„Майките“ – Теодора Димова

Как да разкажа за книга, която не се чете, а изживява? Не мога да дам просто резюме. Не мога просто да ви я разкажа. Главно защото проблемите, засегнати в книгата „Майките“ на Теодора Димова, са всичко но не и прости. Това е комплексна дисекция на съвремието ни. Гротесково описание на най-грозното у човека. Изведен до крайност от недоимък. Не само от паричния недоимък. Недоимък от любов. От грижа. От радости. От щастие. От смях. От късмет. От усмивки.

„Едва ли Теодора Димова би могла да пожелае на читателите си приятно четене: нейният роман е вик и гротески упрек от името на всичко онова, което се опитваме да загърбим и да забравим. В този смисъл насладата от четенето звучи неуместно – „Майките“ е написан не за четене, а за изстрадване.“

Тази книга е точно вик. Вик, но не за помощ. А вик за събуждане. С всяка следваща страница книгата се материализира. Хваща те за раменете и яростно те разтърсва. „Събуди се!“ Вика ти. Удря ти шамар подир шамар. „Осъзнай се!“. За да те приравни към реалността, която ние ежедневно сякаш нарочно избягваме. Книгата е игла, много тънка и много остра, която пука балона на мащабния егоцентризъм, който е обладал умовете ни. Измъква ни от ежедневните, маловажни проблеми, които ни се струват като края на света. 187 страници на грозната социална действителност. Лишена от литературен кич и натруфеност. Дори лишена от пунктуация. Тя само би обременило историята. Защото в истинския живот запетайките не са важни. Тиренцата не определят кога мисълта е приключила. Точките… и тях ги няма, защото вече всичко е едно дълго, мисловно излеяние. Тотална липса на синопсис, на синтез. Точно както съдбите на Андрея, Лия, Дана, Александър, Никола, Деян, Калина и участта на тяхната любима Явора.

Седем деца. Някои богати, други не толкова, трети в ежедневна битка с бедността. Създадени различно. Отгледани различно. Но с едно общо нещо помежду им. Липсва им нещото, без което нито едно дете не бива да расте и живее. Липсва ми любов. Чистата. Искрената. Нежната. Родителската. Любов. Жертви на най-често срещаната участ. Разбитото семейство. Нездравите връзки. Липсата на контакт. Тоталната пропаст между децата и родителите. Идеята за не функциониращото, не здравото, несемейство. А липсата на любов разваля човека. Оставя го да гние вътрешно. Изродява го. Прави го безсилен, слаб, омаломощен, нещастен и кух. Празен. Единственият изкуствен източник на родителска, приятелска любов седемте деца търсят в учителката си Явора. Техният кумир, техният ангел пазител, покровител и най-най-близък човек. Те не само я обичат. Те я боготворят. Издигат я на пиедестал и кичат с цветя нейния образ. Единственото същество, което ги кара да се чувствам почти-хора. Почти обичани. Което им дава почти надежда за едно по-добро почти-съществуване.

И сега трябва да си зададем следния въпрос:

Какво правиш, ако и едничкото нещо на света, което ти носи радост, е изтръгнато от теб?

Как реагираш?

Какво казваш?

Как преодоляваш?

Преодоляваш ли изобщо?

Същия ли си след това?

Как продължаваш?

Има ли смисъл да продължаваш?

„някой първи изплака

изкрещя вътрешностите, червата си

и закри очите си, лицето си, за да не глада Явора

и другите го последваха,

за да не ослепеят от съдбата си

от годините, които им предстояха

от пустините си

от пиянските си нощи

от леговищата и любовите си

от змиите си

от нажежените си камъни

закриваха лицата си,

за да се предпазят от солта в очите си

от зейналите стигми

яворите си

безсмъртията “