Трудно би могло да се обясни какво точно
означава перфектния концерт. Може да се разглежда в два главни аспекта: От
страна на музиканта и от страната на публиката.
Перфектният концерт от страна на музиканта е
благополучният такъв. Лишено от произшествия шоу с видимо добър завършек,
а именно когато музикантът е свирил с желание и публиката се е забавлявала
истински, а това неизбежно си проличава с българската публика. Ако всички тези
критерии са изпълнени, това за един музикант означава, че един концерт е бил
успешен или това, което аз се опитвам да обясня – перфектен.
А като дълбоко пристрастен фен на качествената музика ще ви разясня какво е за нас – заклетите фенове – да видим любима група на живо.
За нас перфектният концерт не се изразява само в самия концерт, а целия интервал между обявяването му и последвалата пост-концертна еуфория.
Перфектният концерт датира няколко месеца преди заветната дата. Изразява се в изненадата от новината, в еуфорията, в напиращите сълзи, в главозамайващата радост, в оглушителните писъци и крясъци. От този ден до самия концерт това е едната идея, която ти оправя настроението, едното събитие, което осмисля скучното ежедневие и което чакаш с нетърпение.
Няколко месеца… няколко седмици… Аааааа, само няколко дена.
Чантата, билета и 6 часа в миризлив, разпадащ се влак, пълен със съмнителни пътници, но нищо от това има смисъл. Пристигаш в мръсната София, но дори и тя трудно би помрачила щастието от предстоящото събитие.
И ето четири часа остават и нито студа, нито прехвърчащия сняг спират 9 хилядната тълпа от фенове, която приижда, зъзнеща, пееща, крещяща, погряваща с хитове, който всеки се моли да чуе. Час, два и ето започват да пускат. Стъпало след стъпало и ето я залата със сцената в единия край и огромния плакат на Apocalyptic Love в дъното й. Едвам успяваш да се добереш възможно най-отпред, като внимаваш някой да не те измести случайно.
Светлините угасват и подгряващата група осветява сцената. Момчетата дадоха всичко от себе си и наистина подготвиха публиката за headliner-ите. Няколко песни, ръкопляскания, благодарности, поклон и сцената се изпразва за легендата, която предстоеше да излезе.
Всички взеха да стават нетърпеливи и да умалят, когато всичко наоколо притъмня. Силует, два, три се забелязаха и публиката полудя. Първите акорди озвучиха залата и светлините се включиха.
А… Ето го и него. Онова митично създание с отличителен стил. Онзи мъж от всички снимки, от всички видеа, които си гледал. Идолът на всеки втори китарист и мечтата на всяко момиче в интервал от 12 до 42 години. Онзи, не, Този, защото е на 5 метра от мен. Този с шапката, косата, Les Paul-а и бохемската визия. Хващаш се за главата, защото ти е трудно да осъзнаеш, че това е той и стои в цялата си прелест точно пред теб.Толкова е сюрреалистично. Рок легендата от постера в стаята ми, от книгата на рафта ми, чиито сола са оглушавали съседите ми стотици пъти.
SLASH.
You know the time has come to put your halo down.
We may never live forever so you better live for now.
Усещаш ритъма в кръвта си, докато басът отчита пулса ти, който от своя страна се усилва с всеки последвал подскок. Знаейки по-голямата час от текста на песните, не щадиш гласа си, въпреки че знаеш какъв ще е резултата след това.
Ghost, Carolina, Not for me, You are a Lie, Doctor Alibi, No more Heroes. Само част от песните, чиито live-ове си слушал в Youtube, мечтаейки, че някой ден ще бъдеш част от тази тълпа, част от това изживяване.
Соло след соло, всяко поредно по-познато от предишното. Сълзите напират, под звуците на Starlight или Anastasia. Но нищо не може да се сравни с емоцията да чуеш вечни хитове като Nighttrain, Mr. Brownstone, Rocketqueen, Sweet Child O’Mine или Welcome to the Jungle, изпяти и изсвирени в двата им оригинални вокал и китарист, въпреки разделени на два отделни концерта.
Финалът ме върна 4 месеца назад на стадион с прехвърчащи конфети, когато за първи път чух Paradise City в оригинално изпълнение. Когато тълпата е в своя апогей, когато вече вокалът не се чува от крясъците на тълпата, когато чуеш солото, когато даваш последните си сили преди да грохнеш претрепан от умора, когато достигнеш кулминацията на своя „Перфектен Концерт“.
Защото това е за нас, феновете, Перфектният Концерт. Болката в краката и кръста, блъскането в непознати, за да си прокараш място напред, болката в гърлото и загубата на глас, мускулната треска, борбата за перце от групата, масата пари за таксите из София, липсата на сън, разпалените разговори по пътя към вкъщи и спомена. Спомена, че една от малките ти мечти, да видиш любим изпълните на живо се е сбъднала.
ПП. Много ме караха да сравня концерта на G’n’R с този на Slash. Ето го моя отговор: G’n’R беше до самото шоу, до пиротехниката, до огромния екран – не толкова до самата музика, колкото до нейното представяне (имайки предвид, че това беше и първия ми концерт). А Slash беше просто петима безсрамно талантливи музиканти, една скромна зала, няколко прожектора и 9000 отдадени фена. Беше до качеството на музиката –така както трябва да бъде, без излишни ефекти за заблуда на окото, а само един космически глас и звука на една легендарна китара.
