Следдипломни раз(очарования)съждения

Един часът е и точно в този момент ми се ще да си гледам клипчетата в youtube, отколкото да се тормозя с екзистенциалните проблеми на достатъчното сбъркано ни общество. Но като един (мога ли да се нарека творец? Ами, предполагам, драскам тука от време на време и хората се случва да одобряват моите творения, ми що да не мога? Ще сложа и едни кавички, за да не изляза самонадеяна) „творец“, когато нещо ме тормози е по-добре да си го излея, отколкото да го остави да ме руши вътрешно.

В ръцете си държа „плода на петгодишния ми труд“. Ще ми да се да кажа книга, ама не. Говоря за дипломата си. Говоря за тази малка синя книжица, изписана със златисто и тази малка хартийка вътре, които символизира цялото ми преживяване „гимназия“. Не мисля, че някога съм била по-объркана в живота си, а аз се случва да схващам нещата бързо и никога не съм особено объркана за дълго. Та, гледам я тази също синичка, толкова ценна, изписана прилежно с черно мастило от принтер хартийка и тя ме зяпа обратно, с моята снимка, на която изглеждам екстраядосана, с големия ми подпис до нея, с името, ЕГН-то ми и всичките други важни данни, които ме определят като човек, с подписите на учителите и естествено всички оценки, заедно с всички предмети. Тази малка книжка, която мога да скъсам на парченца, да смачкам и изгоря, представлява мен пред света. Не, това не е текст-оплакване, в които ще разказвам, че съм можела повече и не съм доволна от резултата. О, не. Доволна съм, че и малко горда. Симпатичните осемнадесет стотни ме делят от чистото съвършенство. И все пак не мисля, че съм била по-тъжна и объркана.

Винаги съм била наясно, че не е важно какви оценки подписват мама и тате в бележника на края на всяка година. По-важно е колко от тези числа остават спомен в главата. Еми, ето ме тук, броени часове след официалното връчване на дипломите и гледайки тези оценки гордо мога да заявя, че не бих могла да възпроизведа като знания и практика повече от 80% от това, което тези числа символизират. В още по-буквален превод: „Здравейте, завърших с Отличен и нищичко не знам!“ Без да искам да генерализирам, ама ако го има този бистър ум, който може да възпроизведе като знания оценките си от дипломата, ще го черпя в най-тузарското заведение и ще му платя таксито до тях.
Ако трябва да станем още по-буквални, защото вече е почти два часа. Средният ми успех по билогия и химия също е отличен, а в общи линии знанията ми по биология и особено по химия се свеждат до това да си разтворя аналгин или ефералган, когато ме боли глава. Това е, горе-долу.

За какви знания говорим изобщо? От тук нататък аз съм моите оценки. Пред обществото и пред всеки ВУЗ аз съм някакви си числа. Те ме представляват и определят като знания, като капацитет, като интелект. И нека все пак помислим. След като установихме, че повечето от знанията ми, препечелени за последните пет години вече ги няма, нека все пак установим как ги и получаваме тези оценки. Отново отварям офертата за тузарското заведение и таксито за този, които никога не е преписвал, никога не е правил мили очи, на когото никога не са му подсказвали, учители не са му давали малко отгоре и не са го пускали да мине метър. Адски се надявам наистина да ги има такива хора, защото по-лесно би било аз да се окажа малоумникът, който го е мързяло в повече, отколкото да се уверя колко трагично е положението ни.

Най-тъжното е, че може би аз и ти, който ги четеш тези редове сме наясно, че това в главата е от по-голямо значение, отколкото онова на синия лист, но ги има и тези паднали от Марс пичове, които искрено вярват, че оценките са еквивалент на знанието. И може би, не дай си Боже, същите тези пичуе някой ден се окажат нашите бъдещи преподаватели и работодатели. За тях винаги ще ме хората с входящ номер и число от 2 до 6.

На Вас оставям изводите.