Guns N’Roses at Sofia Rocks 2012.

За Гънс си има отделен коментар, поради очеИЗВАДНИ причини. ;д 

Поглеждайки назад до онзи януарски ден, в който разбрах, че Guns’n’Roses ще идват в България, струва ми се е минала цяла вечност. Но си спомням все така ясно еуфорията, крясъците и виковете, докато подскачах из къщата, стреснатия поглед на сестра ми и напиращите сълзи (честно! Аз наистина се разревах ;д). Пет месеца до София Рокс, 3 месеца до София Рокс, месец до София Рокс, седмица до София Рокс, О, Боже, само няколко часа до София Рокс! 

Група след група се редят, някои добри, други не чак толкова. И ето ги най-накрая. Това са те. Или по-скоро това е той! Да, той е. Мъжът, чийто плакат стои, закачен в стаята ми, мъжът, чийто нечовешки глас е огласял кооперацията, събуждал съседите, чиито текстове са ме спасявали толкова пъти. Да, това наистина е той. Може би с двадесетина килограма отгоре и още толкова години, вече не пее по боксери и не скача от тонколоните, но О, Боже Мой, Това наистина е той! Не усещаш как краката ти вече рядко докосват земята, не ти пречи жената, чиято цигара дими в очите ти, не забелязваш потния чичка до теб, не усещаш миризмата на бира и пот. Сега важна е само групата. 

YOU KNOW WHERE YOU ARE!? YOU’RE IN THE JUNGLE BABY! YOU’RE GONNA DIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIE!!!! 

Звучи ти толкова познато. Този дрезгав глас. Но разликата е, че нито една лайф версия не може да се сравни и наполовина с това го чуеш на по-малко от 200 метра от теб. 

It’s so easy, easy
When everybody’s tryin’ to please me baby
Yeah it’s so easy, easy
When everybody’s tryin’ to please me
So easy
But nothin’ seems to please me
It all fits so right
When I fade into the night 
See me hit you
You fall down

Знаеш точно коя дума след коя следва, след като си го слушал безброй много пъти. 

I see standin’ there
You think you’re so cool
Why don’t you just
FUCK OFF

Последвана от знамения среден пръст. Оглеждаш се и виждаш как не само ти и Аксел сочите със средния пръст над главите си, а така и многохилядната публика сочи с вас.

Не можеше да минем и без епиките като Sweet Child O’mine, когато гласът на знаменития фронт-мен дори не се чува от единодушното пеене на тълпата. 

WHERE DO WE GO?! WHERE DO WE GO NOW?! WHERE DO WE GO?! 

Всички крещят заедно. А неговият глас сякаш е съшия, същият, който помня от всичките записи, от всичките концерти. Вярно, малко състарен от времето, но все така мелодичен и все така дрезгав. Рррр. 

Бързите парчета определено взимат дъха на публиката, но баладите са тези, които обединяват всички фенове. И ето го той стои зад рояла, където би трябвало да е. 

When I look into your eyes
I can see a love restrained
But darlin’ when I hold you
Don’t you know I feel the same.

Сълзите ти напират, понеже се сещаш всички онези малки сантиментални моменти и спомени, които ти навяват тези бавни песни. November Rain, Don’t Cry, Patience, Estranged. Докато тече солото осъзнаваш, че не си сам, оглеждаш си и виждаш стотици малки светлинки идващи от правостоящите и от седналите по седалките, озаряващи мрачното небе. 

Do you need some time…on your own
Do you need some time…all alone
Everybody needs some time…
On their own
Don’t you know you need some time…all alone

I know it’s hard to keep an open heart
When even friends seem out to harm you
But if you could heal a broken heart
Wouldn’t time be out to charm you

Естествено на всеки от членовете им е поверено соло. Чак тогава осъзнаваш всъщност колко с уморен. Колко те боли кръста, колко са ти умалели краката, колко ти е схванат врата, как ти е прегракнало гърлото. Но бързо пренебрегваш тези „малки” болежки, когато разпознаваш следващата песен и ръцете ти отново се озовават във въздуха. 

Mr. Brownstone, Used to love her, You could be mine, Nighttrain, Live and Let Die бяха само част от песните, които накара публиката да подивее. И естествено без да забравяме вечните кавъри като Knocking on Haven’t Door by Bob Dylan и (за моя голяма изненада) Another Brick in the Wall by Pink Floyd, които бяха изпълнени на ниво.

Всеки един вечен хит беше придружен, естествено, с подходящи пиротехнически трикове и фойерверки, които огряваха небето над стадиона. 

И след три часа неуморно подскачане, викане и незатихващи овации дойде и кулминационния момент на Paradise City, съчетан с My Way на Frank Sinatra. Малките червени листчета, които обливаха стадиона от многократно изригващите конфети и продължаващата заря само допринесоха за изумителния финал на тричасовото шоу. 

Накрая песента приключва и вокалът се обръща към публиката. В гласа му се чете чиста и искрена признателност.

И въпреки че лицата на Слаш, Дъф, Изи и Стивън не фигурираха тази нощ, не мисля, че някой е останал разочарован.

Ако трябва да обобщя София Рокс в една дума… не мисля, че бих могла. Не мисля, че всички епитети биха ми стигнали, за да опиша събитието, изживяването, емоцията, чувството. 

Не знам дали този това впечатлението ми е такова, понеже това е първият ми концерт или понеже виждам един от музикалните си идоли и съм дълбоко пристрастна, но това е вероятно най-великата вечер в живота ми (поне на 17 години живот). 

What can I say, Guns’n’Roses took my concert virginity. :D