разочарование, когато се събудих във все същата прекрасна България, която, за нещастие, вместо от мъдри сенсеи се управлява от символите на корупцията, олигархията и крайната - ни лява, ни дясна, ни средна - идеология на шуробаджанащината. Мястото, където за да успееш трябва да си майстор на многоговоренето и най-вече на нищоказването. Където премислената реч е заменена със словесни, от мъдри по-мъдри, излеяния и вербален бълвоч.

Не ме разбирайте погрешно, нека се говори. Нека всеки говори. Това му е плюса да живеем в свободен свят всеки може да говори какво си ще. Да, ама това, че можем не винаги значи, че трябва. Нека говорят, лошо няма, важното е обаче всяка дума, която излиза от устите да е богата на смисъл, да не е казана напразно. Постоянните словесни изригвания не допринася за нищо. Не ни градят, не ни надграждат. Те са просто шум на фона на важното, което вече не забелязваме. Обърнахме ценностите си и ходим по бетонирана от парадокси земя, защото се задоволяваме от нискокачествени обещания, изведени от контекста на поредната „пресконференция“. Не е важно да се говори, колкото да се упражняват мускулите на челюстта и езика, важно е какво и колко всъщност се казва.

Нищоказването е често срещано явление и в повечето случаи се тълкува като неосведоменост. Това са няколко реплики или размазани, неясни идеи, които служат като прах в очите на „врага“. Предварително наизустен сюжет, който да отегчи слушателя до степен на писване, за да не разбере той какво всъщност се има предвид. Наречете го както искате, но това в най-чистата си форма е начин за манипулация. Подобно на всички Мис-ки, чиито любим автор и кумир е Паулу Коелю, а книгата – „Алхимикът“ и чиято едничка мечта, след едно ферари цвят червен и банкомат в човешка форма, е световен мир, така и всички наши политици знаят точно пет неща: Че ще увеличат пенсиите, че ще намалят данъците, че някоя друга опозиционна партия е виновна, че „Президентът отговаря за това“, че кебапчетата и хората, които биха ги яли, никога няма да свършат. Те са авторите на нищоказването. Ако имаше такава дисциплина в кой да е университет, всеки, запътил се към политиката, човек трябва да е защитил поне докторат.

Хората са казали, че историята е циклична и рано или късно тя започва да се повтаря. Не, няма да говоря за ледниковия период нито пък ще си играя на „Открийте разликите и приликите между Бойко Борисов и Николай Бареков“. Говоря за едно есе, публикувано през далечната 1944 година от създателя на Биг Брадър Джордж Оруел, което точно седемдесет години по-късно плашещо отразява настоящата действителност. Есето се казва „Английският език и политиката“ и в дълбочина разглежда замърсяването на езика, точно породено от нищоказването. Идеята му е, че политическото писане или слово е лошо писане и че разлика в приказките на партиите няма. Политическите диалекти, които се откриват из памфлети, водещи статии, манифести, правителствени доклади и речи на заместник-министри, се различават, разбира се, от партия до партия – но всички те си приличат, доколкото човек почти никога не може да открие в тях някаква свежа, жива, домашно приготвена форма на реч.

„Когато наблюдаваме как някой уморен тип от платформата механично повтаря познатите фрази –животински, зверства, желязна пета, оплескана с кръв тирания, свободните хора по света, заставаме рамо до рамо – ние често изпитваме любопитното усещане, че наблюдаваме не живо човешко същество, а някакъв вид манекен (още една връзка между сферата на модата и политиката): едно усещане, което се засилва внезапно в моментите, в които светлината се отразява в очилата на оратора и ги превръща в празни дискове, зад които сякаш липсват човешки очи.“

Тоест една неуморима игла, подскачаща по грамофонната плоча, повтаряща едно и също нещо без грам искреност и вяра в изказаното и нулево състояние на съзнателност, което ясно подчертава политическия конформизъм.

При изготвянето на доктората за нищоказване винаги трябва да се взима в предвид и стилистичното оформление на изказа. Той разбира се трябва да е украсен с възможно най-много метафори („Време е за кафе.“), евфимизми („социално слаби“), цветущи, постоянни епитети, алегория от я притча, я басня, я новата книга на Паулу Коельо,  чувствена градация, драматична апосиопеза, някоя-друга литота или хипербола за цвят и прочее. На моменти дори могат да се породят проблеми в разбирането на иначе дълбокия смисъл от толкова натруфена реч.

Ако езиците ни бяха от стъкло, щяхме да внимаваме повече какво говорим или поне ако езиците ни лесно хващаха мускулна треска. Факт е, обаче че за седемдесет години политическият свят не е подобрил отношението си към езика, а по-скоро го влошава. Не е лошо да се говори. Призовавам всички да говорят, но да говорят с мярка и с умисъл. И да се слуша, за да се чува. Да се чува важното, скрито зад фалша. Да прозира истината, замаскирана зад празното мърдане на челюстта.