7:00 часа тукашно време и ние кацаме в Бергамо. Летището в
България беше тотален кошмар. Имам чувството, че само моята почивка може да
започне по такъв начин. Чекираме си ние багажа, за който бях предварително
инструктирана, че мога да нося един куфар, до 32кг. и един друг ръчен багаж с
размери 25х32х42. Прилежно бях изпълнила дадените указания, като си купих
мъничък куфар в посочените размери (не си го измислям, наистина го мерих с
линия). Гафът в цялата ситуация беше, че не трябвало да е куфар, а сак или
чанта. Т.е. без значение, че размерите ми са точни – не трябва да е куфар, а
чанта. Благодаря в момента на не винаги любезната турооператорка както и на
цялата и рода, че ме предупреди измежду всичките телефонни разговори и имейли,
които разменихме. Пия студена водя за нея. Наложи се накрая просто да зарежа
чисто новия си 25х32х42 куфар по средата на терминал 1, защото, видиш ли,
ангажиментът да го запазят седна седмица някъде, докато се върна, им се стори
непосилен. Още една студена вода за Летище София.
До този момент вече ми се ревеше, а беше само 4:30 сутринта.
След това, слава Богу, нещата потръгнаха. Чакането не беше дълго и досадно,
докато се усетя вече бяхме излетели. Налягането се покачваше, ушите ми пукаха,
инцидентът с куфара вече беше забравен, а ние се издигахме все по-високо и
по-високо.
Не си спомням да съм наблюдавала по-невероятен изгрев. Поради
бързото ни изкачване, вместо изгрева да се проточи с минути, слънцето проби
студената тъмнина на умиращата нощ и изгря за секунди. Издигнахме се над
облаците, налягането заглуши слуха ми, главата ми натежа и следващото, което
помня, е как кацаме в Бергамо. Малко летище, много туристи, алчни таксиметрови
шофьори и нашият лилав автобус и втори дом през цялата екскурзия. Уморени,
недоспали и схванати от полета потегляме към центъра на Бергамо. Толкова ми се
спи, че изобщо не ми е до обикаляне. И тогава хилядолетна Италия изплува пред
очите ти. В цялата си прелест ти се усмихва дори и в облачния бергамовски ден.
Ах, Италия. Чернокосата красавица с прелъстителен поглед и
естествен загар. Тази, която е стара, колкото света и млада като разцъфналите
летни цветя. Тази, която живее в миналото и диша историята си. Бълва история,
залива те, дави те в историята си и те оставя жаден за още. Италия. Стиска те
за джоба, изцежда ти портфейла, а ти стоиш ухилен до уши, целуваш нозете й и си
доволен. Точно тази Италия видях и обикнах момента, който слязох от автобуса.
Първата ни спирка в Бергамо беше площад Пиаца Векия с Градската
кула от ХII в. На един
площад бяха разположени Пиаца дел Дуомо с параклиса Колеони, Баптистерията и
базиликата Санта Мария Маджоре. Всички в ренесансов стил – аскетични, но и
детайлни и адски впечатляващи. Престоят ни в Бергамо беше полят не с вино, за
жалост, а от масивен порой, който беше достатъчно щедър да ни остави поне
бельото сухо. За сметка на това обаче си суших обувките и панталоните три дни.
Чудесен старт на пътуването. След потопа мокри и зъзнещи се насочихме към
Милано. Ако трябва да съм честна очаквах повече от Милано. За съжаление духът
на Италия беше заменен от блъсканицата на множество туристи, негри, които се
опитват да ти продадат какво ли не или да изкопчат колкото се може повече пари
от теб, грубото отношение на надути сервитьори. Естествено, не мога да отрека,
че Кастело Сфорцеско беше интересно и красиво (пълно с туристи, които хал хабер
си нямат къде са и какво разглеждат, но пък в селфитата пред оригинали на Да
Винчи са богове)място. Фаворит ми е обаче площад Дуомо и Миланската катедрала.
Те вече разкриваха Милано в цялата му красота и величие. Галерията Виктор
Емануил, сега превърната в средище и дом на световноизвестни модни марки, беше
впечатляващ сблъсък на старото с новото. Тъжно ми е обаче да кажа, че само
центърът на Милано носи в себе си духът на Италия и миналото. Всичко останало е
станало жертва на хаотично застрояване, което мога да видя и в Слънчев бряг.
Пицата беше божествена – беше като рай за любител на италианската кухня, а
обслужването не заслужаваше 3 евро задължителен бакшиш (това обаче е една друга
тема, на която няма да обърна внимание точно сега, защото мога да напиша
докторат на тема „Бакшишите не са даденост, а привилегия и ако си ги броиш пред
мен, докато ме обслужваш, втори няма да получиш, с пица наяден дебелак такъв“.)
Преяли и леко раздразнени от малоумни сервитьори се отправихме с
лилавия автобус към областта Лаго Маджоре, където получихме заслужения сън в
малко, кипро, семейно хотелче, където останахме без вечеря, защото кухнята
затваря в 9ч., а самият хотел – в 11ч. Европейска му работа.
Пп. Разбирам, че е малко трудно да си представяте всичките места
без снимки и Бог ми е свитедел, ще ми се да имах снимки от Бергамо и Милано, но
по-възможно най-малоумният начин ги заличих безвъзвратно, за което се линчувам
и до сега. Следващите разкази обещавам, ще бъдат подплатени със снимков
материал.
Няма коментари:
Публикуване на коментар