Най-добрият човек, когото познавам

Часовете по литература никога не са били от особен интерес за повечето мои съученици. Анализите на творбите не ги изкушаваха ни най-малко, защото за тях е глупаво „да се опитваш да разбереш какво е искал да каже авторът“, защото той, видиш ли, не успял да го направи, нито от гледна точка на домашните са били особено изрядни. Една определена домашна обаче успя да прикове дори и за момент тяхното внимание. След дълги и неплодородни опити на госпожата да усмири класа и да го заинтересова поне малко от подетия материал, тя наложи на всички тема за есе на име „Най-добрият човек, когото познавам“. Може би защото не беше толкова тясно обвързана със скучните за повечето български автори и техните възрожденски писания, може би, защото това е един толкова лесен на пръв поглед въпрос, но който изисква малко да се замисли човек, но определено разбуди ентусиазма на класа.

Задачата беше за след седмица, но аз почти веднага започнах да обмислям есето си. Първоначално започнах да мисля доста буквално. За кого ли да пиша? Родители те ми, баба и дядо, сестра ми или някой най-добър приятел? Но как да избера един? Все някой ще остане обиден. А моята рода каквато е тънкообидна... не ми се мислеше. Чудех се, чудех се и преди да се усетя дойде и денят за есетата, а аз бях без домашна. Отидох неподготвена на училище, свих се на един от крайните чинове и се молих просто да ми се размине, без да ме заловят.

Като за първи път от доста време насам много хора се бяха подготвили. Госпожата остана учудена и доволна – за първи път нямаше само тя да говори пред двадесет спящи или блуждаещи в пространството умове. Реши, че ще отдели следващите два часа, за да чуем всеки, който се е подготвил и ще дискутираме всяко едно есе. Започна от първия чин и аз се почувствах страшно облекчена, че седнах на последния. Часът отдавна щеше да свърши, докато стигне до мен. А за следващия път щях да се постарая да измисля нещо.

Първото момиче, което прочете есето си, както се очакваше се беше хванала за най-очевидният образ – на майката. Нейната домашна гласеше, че най-добрият човек, когото познава е нейната майка. Избрала точно нея, защото тя е човекът, който се е грижил за нея от малка. Който я е кърмил, който са я повивал, който й е чел приказки за лека нощ.Тя я е учила на добро и лошо. Тя била първата й думичка, затова тази домашна е посветена на нея. Продължи в обяснения и благодарности за всичко, което е направила за нея като в някоя Вазова ода или сякаш приемаше награда Оскар за най-добра актриса и от нея се изискваше да напише реч в случай, че спечели. Похвално, че се беше постарала, но така ги беше наредила клише до клише, че сякаш беше отворила няколко картички за Осми Март с готови пожелания и ги беше преписала дословно. Госпожата обаче беше доволна, че някой освен обичайните заподозрени са си написали домашната, затова само кимаше и се усмихваше насърчително .

Следващият изявил се беше едно момче, което по редна на нещата беше писал за баща си. Обясняваше в два листа и половина колко храбър, силен и честен е баща му. Как го е научил да кара колело, как е поправял счупените му играчки, как са гледали анимационни филмчета заедно. По-късно как го е закарал на полигон за първи път и го е научил да шофира, как са си говорили за жени и т.н. Доста сантиментална и лична история, а и каква мисъл му беше текнала за тези два листа и половина, заслужаваше си адмирациите! Не беше зле, но определено беше предсказуемо и очевидно.

Друг пък беше писал за баба си, която готвела най-добре от всички на света, която му разказвала приказки нощем, когато бил малък. Убивала паяците по таваните и проверявала за таласъми под леглото. Приготвяла му мекици за закуска и му позволявала да скача в локвите, когато времето било влажно. Правела му сандвичи и го оставяла да тича след добитъка на село. Затова той най-много обичал своята баба. Разбира се имаше и есе посветено на дядото, който построил къщичка на дървото, с когото играл на табла и карти и т.н., и т.н.

Всички тези домашни бяха много мили и сигурно родата би си ги сложила с магнитче на хладилника и би ги показвали с гордост на далечните роднини от провинцията, но бяха толкова клиширани и неоригинални. Последвалите не се различаваха особено от предишните, но от темата за роднините се прехвърлихме на темата за приятелите и известните личности. Едно от момичетата беше писала за най-добрата си приятелка, която я подкрепяла, когато се разделила с последния си приятел, която все я разсмивала, когато излизали. Колко много си приличали и как тя й била като сестра. Естествено посвещение имаше и за нечие гадже, нечия „първа и единствена любов“ и какво ли още не. Имена като Майка Тереза и Анджелина Джоли също фигурираха, което беше още по-глупаво, защото задачата беше да пишем за хора, които познаваме, но тази малка подробност не беше удостоена с особено внимание.

След като звънецът оповести края на часа и на последната първа проява на когото и да било от съучениците ми в час по литература за тази година, темата и всичко, което чух не ме оставяше намира. Наистина се замислих. Да, всички тези хора, които фигурират в нашия живот – майка, баща, баба, дядо, приятели дори и известните личности, на които се възхищаваме – неизбежно са оставили следа в нашия живот. Но не мога да кажа, че са перфектни. Не мога да кажа, че някой от тях, един единствен, е най-добрият, когото познавам - във всеки има по нещо, което не ми харесва. Осъзнах обаче и нещо друго. Всички те имат черти от характера, на които се възхищавам. Всички те имат най-добрите качества, които могат да съществуват. От безрезервната и безусловна любов на майката и бабата, закрилата на бащата и дядото или неразрушимата сестринска връзка, през приятелската подкрепа и спечеленото доверие, до медийните изяви на нашите идоли, аз съм научила по нещо от всеки. Всички те ме научиха да се грижа, да закрилям и да обичам, неща, които щяха да са ми непонятни, ако не бяха те.

Е, може би аз съм най-добрият човек, когото познавам, но само защото имах най-добрите примери за подражание.