Нужна ли е рекламата за писателите?

Литературата не е средство за бързо потребление. Не е филм, пуснат в неделя вечер. Не е реалити шоу, излъчено в праиймтайма. Нито пък е баничка, купена от местния магазин и набързо изядена на път за работа. Литературата е ценност. Тя изисква уважение, време, пълна отдаденост. Качества и ценности, за които съвременният консуматор време няма. Сега на мода е мултитаскингът – да вършиш сто неща наведнъж. VIP Brother може да се гледа и докато вечеряме, и докато чистим къщите, и докато псевдокомуникираме с децата си. Все едни такива половинчати действия, които стават бързо, не изискват и половин процент мозъчен капацитет, за да бъдат извършвани. Така се сформира ежедневието, лишено от отдаденост не само на литературата, но и на каквото и да е.

В крайна сметка, кое е по-гледаемо? На кое се обръща повече внимание? На последната книга на Господинов или на напудрена дама, носеща пет литра „Первол“ в чантата си на гала вечеря. Стотинки за писателите няма. Затова са и единиците от тях, които стигат до печат. Или трябва да си преуспяващ, не особено привлекателен сценарист с изтъркано, дебелашко чувство за хумор, или чуждестранна сексоложка с развален български, или поет от ранга „фейсбук знаменитост“, за да си известен, за да се продаваш и за да публикуваш толкова бързо, сякаш цяла камара литературни роби, барабар с Александър Дюма стоят зад гърба ти. Препоръчително е лицето ти първо да се появи на телевизионния екран, за да може после по-лесно да се премести по витрините на книжарниците. Защото визуализацията на продукта носи славата, прави рекламата, комерсиализира.

Нужна ли е рекламата за писателите? Естествено, че е нужна. И без това печатът се е превърнал в най-хипстърската медия. Реклама, да. Но не само на избрани хора от най-комерсиализираната прослойка на писателската гилдия. Защото това не е литература, а превръщане на словото в бързо средство за консумация като праиймтайм филмчетата, шоутата и мазни банички с извара вместо сирене.