Една Не-Хейт Коледна приказка

Това е приказка от свой собствен калибър. Мога да започна с „имало едно време“ и надявам се да я завърша с „заживели щастливо до края на дните си“, но дори и да го направя, пак трудно бих могла да ви го пресъздам, да ви го обясня. Защото всеки си има една собствена такава приказка. Тя пада да е коледна съвсем случайно. Но факта, че аз обожавам това време от годината прави моята приказка още по-вълшебна. Така че все пак ще се опитам да ви я разкажа.

Имало едно време… Е, добре де все още го има и времето, и мястото – късен следобед, пресечната точка на двете главни улици в Бургас, а именно „Часовникът“, защото не си истински бургазлия, ако всичките ти уговорки не се на „Часовника“. Коледната украса пръска снопове магическа феерия по улиците, хората говорят, смеят се, а аз се чувствам като герой от някой коледен разказ на Чарлз Дикенс. Като за първи път съм на време, може би от вълнение, може би е коледно чудо, не знам. Ако сте били в Бургас през зимните месеци, знаете какво причинява вятъра. Очите ми сълзят, ръцете ми са червени и едва ги чувствам, ала точно сега тези малки болежки изобщо не ме вълнуват. Имали сме такива срещи множество пъти, повече отколкото мога да преброя. През всеки един сезон, по всяко едно време, през последните 5 години. Беше станало като традиция, вече не е дори нужно да казваме къде ще се събираме, то просто се подразбира. Предполагам всички компании го имат това място.

Последните няколко месеца обаче това място запустя. Една компания по-малко си правеше уговорките там. 7 на брой гласа по-малко, 7 на брой усмивки, смехове, караници, драми, сдобрявания по-малко огласяха бургаския център. За последните три месеца тази липса се беше насъбрала в мен – едно голямо кълбо от нерви и липса на 6 парченца, които ме правят цяла. Може би и затова подраних. Исках да ги видя един по един как се задават отдалеч, как лицата им грейват със същото вълнение и нетърпение и те да се почувстват толкова цели.

И най-накрая. Всичкото чакане, съобщения, разговори по скайп. Те са истински и материализирани, и пред мен. Не виждам усмивките им на пиксели. Не чувам смеха им, заглушен от хилядите километри, които ни делят. Няма такова чувство. Няма, казвам ви. Да си се върнеш в своя си град. Да си се разхождаш по своите си улици. Със своите си хора. Запътили се съм нашите си места. Да си се смеем на нашите майтапи. Да си слушаме нашата музика. Дишаш по-леко. Дори вятърът е по-милостив, сега, когато най-накрая вече не си сам. Той ни събра, точно както ни и пръсна преди три месеца. Той ни разпиля подобно есенните листата. Пръсна ни по терминали, по пероните, по дългите магистрали. Разхвърли ни, опустоши ни и ни остави сухи, ронливи и хрущящи под краката на големите градове, в които се пръснахме. И ни събра обратно като снежинките, които започнаха да падат от посивялото небе. А те са моите снежинки. Моите миришещи на море, говорещи меко снежинки. Не бих ги разтопила за нищо на света.

Съжалявам, ако искахте да чуете нещо друго. Съжалявам, ако търсихте на бързо надраскан „хейт“ текст за празниците. Съжалявам, че не изписах лист и половина за превръщането на светли празници като Коледа в поредната маркетинг пропаганда. За това как празникът е американизиран, как се изразява само в маса пари за украса и още толкова пари за подаръци. За това как тотално материализираме всичко ценно. Как всички се сещаме да бъдем добри, благородни и щедри само по Коледа. Как можем да пръскаме сума ти пари по дискотеки, но не и да пратим смс за Българската Коледа. DMS СОЛИДАРНОСТ. Съжалявам и че не писах за моловете и тяхната символика в нашето общество като храмът на тоталната човешка деградация. Би било особено лицемерно от моя страна, след като прекарах там поне 2/3 от ваканцията си, купих си много нови неща, имаше намаление… Съжалявам, че не вярвам във всеобщата тенденция, че освен сексът и хейт-ът продава. Съжалявам, че не ви предложих това. Съжалявам, че текстът ми съдържаше висока концентрация на оптимизъм, човещина, топлота, празнично настроение и уют. Нещата, които последно време сякаш вече не са модерни, не за яки, не заслужават хаштаг. Ала съжалявам най-вече вас. Мазохистите, които отказват да бъдат щастливи дори и на Коледа. Защото е по-удобно да си назидателен циник, който би изтъкнал и най-дребният кусур на най-щастливото време от годината, отколкото да му се наслади.

Е, весели празници от мен! Пожелавам ви догодина да намерите и вие нещото, което да осмисля празниците ви. Защото коя приказка завършва със „заживели нещастно до края на дните си“?!