Морето, морето, морето

Още от както бях малка, морето винаги е било едничкото нещо, което е успявало да внесе успокоение и хармония в неспокойния ми нрав. Помня как всяка неделя татко ми ме водеше на разходка по морския бряг. Почти не пропускахме седмица – и в дъжд, и в пек, и в сняг. Това си беше нашата малка традиция. Морето е най-дружелюбният домакин. Но през летните месеци за мен то беше най-негостоприемно. Даже малко противно. Още от ранен май до късен септември хиляди туристи търсеха неговата компания и прохладна ласка в знойните, потни дни. А в замяна го мърсяха с найлонови торбички и го правеха мазно, заради слънцезащитния лосион. За мен най-красиво беше през есента или зимата, когато яростно разбива вълните си в моста и пяна от загинали русалки размива синия безкрай. Когато все още е топло от залязващото лятно слънце, но едновременно с това разкрива и бурната си същност.

Помня една определена разходка. Мисля, че бях осем- или деветгодишна. Беше късна есен и вече щом излизах от вкъщи, нослето ми се зачервяваше. С това измервах колко е студено навън. Бяхме извадили зимните боти и якета и с татко се приготвяхме за нашата си разходка. Той ми надяна бялата плетена шапчица и прибра изскачащите руси кичури, за да не ми влизат в очите от вятъра. Прибрахме няколко сандвича, една бутилка вода, хванахме се под ръка и потеглихме по отъпкания, познат маршрут.

Живеехме точно над Морската Градина в Бургас, близо до хотел „Приморец“ и трябваше само да пресечем на отсрещния тротоар. Всеки път се насочвахме в посока моста и след като го задминехме, си избирахме една удобна пейка зад зелените, гъсти храсти с хубав изглед към морето. Там сядахме и изяждахме по един сандвич. Татко беше спокоен и смирен човек. Понякога говореше много – разказваше ми за детството си, за първата си среща с мама, за приятелите си, за това каква музика е слушал, какви книги е чел, а понякога не отронваше и дума – това се предусещаше, когато взимаше и вестника си на разходката. Но дори и когато не си говорихме аз не се отегчавах, с него никога не можеше да ми е скучно.

След сандвича отново се хващахме за ръце и продължавахме в друга посока. Тогава, ако времето позволяваше, вървяхме и по плажа. Гонехме се, играехме волейбол или федербал, седяхме на пясъка, правихме си пикници. А ако валеше или беше твърде ветровито за разходки по пясъка, продължавахме да вървим, докато не стигнехме края на морската градина. Ако бяхме прекалено уморени, се връщахме с автобуса, ако ли не – пеша. И бях щастлива. Тези разходки бяха светлият лъч и в най-ужасната ми седмица.

Тази наша традиция се зароди, когато бях съвсем малка и продължи, докато не заминах за София, за да следвам. Там не намерих смисъл да продължавам, защото не харесвах парковете, а без татко разходката ми нямаше да е същата. Обещахме си преди да замина, че ще подновяваме традицията, когато се връщам по празници и ваканции. В началото съумявахме да го сторим - къде пропускахме, къде не, но след това малко по-малко почти забравихме да го правим. Все нещо по-важно, все нещо по-интересно имаше за правене.

Минаха години. Аз останах да работя в София дори и след като завърших. Намерих си работа по моята специалност и бях щастлива и доволна, че нещата вървят по план, а няколко години по-късно се и омъжих. И късните неделни разходки се превърнаха в замъглен, разбита от вълните на живота пяна и много рядко, най-вече, с умиление си спомнях за тях. Все се заричах, че ще подновя традицията следващия път, щом се прибера в Бургас, но винаги забравях.

За жалост и животът не ми даде много възможности да го сторя. Татко почина след дълго боледуване. Върнахме се до Бургас и го изпратихме както само той заслужаваше. Беше неделя – късен, есенен следобед. Беше вече достатъчно студено, затова облякох зимното си яке и надянах ботите. Прибрах няколко сандвича и бутилка вода и отидох на разходка. Отидох до моста и си намерих пейка, за да изям сандвичите. След това отидох до Флората, а после и до Конната база и се върнах пеш. Нослето ми беше червено, очите също. На следващия ден се разходих със съпруга си и му разказах как се е зародила традицията. Много му хареса и си създадохме своя. Всеки понеделнишки следобед – независимо от времето взимахме по няколко сандвича и започвахме да скитаме безцелно из квартала, след като се уморявахме, сядахме на едно кафене и пиехме по нещо топло. След години в разходката включихме и нашите деца.

А сега, гледайки назад, осъзнавам, че през целия си живот не съм съжалявала за нищо повече от това, че с татко ми прекратихме нашия малък обичай. Ще ми се да се бяхме разходили един последен път. Ларс Свендсен е казал „Традициите сега са заменени с начините на живот“. В наше време традициите не се тачат, не се ценят. А те са толкова важни! Те създават спомените и зараждат здравите чисто човешки взаимоотношения.  Градят семейства и ги сплотяват, защото нашият морал, вяра и традиции са обединени в уважението към достойния човешки живот.