Надявам се съм отговорила на въпроса.
А като дълбоко пристрастен фен на качествената музика ще ви разясня какво е за нас – заклетите фенове – да видим любима група на живо.
За нас перфектният концерт не се изразява само в самия концерт, а целия интервал между обявяването му и последвалата пост-концертна еуфория.
Перфектният концерт датира няколко месеца преди заветната дата. Изразява се в изненадата от новината, в еуфорията, в напиращите сълзи, в главозамайващата радост, в оглушителните писъци и крясъци. От този ден до самия концерт това е едната идея, която ти оправя настроението, едното събитие, което осмисля скучното ежедневие и което чакаш с нетърпение.
Няколко месеца… няколко седмици… Аааааа, само няколко дена.
Чантата, билета и 6 часа в миризлив, разпадащ се влак, пълен със съмнителни пътници, но нищо от това има смисъл. Пристигаш в мръсната София, но дори и тя трудно би помрачила щастието от предстоящото събитие.
И ето четири часа остават и нито студа, нито прехвърчащия сняг спират 9 хилядната тълпа от фенове, която приижда, зъзнеща, пееща, крещяща, погряваща с хитове, който всеки се моли да чуе. Час, два и ето започват да пускат. Стъпало след стъпало и ето я залата със сцената в единия край и огромния плакат на Apocalyptic Love в дъното й. Едвам успяваш да се добереш възможно най-отпред, като внимаваш някой да не те измести случайно.
Светлините угасват и подгряващата група осветява сцената. Момчетата дадоха всичко от себе си и наистина подготвиха публиката за headliner-ите. Няколко песни, ръкопляскания, благодарности, поклон и сцената се изпразва за легендата, която предстоеше да излезе.
Всички взеха да стават нетърпеливи и да умалят, когато всичко наоколо притъмня. Силует, два, три се забелязаха и публиката полудя. Първите акорди озвучиха залата и светлините се включиха.
А… Ето го и него. Онова митично създание с отличителен стил. Онзи мъж от всички снимки, от всички видеа, които си гледал. Идолът на всеки втори китарист и мечтата на всяко момиче в интервал от 12 до 42 години. Онзи, не, Този, защото е на 5 метра от мен. Този с шапката, косата, Les Paul-а и бохемската визия. Хващаш се за главата, защото ти е трудно да осъзнаеш, че това е той и стои в цялата си прелест точно пред теб.Толкова е сюрреалистично. Рок легендата от постера в стаята ми, от книгата на рафта ми, чиито сола са оглушавали съседите ми стотици пъти.
SLASH.
You know the time has come to put your halo down.
We may never live forever so you better live for now.
Усещаш ритъма в кръвта си, докато басът отчита пулса ти, който от своя страна се усилва с всеки последвал подскок. Знаейки по-голямата час от текста на песните, не щадиш гласа си, въпреки че знаеш какъв ще е резултата след това.
Ghost, Carolina, Not for me, You are a Lie, Doctor Alibi, No more Heroes. Само част от песните, чиито live-ове си слушал в Youtube, мечтаейки, че някой ден ще бъдеш част от тази тълпа, част от това изживяване.
Соло след соло, всяко поредно по-познато от предишното. Сълзите напират, под звуците на Starlight или Anastasia. Но нищо не може да се сравни с емоцията да чуеш вечни хитове като Nighttrain, Mr. Brownstone, Rocketqueen, Sweet Child O’Mine или Welcome to the Jungle, изпяти и изсвирени в двата им оригинални вокал и китарист, въпреки разделени на два отделни концерта.
Финалът ме върна 4 месеца назад на стадион с прехвърчащи конфети, когато за първи път чух Paradise City в оригинално изпълнение. Когато тълпата е в своя апогей, когато вече вокалът не се чува от крясъците на тълпата, когато чуеш солото, когато даваш последните си сили преди да грохнеш претрепан от умора, когато достигнеш кулминацията на своя „Перфектен Концерт“.
Защото това е за нас, феновете, Перфектният Концерт. Болката в краката и кръста, блъскането в непознати, за да си прокараш място напред, болката в гърлото и загубата на глас, мускулната треска, борбата за перце от групата, масата пари за таксите из София, липсата на сън, разпалените разговори по пътя към вкъщи и спомена. Спомена, че една от малките ти мечти, да видиш любим изпълните на живо се е сбъднала.
ПП. Много ме караха да сравня концерта на G’n’R с този на Slash. Ето го моя отговор: G’n’R беше до самото шоу, до пиротехниката, до огромния екран – не толкова до самата музика, колкото до нейното представяне (имайки предвид, че това беше и първия ми концерт). А Slash беше просто петима безсрамно талантливи музиканти, една скромна зала, няколко прожектора и 9000 отдадени фена. Беше до качеството на музиката –така както трябва да бъде, без излишни ефекти за заблуда на окото, а само един космически глас и звука на една легендарна китара.
Надявам се съм отговорила на въпроса.
Няма коментари:
Публикуване на коментар